Разговор с Цвета Брестничка
Цвета Брестничка е една от най-обичаните и талантливи авторки на българска детска литература. Широко въздействие оставят римуваните ѝ приказки, част от популярната поредица на издателство „Фют“ „Във вълшебната гора“ и любимите на деца и родители „Небивалици с буквите от А до Я“, както и редицата книжки за най-малките „Пляс-пляс, ръчички, троп-троп, крачета“, „Костенурко иска да лети“, „Раче юначе“, „Приказка за малката лопатка“, „Меченцето Оги разглежда света“, „Истории с крачета“. Книгите ѝ с пътеписи, последната от които е „В къщата на Пау Ама“ (издателство „Вакон“), също имат своите почитатели сред любителите на пътешествия. Майка на 4 деца, пътешественичка, активистка в „Асоциация Родители“. Хармоничното съчетаване на личния и професионалния ѝ път намира израз в завладяващите книги и пътеписи, които вдъхновяват деца, родители, педагози. Носител на редица награди, сред които „Перото“ (2020), престижната национална награда „Константин Константинов” в категория „Автор” (2023) и категория „Цялостен принос“ (2024), награда „Бисерче вълшебно“ (2024).
Какво ви вдъхнови да започнете да пишете детски книжки?
Аз съм възторжен почитател на хубавите детски книги и до ден днешен ги чета с огромно удоволствие. Добрата детска книга е вдъхновение – дали за писане, дали за рисуване, дали за неочаквана гледна точка към света… Мисля, че след прочита на вълнуваща книга всеки върти из главата си продължения, варианти, любими моменти. Просто някои хора правят и следващата крачка – започват да създават собствени истории. Дали ще се получи нещо от тях, вече е друг въпрос.
Каква роля според вас играят детските книги в развитието на децата?
Децата имат нужда от книги, както имат нужда от прегръдка, усмивка, игра… Без тях ще пораснат тъжни и объркани хора. Книгата помага на детето не просто да разбере по-добре света около себе си, но и да поспре, да се огледа и ослуша във вътрешния си свят. Книгата може да бъде пристан и опора, може да бъде поглед отвъд хоризонта и вятър в крилете на мечтите, а може да бъде и безценният миг на сгушване в прегръдката на любим човек, от който после черпиш сила през целия си живот.
Как избирате темите за вашите приказки и пътеписи?
Понякога аз ги намирам, друг път те идват при мен. Идеята за „Небивалици с буквите от А до Я“ например ме връхлетя в Мароко, докато се чудех колко ли е трудно за местните деца да научат тукашната къдрава писменост. „В къщата на Пау Ама“ сякаш е вървяла редом с мен през целия ми живот – от детството, когато прочетох вълшебното стихотворение на Киплинг в омайващия превод на Валери Петров, та до съставянето на маршрути из Югоизточна Азия, които сякаш несъзнателно следват местата от стихотворението. „Приказка за малката лопатка“ пристигна с багера, който започна да копае основи за къща в съседния двор и малкия ми внук, който като омагьосан имитираше с ръка движенията на кофата на машината. Всеки път е различно. Понякога имаш идея, която ти се струва блестяща, но когато я видиш на белия лист, разбираш, че в ръцете ти е останала само опашката – гущерчето се е измъкнало и тича някъде другаде.
Какви послания се стремите да предадете на децата и на техните родители чрез вашите книги?
Не харесвам използването на литературата за предаване на послания. Мисля, че ролята ѝ е съвсем друга – да минава през сърцето и да отваря в ума пространства, в които читателят да се чувства окрилен да задава собствените си въпроси и да открива своите отговори. „Какво е искал да каже авторът“ е убийствен за литературата въпрос. За съжаление, все още под една или друга форма той продължава да е стожер на програмата по литература в училище и това е една от причините децата да не искат да четат. Аз бих била щастлива, ако децата и техните родители откриват в книгите ми не послания, а място за собствените си въпроси и отговори.
Как мислите, че съвременната детска литература в България се различава от тази, която сте чели като дете?
Едната съществена разлика, която виждам, е, че когато бях дете, книгите бяха почти единственият прозорец към света – от тях научавахме всичко: факти за континентите и планетите, за невиждани животни и странни обичаи, за исторически факти и научни открития. Днес децата получават информация от множество различни източници. Книгите продължават да бъдат прозорец – но прозорец, през който можеш преди всичко да надзърнеш в себе си, да разбереш какво става с теб и да се научиш да разбираш и другите, да живееш заедно с тях. Другата разлика, която наблюдавам, се определя от начина ни живот. В моето детство живеехме бавно, дните бяха по цяла година, съответно и книгите, които четяхме, бяха бавни – с дълги описания, много размишления, време за осмисляне. Днешните деца живеят в свят, в който всичко се случва бързо, задъхано. Впечатленията ги заливат едно през друго. Съответно, и книгите, които грабват вниманието им, са с повече динамика, смяна на ситуации, действащи герои. Но всичко това се отнася до изразните средства. Същността на книгите остава същата – да даде на децата възможност да потърсят собствените си отговори на вълнуващите ги въпроси: Кой съм аз? Откъде идвам? Какъв ще стана? Къде е мястото ми сред другите? Какъв е смисълът на моя живот? А на живота въобще? Ако детето успява да намери път към своите отговори в книгите, то се превръща в четящо дете.
Каква е ролята на илюстрациите в детските книжки?
С една дума – огромна. Хубавите илюстрации не просто онагледяват текста, а „разговарят“ с него, допълват го, разширяват го, подлагат го на съмнение. Съответно и читателят – дете или възрастен – през илюстрациите открива нови дълбини и нови перспективи. Хубавите илюстрации се превръщат в неделима част от възприемането на книгата. Вече не мога да си представя „Небивалиците“ без свежия поглед на художничката Албена Каменова, Крачетата добиха „лице“ благодарение на нестандартния подход на Стелияна Донева, а меченцето Оги е любимец на малки и големи заради искрената любов, която струи от четката на Биляна Господинова. За съжаление сме свидетели и на обратните примери – безлични, плоски, стандартни картинки, лепнати към текста, които не просто развалят възприемането на книгата, но и осакатяват вкуса на децата. Затова е много важно всяка книга да бъде избирана внимателно – тя оставя следи.
Как възприемате влиянието на технологиите върху четенето сред децата днес? Смятате ли, че книжките могат да останат конкурентни в дигиталния свят?
Технологиите позволяват на децата бързо и лесно да достигат да всякаква информация, да получават визуални стимули и забавления с голяма наситеност и това няма как да не е привлекателно за тях. Книгите не могат и не трябва да се конкурират с технологиите на това поле. Тяхното място е съвсем различно – те са портал към по-дълбокото опознаване на себе си и другите, на правилата, по които функционира човекът и обществото и това опознаване минава не просто през информацията, а през преживяването. Само че това преживяване иска време и вътрешна нагласа, която се учи. Затова ролята на възрастните е много важна – да създадат у детето потребност да навлезе в света на книгата, като от най-ранна възраст му дават възможност да преживее четенето като моменти на близост, сигурност, успокояване и задълбочаване. Това е трудно, защото самите възрастни са все забързани и вниманието им е разпиляно между различни неща. Но е безценно, защото дава на детето опора за цял живот.
Кои са вашите любими автори на детски книги и как те са ви повлияли като детски писател?
Този въпрос ме затруднява изключително много. В различните периоди са ме вълнували различни писатели, на тяхно място са идвали други, някои съм ги забравяла с години, други са се връщали с гръм и трясък да ми се покажат в съвсем различна светлина… Не мога да кажа, че има един или двама, които из основи са ме формирали. Неизбежно всяка книга, която съм прочела, ми е повлияла по някакъв начин, но не мога да посоча конкретен автор или стил, към който се ориентирам. Все пак, ако трябва да кажа коя книга бих искала да съм написала аз, но не съм, това са първите три части на „Хари Потър“. Там има всичко, което бих искала да има в една детска книга.
Как преживяванията с вашите деца и внуци влияят върху историите, които разказвате?
Аз съм майка на 4 деца и към момента имам 7 внука, надявам се да станат и повече. Животът с толкова разнообразни формиращи се характери няма как да не е безкрайно интересен, пълен със случки, смешни ситуации, драми, разочарования, вдъхновяващи открития… Не мога да кажа, че историите, които разказвам, са пряко отражение на този бурен и интересен живот, но неизбежно някакви елементи си пробиват път и на страниците на книгите. Поне със сигурност имам на разположение любими имена, с които да кръщавам героите си. Слави и Мая са герои в „Небивалиците“, Оги открива света, макар и като меченце, Сони се сприятелява с малката лопатка, Ема се разправя със собственото си чудовище… Още се чудя какви ли приключения очакват Брани и Делян, но се надявам да е нещо, което разтуптява сърцата. А кой се задава след тях – ще видим.
Какво се опитвате да постигнете чрез играта с буквите и езика в историите от „Небивалици с буквите от А до Я“? Имате ли любима небивалица и защо точно тя ви е близка?
Небивалиците за мен са покана за игра. Отворена врата към богатството на нашия език, от което децата да могат да гребат с пълни шепи. Ама не докато зубрят думи от речника, а докато се кикотят от щуротиите, които им ражда главата. Имала съм десетки срещи с деца от цялата страна и всеки път се случва едно и също – отначало са притеснени и резервирани, а после, когато повярват, че имат свободата да играят с думите, се развихрят и нямат удържане на фантазията и желанието за творчество. Разбира се, има и разлики – там, където учителите насърчават мисленето, творчеството, изразяването на собствено мнение, децата много по-бързо се отпускат и много по-смело експериментират с езика. Много се надявам „Небивалиците“, а и другите ми книги, да са помощници на децата, родителите и учителите в тази посока.
Дали имам любима небивалица? То е като с децата – всяко е различно и всяко ти е най-любимо по свой собствен начин.
Кои от вашите книги са най-близо до сърцето ви и защо?
И тук ще кажа – нямам книга, която да е писана без любов, така че всяка ми е най-близка до сърцето, за съдбата на всяка се вълнувам, искам всяка да бъде обичана и приемана. Точно както ме боли сърцето за всяко от децата ми.
Разкажете ни за поредицата „Във вълшебната гора“. Как се роди идеята за нея?
Поредицата „Във Вълшебната гора“ е идея на издателство „Фют“ и ако не ме лъже паметта, първият автор в нея беше Атанас Цанков, който вдигна летвата много високо. Впоследствие се включиха и други автори, тя се разрасна, стана любима на децата и продължи да се развива. Аз се присъединих към този отбор много плахо – занесох първата си приказка в рими в издателство „Фют“ и въпреки че резултатът не беше блестящ, те ми дадоха шанс да се опитам да я пренапиша за поредицата. То пък взе че се получи. Така започнахме да работим заедно и съм безкрайно щастлива, че вече 20 години приказките от „Вълшебната гора“ продължават да са сред най-обичаните от българските деца. Случва се да срещам родители, които споделят, че са израснали с тези книжки, а сега те са любими на собствените им деца. Има някаква магия в това преливане на обич от поколение в поколение.
Какво означава за вас работата в „Асоциация Родители“ и как тя влияе на вашето писане?
„Асоциация Родители“ е изключителна важна част от моя живот. Там работих повече от 10 години и продължавам да подкрепям каузите ѝ, защото ги намирам за изключително важни – да дадем на родителите увереност и инструменти да бъдат най-добрите родители, които могат да бъдат, за да може децата им да пораснат като най-добрите възрастни, които могат да станат. Харесвам духа на Асоциацията – да търси най-силните страни на хората, да насърчава сътрудничеството, а не съперничеството, да вярва, че всеки може да извади най-доброто от себе си и отговорност на възрастните е да създадат условия, в които децата да разкрият и развият положителния си потенциал. Може би понякога изглеждаме наивни или непрактични, но с годините се убедих, че този подход дава резултати. Може би тази нагласа личи и в книгите ми, но това е нещо, което читателите трябва да кажат.
Какво научихте за себе си като автор по време на писането на книжки за най-малките?
Дали пишеш римушки за най-малките или пътеписи за бабите им, които никога няма да напуснат фотьойла и да потънат в джунглите на Борнео – тръпката е една и съща. Искаш да стигнеш до сърцето им, да предизвикаш усмивка, изохкване от изненада, въпросително повдигане на веждите, радостно кимване или категорично „НЕ! НЕ! НЕ!“… Вълнуваш се дали ще те допуснат в живота си, дали в ума и сърцето им ще остане нещо от това, което си писал, дали това, което е важно за теб, е важно и за тях… И във всичкото това научаваш за себе си доста неща – някои радващи, други – нелицеприятни. Аз научих, че суетата не ми е чужда, но не ми е най-важна. Научих, че можеш да погледнеш на себе си отстрани и да оцениш кое си свършил добре, а кое – не и че ако не си се справил добре днес, това не значи, че няма да справиш и утре. Научих, че вдъхновението е много важно и трябва да му се оставиш да те понесе, но без последователна работа по изпипване на детайлите нищо не става. Научих, че няма „най“ и че трябва да правя каквото е по силите ми. Малко ли е то или много, не е моя работа да преценявам. Но когато знам, че съм направила това, което зависи от мен, идва спокойствието и удовлетвореността. И това е прекрасно.
Какво е най-голямото предизвикателство, с което сте се сблъскали като автор на детска литература?
Може би най-голямото предизвикателство за мен е да повярвам в себе си. От една страна, да не се плаша, че това, което правя, няма стойност и да търся непрекъснато валидиране на ценността му в очите на другите. От друга – да не се надценявам, да не се опитвам непременно да се убеждавам, че съм постигнала някакви нечувани висоти. Да повярвам в себе си, за мен означава да се чувствам добре в това, което правя така, както го правя. И да вярвам, че то ще намери своите хора – тези, които имат нужда от него. Когато това се случва, му казвам „щастие“.
Разговора води АНДРИАНА СПАСОВА
