Росица Чернокожева
Новата поетична книга на Владислав Христов ме наведе на мисълта за птичия и човешкия свят, за пресечната им точка и жив ли е още образът, символът Икар в човешкото сърце. Тази асоциация за Икар – човека, искащ да полети като птица, дали още битува в човешките мечти. Птица и човек, птицо-човек дали е още приказна метафора от митологичното. И дали унищожението-война е краят и на човека, и на птиците.
В тази книга авторът събира над 70 стихотворения на тема птици, човек, война. Стихотворенията са кратки и без заглавия. Като че ли са хибрид между хайку и класически стих. И като композиция, и като смислово ядро. Има я тази неочакваност и обрат на слога като при хайку, но и разгърнатостта на класически стих. Това прави книгата уникална. Тя е като една цяла поема.
В доста от стихотворенията поантата в края ни навежда на мисълта за това, че човекът не се вписва в птичия свят, че появата на човека само нарушава хармонията на скупчеността или единението на птиците.
…човешкото присъствие
винаги разваля кадъра
…
…каква красота прошепвам
и това е голямата ми грешка
Вижте само каква природна картина рисува авторът, като че ли мизансцен на птичата сцена:
седя зад папратите
до един поток
балканските пъстърви
скачат във въздуха
без да подозират
за моето присъствие…
В тази образност като че дочуваме „Пъстървата“ на Шуберт. Ето още един великолепен ескиз. Талантът на Владислав Христов е да улавя всеки звук, всяко движение, всяка тревога, всеки нюанс в птичия свят и да прави от природните знаци тези толкова изчистени смислово и метафорично стихове, които се родеят с класиката:
в гората можеш да чуеш
различни птичи песни
някога са по-меланхолични
и наподобяват звука на флейта
други са с тоналността на контрабаса
сигналът за опасност
е винаги един и същ
чек-чек-чек
не се оглеждай
причината за птичата тревога
си самият ти
Но да продължа заглавието си. С разтопените восъчни криле на Икар от слънцето помръква ли завинаги повикът, стремежът да сме като птиците? Малко тъжна е тук констатацията. Човешкият и птичият свят стават като че ли несъвместими и все по-отдалечаващи се един от друг.
Да, живее Икар в човека технократ. Това го подтикна да създаде аеродинамиката. Съвременният, модерният човешки свят лети като птиците. Но съхранихме ли птичата свобода, птичия избор, птичите гнезда, птичата песен?
Фройд твърди, че човечеството заплаща цивилизационните си достижения с невроза.
И каква ирония: записваме птичата песен на дискове! Консервираме я, за да си я пускаме, медитирайки. Да избягаме поне минути от модерния свят!
Авторът опоетизира и света на детето и птиците. Детските игри понякога са и жестоки към птичия свят.
Това доказва голямата наблюдателност на поета за същността на птичия свят. Бележките, които си води върху механизмите на процесите. Това е да разбираш (като в приказка) езика на птиците и увереността, че има какво ново да кажеш и в областта на орнитологията и на поезията. В стихосбирката научни податки и поетични метафори не са от различен разред, а едно естествоизпитание за човешкия ум и чувствителност. Този ренесансов подход за познание и на природознанието, и на човешката душа прави от „Пойни птици” една философска, хуманистична, екзистенциална и надвременна поетична книга.
И още по-напред и в края на посланието на Владислав Христов се отива – в темата живот и неживот. Животът, който носи всяка птица и птичата песен и неживотът, което е еманацията на войната:
след всеки взрив
синигерът подскача
от клон на клон
за него войната е придвижване
от ниските клони
до върха на тополата
голямата височина
му дава възможност
да проследи
развитието на бойните действия
и после гръм след гръм
да се върне обратно
в основата на дървото
Стихотворението е потресаващо със своята конкретност, но и със своята обобщеност. То отеква в сърцата ни. Какво е войната за една птица, за птичия свят, за вселената-птица. Това проникновение-очовечаване, че синигерът така проследява бойните действия, е изключителен образ. И лутането при всеки взрив от основата на дървото до върха събира в себе си не само инстинкта на птицата. Това е лутането и душевният смут и на човека сред бойните действия. Чрез придвижването на синигера и човека, чрез страха и драмата-неживот е отгласът и на цялата Вселена. Защото всичко е свързано. И едно потрепване на крило на птица в единия край на света задвижва тайфуна в противоположната земна точка. А какво да кажем тогава за бойните взривове. Как се държи още цяла тази планета Земя. За войната Фройд казва, че тогава „се нарушава нашата културна договореност със смъртта“. Неминуемо изниква въпросът – така описан от автора, синигерът човек ли е или птица? Неслучайно древногръцкият бог Хор е птицечовек. Символите на праотците ни в зората на човечеството са атавистични и изконни. Бихме казали и модерни. Защото Владислав Христов създава една и изконна, и модерна поезия.
Има книги, които със съдържание и илюстрация са неделима симбиоза. „Пойни птици“ на Владислав Христов е точно такава книга. Великолепната рисунка на първата корица, при конкурс на такава тема, би взела първа награда и би обрала овациите на публиката. Да направиш перата на птица от куршуми, е великолепно попадение. Както и буквата О от заглавието, да е всъщност окуляр-мерник на огнестрелно оръжие. Тези находки са по идеи на поета, впоследствие реализирани от илюстраторката Василена Георгиева и показват висшата степен на креативност и синхрон в съвместната им работа.
Още много може да се пише за чувствата ни сред птици, природа, война – това, което е образността на „Пойни птици“ на Владислав Христов, но ми се иска да се докоснем до поантата в предпоследното стихотворение. Добри Жотев имаше такъв израз: „Тя, проклетата виталност!“. Може би на това ни учи птицата, природата, Вселената:
какво е всичката ти поезия
в сравнение
с веселата песен на щиглеца
минута след като
свраката му е изяла яйцата
Владислав Христов, „Пойни птици“, изд. „Ерго“, С., 2024
