Георги Господинов
Кое е първо – писането или преводът, кокошката на оригиналния текст или яйцето на превода, мислех си, докато се подготвях за този текст. Отговорът сякаш е очевиден, няма как да преведеш нещо, което не съществува, не е написано още. Макар че често ми се е искало да е възможно. И сме се шегували с мои преводачи, като съм им казвал, вие го преведете, аз ще го напиша после. (Може би трябваше да го опитаме и за настоящия текст, посветен на превода.)
Но сега си мисля, че нещата не са толкова очевидни. Всъщност всеки писател сам по себе си е и преводач. Той превежда, пренася, облича в думи онова, което взема от себе си или от света, от преживяно, мислено, прочетено. Писането е трансформация и превод (transformation and translation) на видимото и невидимото, от което авторът създава произведенията си. Или на невидимото във видимо.
Не е случайна етимологията на тази дума „превод” (от латинското translatus) – да преведеш от едно място на друго, да пренесеш. В този смисъл писателите, преводачите и контрабандистите всъщност вършат едно и също – превеждат, тоест пренасят, трансферират желаното, ценното, липсващото, потиснатото, забраненото.
Позволете ми да разкажа историята с първото нещо, което някога написах, макар че по-точната дума е записах на белия лист. На 6-7 години сънувах кошмар, който на всичкото отгоре се повтаряше всяка нощ. Колкото повече се страхувах да не го сънувам пак, толкова по-често той се явяваше. Една сутрин набрах кураж да го разкажа на баба си, по това време живеех при нея. Но само като си отворих устата и тя ме спря с пръст на устата. Страшните сънища не бива да се разказват, каза ми тя, защото се сбъдват. Всъщност го каза по-красиво – напълват се с кръв и оживяват.
Така останах сам със собствения си кошмар, нито можех да го разкажа, нито можех да мълча повече. И тогава ми хрумна гениалната, струва ми се, идея (само на 6 или 7 можем да сме гениални) да запиша съня си някъде. Скъсах тайно една страница от тефтера на дядо и с току-що научените букви от азбуката, надраскани доста грозно, записах съня си. И… чудото стана. Никога повече не сънувах този кошмар. Но и никога повече не го забравих. Това беше цената. (Помня го и днес, 50 години по-късно, ако ме попитате после, ще го разкажа накрая.)
Но по нашата тема, какво съм направил всъщност? Пренесъл съм сънувания кошмар, изтеглил съм го от зоната на съня и съм го извадил на светло. Превел съм го от тъмното, от дъното на нощта до един бял лист. А както знаем, на дневна светлина страшното не е толкова страшно. Нека го кажа пак – в началото на писането стои точно такъв превод от един свят (в случая на съня или невидимото) към друг, видим свят. Ще ми позволите и тази аналогия. Обратно на Харон, който пренася душите с лодката си през реката Лета в царството на мъртвите, писането превежда или връща в обратна посока душите на мъртвите в живото царство на четящите.
Така или иначе трябва да признаем, че всеки писател е един таен преводач.
Винаги съм вярвал в това, че литературата може прости, но жизненоважни неща. Моят първи опит с този сън ме научи, че разказвайки, ние опитомяваме малко по малко зверовете на страшното. Вероятно затова разказваме вечер истории на децата си, преди да заспят. По същата причина съществуват митовете. Така е и с любимия ми пример с Шехерезада – разказваш една история и отлагаш смъртта с още един ден. Докато накрая опиумът на тези истории промени твоя потенциален убиец Шахрияр и го накара да изпита първо любопитство, после любов. (Поне на български думите любопитство и любов са свързани.)
Говорихме съвсем наскоро с Мари Врина-Николов, моя преводачка на френски и смея да кажа, моя приятелка, впрочем един от първите преводи изобщо на моя книга е неин, на „Естествен роман”. И стана дума за това колко и двамата не харесваме тази твърда дихотомия локално – глобално. (В скоба, намирам всички дихотомии за подозрителни и редуциращи смисъла на нещата.) Някой лесно би се изкушил да каже – не прави ли точно това преводът, да превръща локалното в глобално. И ще сгреши. Преводът не е за това да трансформира една локална история в глобална. (Както не може да „преведе“ един слаб текст в силен такъв. Макар че съм срещал слаби творби, които звучат малко по-добре в превод, но малко.) Все едно, това е сбъркана алхимия. Предпочитам моите текстове да не влизат в опозицията локално – глобално, а свободно да я преобръщат. Защото нашите текстове са винаги персонални. А персоналното е отвъд това елементарно деление. Пиша от точката на болка или от точката на нещо вътре в мен, което ме кара да търся думи, за да го опиша – тревожност, неразбиране на света и на себе си, емпатия, отчаяние, щастливо усещане за заедност. В този смисъл преводачът превежда това персонално усещане през своето тяло, ум и сърце, запазвайки личното със същото вълнение. Не бих могъл да си представя преводач, който не изпитва вълнение, докато превежда текст. Оставете преводите на текстове, които не ви вълнуват, на изкуствения интелект. И може би това ще бъде ключовата разлика, своеобразен тест, който веднага ще покаже кой е правил един превод – човек или машина. Докато машините не са се научили да се вълнуват, вълнението ще бъде наш знак на човешкото.
Винаги съм ставал приятел със своите преводачи и преводачки. Може би защото между нас стои една история, която е лична не само за мен, но и за тях. Пазя редица истории за това как книгата, която един преводач превежда, изведнъж влиза в синхрон с онова, което се случва в нейния или неговия живот. Казвам го без доза мистицизъм, това просто е част от малките чудеса на литературата. Може после в разговора да стане дума за това.
Като споменахме вълнението, нека направим още една крачка – не мисля, че е възможен добър превод без емпатия. (И тук имаме още една разлика с изкуствения интелект.) Целият ми роман „Физика на тъгата” е посветен на емпатията, но тук искам да погледнем и от още един ъгъл. Тя е онзи есенциален минимум, без който не можеш да напишеш една история. Благодарение на нея писателят влиза във всичките си герои и ги разказва, създава, през собственото си тяло. Без емпатия е невъзможен също така истинският акт на четене. На онова четене, което съпреживява написаното. Само емпатичният читател превръща прочетеното в преживяно, а това е най-важната трансформация. Това е трупане на личен емоционален опит чрез емоционалния опит на фикционалните герои. Същото важи и за преводача, защото той е посредникът между думите на писателя и четящия на друг език. За преводача се изисква същата степен на емпатия, даже бих казал емпатия на втора степен, за да съпреживее написаното от автора, но и да го предаде в друг културен контекст, за да събуди емпатията и на читателя. Това е емпатия на два езика. Тук искам да благодаря на всички преводачи, на моите включително, които владеят това изкуство на емпатията. Знам, че то е изтощително и зареждащо едновременно.
Защо точно днес преводът и литературата в превод са толкова важни?
Няма как да затворим очите си за времето, в което живеем – време на войни, популизъм и агресия. Време на фалшиви разкази за човека и света. Присъстваме на една голяма битка на историите за света и човека. И ние, които сме от страната на историите, няма как да останем безразлични. И литературата, особено тази в превод, е естествен антидот срещу популизма и пропагандата. Литературата в превод ни дава пълната картина на света, целия набор от гласове и истории, не само доминиращите, а всички разкази, включително приглушените и идващи от малки по численост езици.
Живеем в свят, в който вече няма център и периферия. Когато имаме пандемия, война или катастрофа, центърът на болката е навсякъде. Днес Европа кърви на изток и затова историите на хората от тази част на света могат да ни кажат нещо повече за тази рана. Светът днес има множество пулсиращи точки на болка и катаклизми и преводът на гласовете от там, преводът на историите от там са жизненоважни, бих казал спасителни. Защото онова, което боли там, вече боли навсякъде. Светът отдавна е станал едно тяло и една мрежа. И няма как да си щастлив или спокоен ти, който си в единия край на мрежата, докато някой вика за помощ от другия ѝ край.
Емпатията, за която стана дума, днес е и политически важна, важна за общото ни оцеляване.
Идеологиите и фундаментализмът са по природа неспособни на емпатия. За тях другият е враг, който е изваден от човешката природа. Защото човешкото разсейва, отклонява, то е само извор на слабост и колебание. Няма човек, няма проблем, казва цинично Сталин. Няма човешко, няма проблем – мислят популизмът и пропагандата и днес. И това е вероятно най-страшното. Затова имаме нужда от разказване на истории и емпатия. От превеждане на истории. Истории, които обясняват света в цялата му сложност, а не в измамната яснота на конспиративни теории. Истории, в които другият е разказан като човек, с цялата му ранимост и крехкост, а не като изваден от реда на човешкото враг. Скритата сила на личните ни истории е, че те работят директно с човешкото, което по природа е отпреди идеологиите, отпреди държавата.
Ние, събраните тук, знаем, без някой да ни е учил на това, за тази скрита сила на литературата, която произвежда съчувствие, емпатия, чрез разказване на истории. И знаем, че в един свят със свръхпроизводство на омраза и разделение това, което правим, е да отлагаме края, ден по ден, месец по месец, година по година. Как? Като разказваме и превеждаме историите на света, истории, които събуждат емпатия, отстояват човешкото и противостоят на разпада. Ние всички, писатели и преводачи, което ще се окаже едно и също, се опитваме да превеждаме за ръка читателя стъпка по стъпка и страница по страница до брега на още едно утре.
Текстът е четен на Европейската конференция по литературен превод, организирана от CEATL, на 2 октомври 2024 г. в Страсбург.
