„Среднощни деца“ го правят световноизвестен, а „Сатанински строфи“ променят живота му по драматичен начин. „Думите са единствените победители“, пише Салман Рушди в последния си роман „Градът на победата“. Самият автор е живо доказателство за тезата си. През август 2022 г. индийско-британският писател ослепява с дясното си око при нападение с нож; фатвата – смъртна присъда, издадена от върховния лидер на Иран, заплашва живота му повече от три десетилетия.
Предлагаме ви най-важното от неотдавнашния разговор на Рушди с главния редактор на германското списание „Щерн“ Грегор Петер Шмиц, в който става дума за последиците от нападението.
Какво каза Салман Рушди за …
– … оптимизма си: „Не мога да променя темперамента си. Когато се възстановяваш след подобно нападение, това в известен смисъл е положително, защото имаш чувството, че получаваш втори живот. Всеки ден се усеща като благословия. Събуждам се сутрин и си мисля: все още съм тук. Това е хубаво“.
– … продължителността на нападението с нож: „27 секунди е по-малко от половин минута, не е много дълго. Но 27 секунди са много време, когато някой ви напада с нож. Получих 15 различни наранявания, прободни рани, порезни рани. Сега знам много повече за нападенията с нож, отколкото някога съм искал да знам. Хора от публиката ме спасиха тогава, отстранявайки нападателя от мен. Без тях нямаше да седя тук“.
– … нападението през август 2022 г.: „Чувствах се анахронично, като изпаднал от времето. Проблемът с фатвата, който мислех за приключил, отново надигна глава. Чувствах се така, сякаш убиецът е дошъл от миналото с машина на времето, за да ме нападне“.
– … чувството за вина: „След инцидента се чувствах като слабак. Защо позволих на извършителя да го направи? Отговорът, разбира се, е, че нападението дойде много, много бързо. И след като той ме нападна, вече не бях в състояние да се съпротивлявам. Удари ме точно под челюстта. Кръвта видях едва по-късно. След това паднах и стана невъзможно да се съпротивлявам. Това беше последният път, когато видях нещо с дясното си око“.
– … отношенията с нападателя: „Звучи странно, но в известен смисъл това са много интимни отношения, които човек има към своя нападател. Ситуацията е много близка, физически много близка“.
– … времето в болницата: „Един от хирурзите, които ми спасиха живота, ми каза: „Можеш да се смяташ за късметлия, че човекът, който те е нападнал с нож, не е знаел как да убие човек с нож“.
– … решението да напише „Нож. Размисли след опит за убийство“ (Колибри, 2024 г.): „Дълго време, вероятно шест месеца, не можех да мисля изобщо за писане. От друга страна, писането е това, което правя. Нямам други умения. Хората няма да искат да ме чуят как пея например… В крайна сметка се превърна в любовна история, с малко насилие по средата. Като много други любовни истории“.
– … процеса на писане: „Писането е като да се съблечеш на публично място. Исках също така да покажа, че фазата след нападението не е била лесна. Не беше така, сякаш изведнъж се изправих и казах: Добре, добре съм, момчета. Всъщност отне месеци, имаше неуспехи и усложнения – което се случва, когато някой те прободе 15 пъти. Не беше лесно. И искам хората да знаят какво изпитание беше“.
– … чувството на отмъщение: „В началото не изпитвах преди всичко едно нещо: гняв. Нито към убиеца, нито към вселената, въпреки че това би било законно. Вероятно не е имало място за гняв в цялото усилие да оцелея и да се възстановя. Когато се почувствах по-добре, вече беше твърде късно за гняв. Изненада ме, че това беше емоция, която не се усещаше. (…) Моят начин за отмъщение може би е да превърна извършителя в един от героите на моята книга. След това да го притежавам по същия начин, по който той искаше да ме притежава“.
– …тялото си: „Когато си спортист, имаш много интимна връзка с тялото си. Когато си писател, е различно. Седиш и пишеш, а единствените части от тялото ти, които те интересуват, са пръстите ти. След атаката се чувствам много по-свързан с тялото си, отколкото някога през живота си. Мисля, че това е хубаво“.
– … представата му за себе си: „Научих, че може би съм по-силен, отколкото си мислех. Никога не съм смятал, че съм силен човек, точно обратното. Понякога не осъзнаваш колко си издръжлив, докато не ти се наложи, а аз открих, че имам способността да бъда издръжлив“.
– … ослепяването на дясното му око: „Това е най-лошото нещо. И все още не съм свикнал с него .Един писател винаги наблюдава света. А сега имам само едно око, с което да наблюдавам. Все още не съм се примирил с този факт. Освен това забавя всичко при писане, затруднява четенето“.
– … живота под постоянна заплаха: „След фатвата поддържах връзка с британските тайни служби. Информираха ме, но по минимален начин. Целият им принцип е да ти казват само това, което е абсолютно необходимо да знаеш. Но от някои хора, които бяха влезли в страната, научих, че са отправяни смъртни заплахи срещу мен. Това беше доста обезпокоително. След 100 дни ми казаха, че са предотвратили заплахата. (…) Когато се преместих в Ню Йорк преди около 25 години, разбрах, че другите хора се притесняват за собствената си безопасност, когато съм наблизо. И си помислих, че единственият начин да поправя това е да се държа така, сякаш няма за какво да се притеснявам. Така и направих за известно време и постепенно хората свикнаха с факта, че съм там и светът не изглежда да се взривява около мен, когато съм наоколо. И всички се отпуснаха. Но за да направя това, трябваше да бъда видим. Това беше моята стратегия“.
– … религиозния фанатизъм: „Той се завърна по невероятен начин. Когато бях млад, религията дори не беше въпрос, не се мислеше за нея. Говорехме за Виетнам, за граждански права и феминизъм, за секс, наркотици и рокендрол. Идеята, че религията отново ще заеме централно място и ще определя света ни, беше немислима“.
– … истината: „Живеем във време на противоречиви разкази. Има хора, които измислят лъжи, на които се вярва – истината трябва да се бори срещу тях с всички сили. Вземете например Украйна: мисля, че в Русия има много хора, които вярват, че Путин се бори с нацистите. Също така Брекзит е един ужасен романтизиран разказ за идеята за Англия, че някакъв златен век ще се върне, ако само всички тези ужасни чужденци бъдат изгонени. И тогава ужасните чужденци бяха депортирани и изведнъж нямаше кой да работи в болниците и нямаше кой да бере реколтата. Това е катастрофа, но е катастрофа, която се дължи на хора, повярвали в един мит. Защото причината, поради която Англия е била богата и просперираща, разбира се, е, че е експлоатирала една четвърт от света“.
– … свободата на изразяване и артистичната свобода: „Смятам, че изкуството на романа е мъртво, ако ти кажат, че можеш да пишеш само за хора като теб. Единственият въпрос е дали го правиш добре или зле. Идеята, че определени неща са табу просто защото не са част от личния ти опит, би унищожила всеки писател“.
– … щастието: „Аз съм точно толкова щастлив, колкото бях и преди нападението. Щастлива съм, че получих нов живот“.
Рушди разкрива, че не планира да се пенсионира скоро. Все още има достатъчно идеи за книги, но няма да напише „още 22“. Освен това той бавно започва да планира 100-годишния си рожден ден (през 2047 г.). „Това трябва да бъде танцово парти, дори и да е интересен вид танц“.
Превод от немски: ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
Източник: сп. „Щерн“, 13.05.2024 г.
