Весела Бозова
Искам да съм Марлон Брандо, плачещ с чарлстънови сълзи. Петминутен плач с развените крачоли, статична камера на ъгъла на Вазов и Раковска. Но аз съм само едно Брандисимо, льо пти Брандо, един малък бивш вестникарски, не чак толкова посредствен фотограф, току-що открил, че картата на неговия някога мистериозно откраднат апарат съдържа голи снимки, в които няма грам, ни капчица танго.
Романът ,,Странично осветление” разказва за фоторедактор, който бива въвлечен в необичайна ,,полукриминална история”. Два месеца след като е напуснал работното си място, се връща, за да вземе личните си вещи, но се оказва, че фотоапаратът му е бил използван и повреден. Възстановката на снимките от картата кара фотографа да застане на ъгъла между „Вазов“ и „Раковска“ и да потъне в „лепкавата слуз на безкрайни размишления“.
Юрий Рахнев, роден през 1975 г. в Бургас, има разнообразен житейски и професионален опит. Завършил е Бристолския университет, работил е като фотожурналист и като актьор, а в момента е учител по английски език в гимназия. Публикувал е проза на страниците на периодични издания. „Странично осветление“ е неговият дебютен роман.
Романът е едновременно меланхоличен и ироничен, колеблив и остроумен, проницателен и лек. Представлява мозайка от спомени и разсъждения, които в един определен миг нахълтват в съзнанието на повествователя, сякаш с цел безкрайно да разтегнат същия този миг и да отложат неговия край.
Стилът на писане е прецизен, езикът е метафоричен и гъвкав, а думите изплитат нишки от фрагменти, които не се обединяват в общ концептуален център, а се разпръскват в множество различни посоки. „Странично осветление“ е роман за огорчението, което се превръща в сила, за странността, която ни заобикаля, и тази, която е вътре в нас, за разделите, дъждовете, несигурностите, провалите, лудостта и смъртта. За всекидневието, което прави човека циничен, арогантен и посредствен. И за тези, които не сме, но искаме да бъдем.
Основната тема обаче, към която повествованието непрекъснато се връща, е тази за изкуството, как то се осмисля и по какъв начин присъства в ежедневието. В повествователния поток влизат музиката и „Бийтълс”, фотографията и Анди Уорхол, литературата и Хемингуей. Вкусът към изкуството е противопоставен на безвкусицата на нарцистичните псевдоавторитети, обитаващи институциите, и посредствените служители, на които им липсва усет към естетиката и познания в сферата, в която се развиват. Разсъждаващият фоторедактор, без изобщо да се смущава от своята арогантност, мислено отбелязва, че „за един шеф на графични дизайнери да не знае кой е Анди Уорхол, е равносилно на това шеф на филхармонията да не знае кой е Моцарт“.
Нетърпимостта към интелектуално бедните се конкурира с тази към баналностите. Възстановените снимки от картата на повредения фотоапарат са бездарни и пошли, но сякаш най-голямото недоразумение в тяхната направа е осветлението. „Такова осветление винаги напомня за тягостната странност на всяка една институция. Като види човек снимки с такова осветление, все едно започва да чува нервните вдишвания на някой блуждаещ из тъмните коридори на тази институция“. Фотографиите са лишени не само от професионализъм, но и от усет към красивото, от художествена стойност, те не разказват, а показват, не загатват, а материализират мига преди съвкуплението. Превръщат еротиката в бездушен цинизъм и го осветяват с вграденото осветление на апарата.
Точно тези снимки отприщват потока на мисълта и карат фоторедактора да се потопи „в транса на бездвижно пътуване“ назад, към миналото. Сред всички спомени, заровени в раклата на паметта, изплува и този, който отвежда повествователя към студентски изпит по литература. Романът разсъждава за литературата, която оставя отпечатък, и за „вместването“ в контексти, задължителни при тълкуването, за да получи то одобрението на авторитетите. „Рамките са мое кредо, шепнех си, докато стоях зад бюрото в нощта“.
„Странично осветление“ разказва за вместването в рамките на живота и отместването за миг на светлината върху страничното, неизказаното, спотаеното. Както и разтеглянето на този миг в стремеж да забави момента, да отложи взимането на решение. По „Вазов” или по „Раковска”? Към редакцията или у дома? Обратно към спомена за проливния дъжд в късната самотна вечер? Или към себе си? „Това ли бях аз, се питах, в това ли се съдържах – една необуздана единственост под нощното небе на късната есен?“
Юрий Рахнев, „Странично осветление“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
