Кафка и хълцането, настанило се на мястото на съдията

бр. 35/2024

Стоян Ставру

Аз ще взема реда ти и ще говоря, а след като спреш да хълцаш, ще вземеш думата. Но докато аз говоря, спри да дишаш, ако обичаш, малко по-продължително време и хълцането ти ще престане; не престане ли, направи гаргара с вода, окаже ли се хълцането упорито, вземи нещо такова, с което да си погъделичкаш носа, кихни, и като направиш това един-два пъти, ще ти мине.

Отговор на доктор Ариксимах[1] към Аристофан, който трябвало да говори за любовта, но започнал да хълца, Платон, Пирът. – В: Диалози. Том II, С. Народна култура, 1982, 185а-е, с. 437-438.

1. Философи

Тъй като приказките обичат числото три, нека и разказът за съдиите започне с три важни имена в правната теория, които предлагат три ключови концепции за правото и за ролята на съдията. Това са Хърбърт Харт, Джоузеф Раз и Роналд Дуоркин.

Според Харт правният ред се основава на съгласието на юристите да следват определени процедури и правила, сред които едно от най-важните е основното вторично правило: метаправилото за признание, което определя кои норми са правно валидни и поради това трябва да се спазват.[2] То не може да бъде изчерпателно записано или напълно формализирано, а съществува в практиката на правните служители: съдии, прокурори, адвокати и др., които го приемат и следват. Така правилото за признание се основава на социалните практики на правните служители. Допълнително Харт разграничава външната и вътрешната перспектива към правото. Външна е перспективата, която разглежда правото като съвкупност от правила, наложени чрез санкции, докато вътрешната перспектива включва приемането и следването на правилата като задължителни. Юристите според Харт действат от вътрешната перспектива, като приемат правилото за признание и го прилагат в своята практика не просто поради страх от санкции, а защото го считат за легитимно и задължително. Тяхното последователно поведение при прилагането на правилата е това, което прави валидно самото правило за признание на валидността на останалите, първични правила.

Особено важно значение за конституирането на тази „практическа“ валидност на правилата има съдебният процес като арена на признание. В съдебния процес адвокатите и съдиите пряко прилагат правните норми към конкретни случаи, обосновавайки тезите и решенията си чрез позоваване на законите, които смятат за приложими. Те показват на практика своето признание на правилото за признание. Съдебният процес е мястото, където правилата се подлагат на теста на практическото приложение, което само по себе си демонстрира тяхната валидност. Тази нисша критика на закона е залогът на правото, който се разиграва преди изобщо да започнат неволите на тълкуването. Законът сам по себе си и съдебната практика са неразделни компоненти на правната система. Съдебната практика като практика по признаване, тълкуване и прилагане на законите е комплементарна на самия закон като фиксиран текст и заедно с него образува целостта на правото като система от валидни правила. Законодателството определя рамката, а съдебната практика конкретизира и адаптира законите към реалните казуси. Поради наличието на отворени текстури в правото, дължащи се на невъзможността затворените в езика правила да затворят самия език, в случаите, когато законът е неясен или непълен, съдебната практика може да запълни празнини и да развие правото. Особено показателни в това отношение са съдебните прецеденти в англосаксонската правна система, които все по-често имат своите близки братовчеди в практиките на европейските съдилища.

Според Раз правото е заместител на индивидуалната преценка: то помага на хората при рационалното и ефективното задоволяване на техните интереси, като премахва необходимостта всеки отделен човек или група от хора да правят собствена преценка, когато е по-вероятно да сгрешат. Например: за неща, за които не притежават информация и компетентност, или в ситуации, в които не разполагат с достатъчно време.[3] Легитимните норми стават причини за действие, когато се впишат в структурата на практическия разум на своите адресати, т.е. когато работят за постигането на техните цели и ценности. В този смисъл правото като авторитет е зависимо от целите и ценностите на своите адресати, на които то трябва да служи. Хората спазват законите не само защото се страхуват от налагането на санкции или защото искат да избегнат социално неодобрение – всъщност насилието има второстепенна роля в правото, а най-вече защото разбират, че спазването на нормите улеснява постигането на собствените им цели, прави възможно съвместното съществуване и допринася за общото благо.

Авторитетът е легитимен, когато изпълнението на неговите заповеди позволява на подчинените да действат по-добре според целите и ценностите, които вече имат, отколкото ако действат самостоятелно. Авторитетът трябва да може да предостави по-добра оценка за това какво е правилно да се направи в дадена ситуация, отколкото индивидуалната преценка на конкретния човек, към когото законът е адресирал своята заповед. Само така законът ще даде по-доброто основание за действие, което ще осигури приоритет на правните предписания пред другите причини за предприемане на едно или друго поведение. Правото служи на хората със своята ефективност.

Според Дуоркин правото е интегративен процес, в който съдиите трябва да интерпретират съществуващите правни правила и принципи, като същевременно се стремят да осигурят най-добрата морална и правна обосновка за своите решения.[4] Правните принципи могат да влизат в конфликт или конкуренция помежду си, но винаги съществува един-единствен правилен отговор, който съдията трябва да намери чрез внимателното интерпретиране и балансиране на тези принципи. Системата от правни принципи притежава достатъчна гъвкавост и широта, за да покрие всички възможни казуси, без да има нужда съдията да създава ново право.

Принципализацията на правото предоставя рамка, в която субективните решения на съдията могат да бъдат представени като обективно правилни и правно оправдани в контекста на постулираната цялост и единство на правото. Тъй като съдиите тълкуват принципи, а не просто прилагат правила, техните решения могат да бъдат формулирани по начин, който (само) изглежда обоснован и неизбежен дори когато на практика съдията упражнява значителна дискреция. Така съдебната интерпретация, основана на принципи, може да прикрие факта, че съдията все пак играе активна роля във формирането на правото дори когато твърди, че само открива вече съществуващо право.

2. Съдии

Нека сега да видим как посочените разлики в същността на правото могат да бъдат забелязани в поведението на съдиите. За целта ще предложа три различни модела на съдии, всеки от които представлява възгледите на един от тримата правни теоретици: съдията на Харт – Тезей, съдията на Раз – Одисей, и съдията на Дуоркин – Херкулес. От тримата митологични герои единствено Херкулес е пряко посочен от Дуоркин като олицетворение на неговия идел за съдия[5], докато другите двама са предложени от мен, за да има равнопоставеност при разглеждането на трите представени теории за правото и за ролята на съдията в него.

Тезей е известен със своите подвизи, както и със способността си стриктно да следва определени ритуали и правила[6]. Съдията на Харт, подобно на Тезей, трябва да навигира през лабиринта на правните правила и да ги прилага в съответствие със социалните практики, без да създава ново право. Подобно на Тезей, съдията на Харт трябва да следва нишката на съдебния процес и да намира решение чрез последователно прилагане на правилата, установени от правната система. Правото често работи добре чрез правила, но в случаите, когато съществуват отворени текстури в закона – ситуации, в които правилата не са ясни или не обхващат даден случай, съдиите разполагат със съдебна дискреция, за да запълнят празнините. В тези случаи те не просто прилагат съществуващите правила, но също така ги развиват или адаптират. Съдиите следват правилото на признание и са ограничени от установените правни норми, като се намесват активно само тогава, когато правото не дава ясно решение.

Одисей е известен със своята хитрост, мъдрост и прагматизъм. Съдията на Раз, подобно на Одисей, трябва да използва своята мъдрост, за да взема рационални решения, които да са съобразени с целите и интересите на правната система, без да нарушава установените норми. Подобно на Одисей, съдията на Раз трябва да следва правния път, водейки обществото към рационалност и легитимност, без да се отклонява от правния авторитет. Правният авторитет се гради върху правила, които предлагат ясни, предсказуеми и рационални решения. Съдиите се натоварени със задачата не само да прилагат правото, но и да го правят по начин, който трябва да поддържа рационалността и легитимността на правната система. Техните решения трябва да се основават на рационални причини, които се признават от легитимния правен авторитет. Предоставената им дискреция трябва да бъде насочена към постигане на целите на правната система, а не към създаване на ново право.

Херкулес е известен със своята сила, морална решителност и способност да се справя с невъзможни задачи. Съдията на Дуоркин, подобно на Херкулес, трябва да използва своята морална преценка, за да намери „правилния отговор“, който най-добре отразява справедливостта и принципите на правната система. Подобно на Херкулес, съдията на Дуоркин дори и в най-трудните случаи от практиката трябва да направи и невъзможното, за да осигури правния интегритет и справедливостта. Правото е интегративна практика, в която моралните принципи играят водеща роля. Правото не е просто сбор от правила, а по-скоро комплексна мрежа от принципи, които съдиите трябва да открият и приложат. Съдиите не разполагат с никаква дискреция (поне формално), тъй като винаги могат да намерят правилния отговор чрез интерпретация, без да прибягват до създаване на нови правила. В правото като мрежа от принципи няма място за отворени текстури. Съдията не създава ново право, а открива и прилага вече съществуващи принципи по нов начин.

Формализъм, прагматизъм и героизъм – това са три идеализирани подхода към работата на съдията. За Харт съдията е доверено лице на закона, чиято основна задача е да прилага съществуващите правни правила към конкретни казуси. Тезей символизира съдиите, които следват стриктно правилата и процедурите, ориентирани към установената правна практика. За Раз съдията е успешен наставник, който подпомага страните и обществото като цяло да постигнат по-рационални и оправдани резултати. Одисей представя съдиите, които съчетават рационалност и прагматизъм, за да гарантират, че правото служи на легитимните цели на обществото, като същевременно съхранява своя авторитет. За Дуоркин съдиите са златотърсачи, които търсят и трябва да открият единствено възможния правилен отговор на поставения от страните въпрос. Херкулес обединява съдиите, които са натоварени с непосилната задача да демонстрират пълния интегритет на правото чрез интерпретативното чудо на правните принципи.

Въпреки че не е позитивист като Харт и Раз, Дуоркин „държи“ повече от тях на това правото да е „чисто“ от субективна намеса, макар и парадоксално да обвързва постигането на този ефект с поставянето на изискване за повече намеса на субекта на правораздаване, т.е. с изискване за по-голяма отговорност от страна на съдията. Онова, което при Харт и Раз се нарича „дискреция“, при Дуоркин е работа по интегриращо интерпретиране, в която отворените текстури са запълнени без остатък благодарение на мрежата от правни принципи и ценности, напълно покриваща пресичащите се полета на правото и на фактите. Ако правилата са ясни и директни, то принципите са по-абстрактни и изискват задълбочена работа преди да бъдат приложени. Интерпретацията за Херкулес не е свобода, а дълг. Той трябва да намери баланс между прилагането на конкретни правила и следването на по-общи принципи, което изисква по-голяма професионална и морална отговорност. Ако Харт и Раз прагматично ограничават ролята на съдията до прилагането на съществуващите правила, като ми осигуряват възможност за спокоен личен живот отвъд службата към правораздаването, то Дуоркин превръща съдията в трагичен герой, чието усилие е неспособно да докаже веднъж и завинаги мита за целостта на правото, а трябва да го оправдава непрекъснато, с всяко свое следващо съдебно решение. Тезей е добър бюрократ, Одисей е успешен служител, но Херкулес е практически невъзможен герой. Сигурността на правилата и постиженията на хитростта не са достатъчни Херкулес да извърши своите подвизи.

Докато Херкулес трябва да намери единствения правилен отговор дори и в най-заплетените казуси, като за него няма оправдание, ако не успее да оправдае правото, изключвайки всякакво съмнение за неговия интегритет, то Харт и Раз дават значително по-лесни инструкции на своите съдии: Тезей има доста по-ясни и лесни за следване указания, свързани с установяването на приложимите правила, с проверката на тяхната валидност: дали са приети от компетентен законодателен орган и дали е спазена предписаната процедура за това, и в крайна сметка с прилагането на правото при спазването на установените процедурни норми, гарантиращи прозрачен, равнопоставен и справедлив процес. Одисей е фокусиран върху това да използва цялата си гъвкавост, хитрост и стратегическо мислене, за да предостави рационални, предвидими и легитимни решения, които служат на целите на правната система, но винаги в рамките на легитимните правни норми и без да претендира за морална абсолютност или да въвежда нови морални принципи.

Тезей решава сложния проблем с Минотавъра не чрез хитрост или измама, а чрез последователност и следване на предписания метод. Нишката на Ариадна е аналитичен инструмент в ръцете на Тезей, за разлика от спекулативния Троянски кон, в който се крие Одисей. Херкулес, от друга страна, е не просто неуморен съдия, който разчита изцяло на своя труд, но той е и истински вярващ последовател, който посвещава усилията си на едно Право, което винаги разполага със своя правилен отговор. Но може ли дори и този митологичен Херкулес да бъде надмогнат от тялото на собствената си умора? Може ли той да бъде провокиран от страните в процеса до степен, която му отнема контрола върху собствения му глас и го лишава от възможността да говори? Възможно ли е Херкулес да изгуби властта върху случващото се в собствената му съдебна зала и да бъде заставен да я напусне? Или по друг начин казано: може ли Херкулес да се… разхълца?

3. К. с/у Х.

Кой би направил най-сериозната провокация в съревнованието между съдиите Тезей, Одисей и Херкулес, ако не, разбира се, Кафка, хвърляйки в съдебната зала романа си „Процесът“[7] с дискретен надпис върху нея, който гласи: „За най-добрия съдия!“. Този път обаче ябълката на раздора не е свързана с тщеславието да се притежава определена титла, а с отправяне на непосилно предизвикателство доколко всеки един от тримата (стилизирани) съдии – на Харт, на Раз и на Дуоркин, би могъл да се справи с поведението на обвиняем като Йозеф К. Противно на повечето интерпретации[8], които съзират фигурата на жертвата на Процеса в лицето на Йозеф К., струва ми се има достатъчно основания тя да се потърси на друго място – в сърцето на правораздавателен процес. Йозеф К. не е фигурата на жертвата, той е фигурант, чиято жертва е самият съдебен процес. Ако прочетем описаното от К. (Кафка) като версия на случващото се в съдебния процес, предложена ни от гледната точка на Йозеф К. (Кафка), то повече от очевидно е, че това описание най-вероятно наистина не е самата истина. Не можем да имаме доверие на нито един от двамата К. Много по-вероятно е да става въпрос за грешна и дори съзнателно преиначена версия на случващото се, която има за цел окончателно да лиши правото от неговото признание, авторитет и интегритет. К., действащ ту като Йозеф (К.), ту като Франц (Кафка), всъщност се присмива[9] над процеса, иронизирайки всички възможни модели на правораздаващи съдии.

В замъка на Минотавъра формализмът на Тезей е победил срещу самия себе си, а нишката на процеса е умело омотана около самата нея, завързана в кръг не от някой друг, а от самия К. Няма хитрост, която прагматизмът на Одисей да може да противопостави на стратегията на К., решил да превърне отворената текстура на правото в бездна, в която законът окончателно загубва чувството си за ориентация. Безплодни и ненужни се оказват както изтеглянето на съдията по линията на процедурната нишка (К. се отказва от работата си като банков служител, за да стане практически служител на съда), така и взаимното надлъгване между пледоариите на страните (К. освобождава адвоката си, защото се оказва по-добър от него в подигравателната игра със закона[10]). А какво да кажем за Херкулес?

Ако казаното от Дуоркин за ролята на Херкулес буди съчувствие към всеки новоназначен и изпълнен с вяра в принципите съдия, то след намесата на К. героизмът на Херкулес става окончателно невъзможен. Правото е изцяло дезинтегрирано. Всички отговори са еднакво невалидни. Единственото правилно решение е решението, с което съдията се отказва от решаването на спора и практически се самозаличава в безконечността на формалната процедура. Безкрайният съдебен процес, в който благодарение на К. анонимно съучастват практически всички, е израз на един псевдопрагматизъм, разобличаващ най-ярките качества на правораздаването без съдия: системна празнота, автономни процедури и невъзможни преклузии. Да не ти влезе К. в залата! Не К. е жертвата. Жертвата преди всичко е самият съдебен процес, който е опустошен от огромни дози от псевдонаивна ироничност, с която К. мистифицира вината си и отказва да се запознае с текста на повдигнатото му обвинение. Процесът е детериториализиран, без да е предложена алтернатива на онова, което всъщност е останало скрито.

Иронията на К. (Франц) като автор, представящ ни се като ненадежден разказвач (Йозеф), обезсмисля патоса на Херкулес и обезценява стойността на неговия героизъм: на мястото на системата от правила и принципи единственото останало „Цяло“ е цялото на правото, което липсва. Въпреки тоталното присъствие на процедурата, процесът е пресечен, а правото го няма. Вратата на съдебната зала е оставена винаги отворена към една липса. Процесът на означаване е спрян от конвулсиите на едно заразително хълцане, причинено от хитрите действия на К. и причиняващо спазъм на всяко желание за справедливост. Съдията Херкулес е съкратен. Неговото усилие е пресечно с поставянето на една безкрайна точка. К. е успял с провокацията си: Х. хълца. Замаяният банкер не само е разказал играта на педантичния Тезей и е надделял над хитрия Одисей, но и най-вече уважително се е присмял над ежедневния и безпрецедентен по обема си труд на Херкулес, оставяйки след себе си звука на едно незаглъхващо хълцане.

Но какво всъщност представлява хълцането, ако съдията е този, който „казва правото“? В самия процес на произнасяне на правото (юрисдикция), в гласа, с който съдията обявява правото могат да бъдат открити модуси, които се съпротивляват на означаващото: това за Младен Долар са акцентът, интонацията или тембърът[11]. Нещо повече, освен тях в гласа на съдията съществува и възможност за прекъсване на веригата от означаващи, което прекъсване се генерира от един предлингвистичен остатък и се оказва иманентно на самото правораздаване като акт на говорене. Гласът, който „завързва“ (нанизва) означаващите във верига и „сочи към мястото на субективността в езика“[12], в същото време подрива казаното с неспособността си да се пречисти докрай от уязвимостта на собствената си въплътеност. Като всеки глас, и гласът на съдията се нуждае от „леките флуктуации и вариации, които не нарушават нормата“, а напротив – представляват съществена част от нейната легитимация, тъй като „самата норма не може да бъде имплементирана без известно „лично докосване“, [без] лекото нарушение, което е запазена марка на индивидуалността“[13].

„Чистото“ право се страхува от модусите в гласа на съдията и предпочита безразличието на написания текст. Това е и причината законите да се съхраняват преди всичко като думи без звуци, а устните прения в съдебната зала да се съкращават до минимум. Съдебният процес все пак остава мястото, където юридическият език може да експериментира, като се превъплъщава в различните гласове на страните и техните адвокати. Самият съдия в някои случаи произнася на глас постановения от него акт: било то разпореждане, определение, решение или присъда, с което законът получава своя мелодия, оставаща недостъпна за онзи, който чете съдебния протокол. Разбира се, преплитанията на гласовете на спорещите много по-често са какофонични, вместо хармонични, но „шумът“ в съдебната зала е най-близко до жуженето на справедливостта. Гласовете, които изричат правото, са взаимно влияещи си интерпретации, които зачитат не само силата на вложеното в нормативните текстове значение, но и необходимостта от човешко докосване отвъд закона, което прави възможна справедливостта. Гласът на съдията не е механичен глас, който „репродуцира нормата без никакви странични ефекти“[14]. Подобен механичен глас би имал ефект, който е обратен на регулативния: „той изглежда сякаш всъщност подрива нормата, като я представя оголена. Гласът без странични ефекти престава да бъде „нормален“ глас, той бива лишен от човешко докосване, което гласът добавя към сухата машинария на означаващото“[15]. Страничните ефекти, които гласът на съдията внася в процеса на произнасяне на закона, са част от пътя към справедливостта, разбирана не само като прецизно означаване в полето на логоса, но и като резониращо човешко докосване.

Но Кафка не се интересува от модусите в гласа на съдията. Той атакува самия глас като последен и непосредствен носител на означаващото в правото[16]^,[17]. За него не е достатъчна деградацията на нормата от фиксиран текст (езика на закона) в резонираща реч (гласа на съдията)[18]. Трябва да бъде постигнато нещо повече: пълния разпад на „онзи, който казва правото“ и превръщането му в нищо неозначаващото „онова, което хълца“. Хълцането не може да бъде юридическо твърдение, то е „късо съединение“[19] между биологичната природа на съдията и нормативната култура на закона. Докато хълца съдията не може да правораздава. Законът остава тайна. Този, който хълца, не може да призовава. Нещо повече, като „неволно нахлуване на неконтролируем глас“, идващ „откъм вътрешностите на тялото“[20], хълцането премахва субекта и заема неговото място. Заедно с гласа си, съдията, а с него и последните следи от Закона, изчезват в едно хълцане, което вече не е собствено на никого, а е „чиста“, безгласова процесуалност. Процесът е „счупен“ от преправената ирония на К. в такава степен, че окончателно е заличен не само структурираният език на Закона, но и чувствителният глас на справедливостта.

Именно това изчезване на правото без следа е представено в „Процесът“, очертаващ едно съдебно пространство с множество съдебни „служители“, но без съд и без съдия: „Къде беше съдията, когото той ни веднъж не видя? Къде беше върховният съд, до който той не стигна?“. Възможно ли е да се стигне до съдия, който е оставен не само без език, но и без глас? Възможно ли е въобще правото, да не говорим за справедливостта, в шума на подобен съдебен процес? Налице е по-скоро едно формално еднородно и юридически обременено пространство, в което от означаващия ритъм на съдебното производство е останал единствено повтарящият се спазъм от задаването на въпроса какво всъщност се случва. Къде е съдът? Къде е съдията? Какво да правим с това хълцане, което е застанало на мястото на съдията? Поставяйки тези (реторични) въпроси, Кафка всъщност ни разказва за още една метаморфоза в поредното „животно“, което този път е приело формата на натрапчиво хълцане, настанило се на мястото на съдията и изместило възможността за неговия глас.[21] След недостъпността на закона[22] (Пред закона), вече и съдията не е наличен (Процесът). Това е големият успех на Кафка в делото „К. срещу Херкулес“. Прецедент, който има за цел да унищожи самото правосъдие в собствената му бърлога.

В края на романа К. знае, че трябва сам да посегне на живота си: след Процеса нищо повече не може да бъде казано. Вместо това обаче К. оставя изпълнението на наказанието в ръцете на двама учтиви господа: „Противните учтивости започнаха повторно, единият подаде – над главата на К. – ножа на другия, този му го подаде обратно пак над главата на К. И сега К. изведнъж проумя, че всъщност би било негов дълг да улови ножа, когато той минаваше от ръка в ръка над него и сам да го забие в гърдите си. Но не го стори, ами изви още свободната си шия и прогледна край себе си.“ К. не може да не отправи и последната си провокация към правосъдието: той се отказва да „вземе в ръка“ победения закон (ножа) и сам да сложи край на живота си (делото си). Вместо това предпочита да извие врат пред най-святото в правото: съюза между наказанието и смъртта. Не е имало съдебен процес, няма обвинение, няма доказана вина, никой не е видял и не е чул съдията, но силата на наказанието е отвъд ограниченията на езика и на гласа. Присъда не е произнесена, но смъртта ще му бъде дадена.

За една екзекуция не е нужно нищо друго освен нож, ръце и малко… „противни учтивости“. Тази комбинация за смърт е и сигурна гаранция за безсмъртие. Безсмъртието на позора, познат за всяко (заклано) куче, което е лаело толкова дълго, че в крайна сметка е останало без глас: „Като куче! – каза той така, като че ли този позор щеше да го надживее“. Процесът се е провалил в задачата си да бъде ритуал, който обединява хората около идеята за справедливостта[23]. Наказанието обаче не се нуждае от гласа, за да обедини всички присъстващи на екзекуцията. Съдията го няма, но ножът е тук. Смъртта успява там, където Процесът се е провалил. Хълцането отстъпва пред хриповете на смъртта. Там където справедливият глас на съдията е прекъснат от конвулсията на едно литературно хълцане (езиковата повест на големия К. – Кафка), а ножът е попаднал в ръцете на противните учтивости (безмълвната екзекуция на малкото к. – „кучето“[24]), има място единствено за мълчанието на смъртта. Това мълчание, което преди всичко е мълчание в чест на един несъстоял се съдебен процес, всъщност е единственото мълчание, което може да ни обедини в позора на нашата вина. И ако не за нещо друго, то вината ни е за самата невъзможност на съдебния процес като „живия живот“ на справедливостта.

ЛИТЕРАТУРА И ПРАВО

Секция „Етически изследвания“ към Института по философия и социология при БАН, и катедра „Теория на литературата“ във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“ обединяват силите си в междуинституционално сътрудничество, което има за цел да изследва пресечните точки между етиката, правото и литературата. В рамките на инициативата ще се провеждат семинари, чиято цел е да се експериментира с паралелни юридически и литературни анализи на конкретни художествени произведения, с трансдисциплинарно обсъждане на определени теми в контекста на творчеството на определени автори, с изследвания върху нормативните рамки, в които функционират различни литературни жанрове, с проследяване на юридически, етически и литературни измерения на съдебния процес – както в самите художествени произведения, така и срещу техните автори. Вече се определени и датите на първите три семинара: 10 октомври 2024 г., 6 ноември 2024 г. и 9 януари 2025 г., като мястото на провеждане ще бъде Нова конферентна зала в Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“ с начален час 18:30.

[1] Етимологията на името на Ариксимах показва, че той е „този, който се бори да задържа“: „Ἐρυξι се свързва с глагола „ἐρύκω“, който означава „спирам“, „задържам“ или „предотвратявам“, а „μαχος“ означава „борец“ или „воин“.

[2] Правото е система от правила, която включва първични правила (които налагат задължения) и вторични правила (които регулират създаването, промяната и прилагането на първичните правила). Вж. Hart, H. The Concept of Law, Oxford, Clarendon Press, 1994, както и MacCormick, N. H.L.A. Hart, Stanford, Stanford University Press, 1981, както и Coleman, J. (ed.), Hart’s Postscript: Essays on the Postscript to The Concept of Law, Oxford, Oxford University Press, 2001.

[3] Вж. Raz, J. The Authority of Law: Essays on Law and Morality (second edition), Oxford University Press, 2009, както и Раз, Дж. Понятие за правна система, прев. Марта Денкова. С., 41Т ЕООД, 2005. За парадоксите на авторитета в българската правна доктрина вж. Марчева, Д. Към публичноправно понятие за авторитет. – В: Михайлова, Ек., Д. Марчева (съст.) 25 години департамент „Право“, НБУ, 2017, с. 280-282.

[4] Вж. Dworkin, R. Law’s Empire. Cambridge, Harvard University Press, 1986, р. 225-228, 77, както и Dworkin, R. A Matter of Principle Cambridge, Harvard University Press, 1985, р. 119-145.

[5] Вж. Dworkin, R. Law’s Empire…, р. 239.

[6] Може би като изключим вдигането на бялото знаме при завръщането си в Атина, което е „коствало“ живота на баща му Егей.

[7] Вж. Кафка, Ф. Процесът, прев. Димитър Стоевски. С., Народна култура, 1980.

[8] Присъединявам се към казаното от Дельоз и Гатари, че произведенията на Кафка не подлежат на интерпретация, а с тях може единствено да се експериментира. Вж. Дельоз, Ж., Ф. Гатари Кафка. За една малка литература, прев. Тодорка Минева. С., СОНМ, 2009, с. 7. Именно стремежът към експериментиране ме подтикна да представя и написаното по-долу.

[9] За определянето на „Процесът“ като „пародия на правосъдие в безлюдните покрайнини“ вж. Бланшо, М. Прочитът на Кафка. // Пирон, 2016, № 13, с. 11. Въпросът, дали не трябва да четем Кафка, в частност – разказа „Метаморфоза“, като пародия, е поставен в Манчев, Б. Отвъд творбата: метаморфозата на разказа. – Във: Времето на метаморфозата (опити върху Кафка). С., „Изток-Запад“, 2016, с. 144. Важен акцент е отбелязването на непроизводителността на времето (с. 150). Подобна непродуктивност е характерна и за блокирания от К. съдебен процес, който по правило се задвижва от редуването на кратки преклузивни срокове.

[10] Макар и в друг контекст Дельоз и Гатари споменават възможността К. дори да е съдия: „тайната на „Процесът“ е, че самият К. е адвокат, че той самият е съдия“. Вж. Дельоз, Ж., Ф. Гатари Кафка. За една малка литература…, с. 98.

[11] Вж. Долар, М. Само глас и нищо повече. С., Алтера, 2010, с. 31.

[12] Пак там, с. 35.

[13] Пак там, с. 33.

[14] Пак там, с. 34.

[15] Пак там.

[16] Той търси „беззаконния глас” на съдията – онзи глас, който не следва думите и отива отвъд логоса. За опасността на гласа, който се отдалечава от думите, вж. Долар, М. Само глас и нищо повече…, с. 63.

[17] Загубата на гласа е част от „ставането-животно“ така характерно като тема в други произведения на Кафка. Вж. Дельоз, Ж., Ф. Гатари Кафка. За една малка литература…, с. 62-63, а също и с. 41, където е поставен акцент върху един особен аспект на преображението: че „думите стават болезнено боботене при Грегор“.

[18] За разграничението между гласа, който е „израз на болка и удоволствие и затова е налице и при останалите живи същества“, и езика, който „служи да изразява полезното и вредното, а следователно и справедливото и несправедливото“, поради което „е присъщо на хората“, за разлика от другите живи същества, вж. Платон, Политика, С., Отворено общество, 1995, 1253а.

[19] Изразът е на Долар и обозначава гласа: „Гласът представя късо съединение между природа и култура, между психология и структура“. Вж. Долар, М. Само глас и нищо повече…, с. 39.

[20] Вж. Долар, М. Само глас и нищо повече…, с. 38.

[21] В този смисъл хълцането изпълнява ролята на онова, което Дельоз и Гатари наричат „жива линия на бягство“. Вж. Дельоз, Ж., Ф. Гатари Кафка. За една малка литература…, с. 61.

[22] За невъзможността героите на Кафка да проверят какво точно казва „буквата на закона“, поради което имат „само гласове вместо закони“, вж. Долар, М. Само глас и нищо повече…, с. 225 и с. 226.

[23] За „ритуалните изпълнения“, които играят „мита за едно общество, организирано и сплотено от гласа“, вж. Долар, М. Само глас и нищо повече…, с. 153. Долар посочва както достъпността на буквата в „нейната неизменна природа, която прави законите възможни в противовес на убегливата природа на гласовете“ (с. 154), така и необходимостта от гласа в случаите на спор, когато буквата трябва да бъде изиграна („гласът като практика на буквата“), а аз бих добавил – когато буквата трябва да бъде разиграна в името на справедливостта (гласът като игра с буквата). Буквата се сдвоява не с духа на закона, изигран като обективната истина за правото, а с гласа на съдията, разиграващ субективния залог на справедливостта.

[24] За „тихата същност на кучето“ в контекста на друг разказ на Кафка – „Разследванията на едно куче“ (1922), вж. Долар, М. Само глас и нищо повече…, с. 248.