Мирела Иванова
Игри
„Играта е с ръка върху сърцето.“
Федя Филкова
Игра с поговорки
С настървено старание –
сякаш се отдължавам –
непрестанно попълвам ведомостта
с малките изпитания.
Спешното на „Токуда“, ступорът
пред разританите в антрето чехли,
нелепото падане на заледения
тротоар, леденият игнор
на всевластните анонимни сенки,
безсилният, всепомитащ плач
на детето ми всеки ден,
всяка нощ… Малките изпитания –
малки дяволи, зъбят се, хилят се,
надзъртат отвсякъде, пъплят, хриптят,
блъскат, събарят, разплискват
кофи с неврастения, чернилки и страх,
придърпват сърцето в петите ми,
хороводят го лудо, бясно припламват
и изгарят по нещичко всеки ден,
всяка нощ…
Няма мир под маслините.
Няма мир по земята.
Няма мир в мен.
Няма мир никъде.
Никога. Напоследък.
Игра с една дума
Придойде вихрушката
затъмни хоризонта
запокити ни
под килима по ъглите
в обезличаването
и нищетата
запрати ни
в огньовете на омразата
паметта ни помете
попиля ни
из тресавищата на оцеляването
Придойде върхушката
затъмни хоризонта
запокити ни
под килима по ъглите
в обезличаването
и нищетата
запрати ни
в огньовете на омразата
паметта ни помете
попиля ни
из тресавищата на оцеляването
Ветровита земя
Игра с времето
След сто години и повече,
когато вече всичко е зад гърба им,
страстта, сръдните и спомените,
на „Раковски“ случайно се сблъскват,
защото и двамата страшно бързат.
И се започва цялото разточителство
на сияйност и смях,
цялата неразделност отново,
цялата невъзможност отново.
Но свисти ноемврийският вятър,
отнася листата, времето,
любовта.
Игра на цирк
Все по ръба между арената
и тази подивяла публика вървя,
величествена клоунеса, пак и пак
със страстно отегчение се взирам
в безмилостните бит, душевност, бъдеще.
Какво ли още има да се види?
Високо във властта високото джудже
в прозрачен фризер замразява хора,
а редом с него ниското джудже
пуска балони разноцветни,
надути от лайняния му патос.
Какво ли още има да се види…
Прескоци през горящи обръчи от фирми,
клониран конформист и драг кралици,
червена биволица с букли,
руска рулетка и жонглиране
с държави, дронове и трупове.
Какво ли още има да се види
и преживее, надживее, оживее в думи.
Игра с въпроси
Додето я преобличам и сресвам,
додето я вдигам и премествам в креслото,
додето я храня, ме гледа отвъдно,
враждебно, свирепо.
– Майче, не ме ли познаваш?
Майче, коя съм? Коя съм? Коя съм?
След оглушително, тежко мълчание
някак отронва: „Не знам“.
Коя съм? Коя съм? Коя съм?
Детето, което обичаш,
но не харесваш? Неподчинимата,
непроумяема дъщеря?
Екстравагантната смотанячка,
несломимата флиртаджийка,
остриганата до голо колекционерка
на любовна мъка, копнежи и книги,
лилавата Спаска, гневната гражданка,
работливата селянка, сияещата страдалка,
танцуващата с торби,
пътуващата след думи,
коя съм? Метеоритен отломък,
паднал случайно по тези места,
уебинар по всекидневен трагизъм,
заложник на свободата, съсъд
на Словото? Коя съм, майче,
коя съм, коя съм, коя съм…
Едва ли си спомняш, едва ли си спомням.
