Тим Паркс
Преди години пресъздаването на творбата на даден писател на чужд език се смяташе за професионално занимание, което до голяма степен изискваше преводачът да се самоизличи в полза на текста. В наши дни това схващане се променя.
Доколко трябва да се интересуваме от идентичността на преводача? От доста години университетските преподаватели по теория на превода настояват за по-голяма видимост на преводачите. В своята книга The Translator’s Invisibility („Невидимосттта на преводача“, 1995), белязала повратен момент в развитието на преводознанието, Лорънс Венути твърди, че практиката да се игнорира идентичността на преводача до пълното отрицание на факта, че съответното произведение е превод, е част от безполезни йерархични нагласи, които погрешно абсолютизират стойността на оригинала и пренебрегват факта, че всеки нов превод сам по себе си е нова творба. За Венути преводачът е призван да съчетава едновременно политическото и прогресивното, като работи по такъв начин, че да поставя „целевия език“ върху… „линия на бягство“ от културните и социалните йерархии, подкрепяни от този език, използвайки превода, за да го „лиши от конкретна териториална принадлежност“. Това може да стане в сътрудничество с оригиналния текст или като съпротива срещу него. Тезата на Венути предполага принципно съгласие, че е добре да се избяга от културните и социалните йерархии и да се „детериториализира“ нашият език, макар че йерархиите и езикът на преводачите може да са коренно различни от тези, породили книгата, която те в момента превеждат.
Понятието за „превод съпротива“ беше възприето от редица изследователи, които предлагаха феминистки прочити на литературни творби. Емили Уилсън описва своя превод на Омировата „Одисея“ от 2017 г., първия цялостен превод на поемата на английски език, направен от жена, като такъв, който „хвърля ярка светлина върху конкретни форми на сексизъм и патриархалност, които наистина съществуват в текста“. При друг подобен случай, когато вместо да направи критика на литературния текст във вид на предговор или на бележки под линия или успоредно с тях, преводачката съзнателно се стреми да работи по такъв начин, че да подчертае непривлекателни аспекти на творбата, може би за читателя ще е полезно да знае коя е тя и какъв е нейният образователен и професионален опит.
Самата Уилсън в рецензия за три превода на цикъла „Орестия“ на Есхил посочва колко важно е било за нея да познава идентичността на преводача и по-нататък отбелязва, че е останала дълбоко покрусена, „когато разбрах, че два от преводите са дело на възрастни бели мъже, и двамата пенсионирани професори, а третият е на по-млад бял мъж, който не е университетски преподавател“. Уилсън признава, че е „твърде лесно за всеки, независимо от социалния произход или идентичността, да възпроизведе познатата изтъркана стара визия за познатите стари текстове“ и че е „много възможно, на теория, възрастни бели мъже да предложат оригинални идеи и нов поглед“. Само че докато чела въпросните преводи, „приликите между тях, особено по отношение на паратекста, навеждаха на мисълта за частична взаимозависимост между социалния статус на преводачите и прочитите им на „Орестия“.
С други думи, според Уилсън образователният, професионалният и житейският опит на преводача влияят върху неговия превод. От това следва, че: първо, полезно е да сме наясно с идентичността на преводача, и второ, че по отношение на новите преводи на антични автори ще бъде добре с тях да се заемат по-голям брой жени, както и преводачи, които не са от бялата раса. Уилсън представя статистически данни, от които се вижда господството на белите мъже в областта на преводите на антични автори, а когато става дума изобщо за света на превода, в него несъмнено господстват белите хора, но не и мъжете.
Като изключим политически натоварените съображения, през последните години стана ясно, че се публикува все повече чуждестранна художествена литература, а преводачите получават все по-голяма видимост. Международната награда „Букър“ за най-добра преводна прозаична творба присъжда еднакво парично възнаграждение (25 000 британски лири или приблизително 35 000 щатски долара) на автора и на преводача. Наградите само за превод са се умножили. Съществуват призове за млади преводачи и за жени преводачи. Необичайният случай с Елена Феранте, псевдоним на анонимен италиански автор, чиито изключително успешни романи по време на различни промоционални събития се представят „с лицето“ на тяхната преводачка на английски език Ан Голдстийн, доведе до това читателите да получат по-голяма яснота за фигурата на преводача. По подобен начин противоречивите изказвания относно превода на Дебора Смит на отличения с много награди роман „Вегетарианката“ на Хан Канг разпалиха още по-силно разискванията за различните видове волности, които преводачите може да си позволят при превод. (Интересно е, че Голдстийн и Смит подхождат по коренно различен начин към своята работа – Голдстийн е привърженик на строгото придържане към буквата и синтаксиса на оригинала, а Смит дръзко заявява, че „верността“ е отживелица, подвеждащо и безполезно понятие, когато става дума за превод“.) Така или иначе, няма литературен фестивал, на който да не се провеждат дискусии на тема превод, които обикновено се радват на многобройна публика.
Именно на фона на тази вълнуваща и понякога бурна сцена дойде новината, че двама от европейските преводачи, на които е било възложено да преведат творбата на младата чернокожа американска поетеса Аманда Горман (прочула се с това, че прочете стихотворението си по време на церемонията по встъпване в длъжност на американския президент Джо Байдън), впоследствие са отказали предложението или то е било оттеглено от възложителите заради проблеми с идентичността. Макар че и двамата преводачи са бели, те са коренно различни един от друг.
Двайсет и девет годишната нидерландска писателка, която евентуално трябваше да преведе въпросното стихотворение, Марийке Лукас Райнефелд, миналата година спечели Международната награда „Букър“ за дебютния си роман „Неудобството на вечерта“[1], който според рецензента на „Ню Йорк Таймс“ „изобилства… от всякакъв вид мръсотии, които се срещат в живота“. Райнефелд, която се идентифицира като небинарна и отказва да употребява за себе си местоимения в мъжки и женски род, като предпочита да се обръщат към нея с „те/тях“, се радваше на изключителна видимост и поради това пасваше идеално на стихотворенията на Горман, макар че никога не е публикувала официално, поне доколкото успях да проверя, нито един превод от свое име. Те [Марийке Лукас Райнефелд – Б. пр.] предпочетоха да се оттеглят от проекта след критиките на журналистката Джанис Дойл, според която е била пропусната възможност да се избере „творец на устното слово, млада жена и безпардонно чернокожа“.
Другият преводач, замесен в този случай, Виктор Обиолс, е шейсетгодишен утвърден каталунски поет и високоуважаван преводач на автори като Шекспир, Оскар Уайлд и Уолтър де ла Меър, както и на редица книги, посветени на блуса, джаза и рока, графични романи, детски романи и много други. Предложението той да преведе Горман е било оттеглено, защото издателите, или може би агентът на авторката, „търсели различен профил – задължително млада жена, активистка и за предпочитане чернокожа“. Ето какво добавя самият Обиолс:
„Ако няма да мога да преведа даден поет, защото е млада чернокожа американка от двайсет и първи век, в такъв случай няма да мога да преведа и Омир, защото не съм грък от VIII в. пр. Хр. Или пък не бих могъл да преведа Шекспир, защото не съм англичанин от XVI в.“
Не е лесно да разискваме този щекотлив въпрос, без да бъдем въвлечени в ожесточен, силно поляризиран дебат. Ясно е, че преводът е призван да преодолява прегради – или както твърди Пол Остър: „Преводачите често пъти са… забравените инструменти, с чиято помощ е възможно различните култури да разговарят помежду си, те са онези, които ни дават възможност да разберем, че всички ние, от всички краища на земното кълбо, живеем в един свят“. Подобен род прегради не пасват на такива стремежи. И все пак…
Позволете ми да се позова на собствения си опит, за да ви предложа своите размисли по въпроса. Пристигнах в Италия на двайсет и пет годишна възраст и две години по-късно започнах да превеждам, предимно най-различни търговски и технически материали. Често пъти имах чувството, че не съм подходящ за тази работа: срещах големи затруднения с терминологията в областта на стоматологията и каменодобива, със сложния синтаксис на италианските критици в областта на изкуствата, натруфения език на туристическите брошури и формулировката на договорите като юридически документ. Започнах да се занимавам с литературен превод именно благодарение на проблем с идентичността. Една колега преводач от италиански на английски, Изабел Куигли, изпита неудобство, докато превеждаше няколко страници от „Онова нещо“[2] на Алберто Моравия, които ѝ се бяха сторили нецензурни. И понеже не желаеше името ѝ да се свързва с подобен текст, тя се отказа. Издателите спешно се нуждаеха от заместник, аз бях на разположение и нямах нищо против сексуалните сцени в романа.
Но по-късно съм отказвал книги, които според мен изискват на английски език стил, който чисто и просто „не е моят“ – не бях способен да ги преведа. Имаше един роман от Алдо Бузи, гей автор, със заглавие Vita standard di un venditore provvisorio di collant („Рутинният живот на един временен продавач на чорапогащи“), написан на много маниерен, бароково пищен италиански, който не можех да си представя, че ще съумея да пресъздам на английски. Както и един великолепен роман на израстването от Енрико Брици Jack Frusciante è uscito dal gruppo („Джак Фрушанте си тръгна от групата“), който щеше да изисква от мен, наскоро напуснал Великобритания, да сътворя около двеста страници, изпълнени с градски тийнейджърски жаргон. И в двата случая отказах предложението не поради проблеми с идентичността, а заради стила на творбите. Доставяше ми удоволствие да чета италианските оригинали на Бузи и Брици и техният език ми представяше много убедително световете на романите им. Това прави литературата. Само че имах чувството, че не притежавам подходящия инструментариум на английски език.
От друга страна обаче, аз преведох C‘è un punto della terra… Una donna nel lager di Birkenau („Има едно място на Земята – една жена в лагера „Биркенау“) на Джулиана Тедески. Тези покъртителни мемоари за една година в нацистки концентрационен лагер се фокусираха до голяма степен върху женското тяло, загубата на менструация, страха жената никога повече да не може да има деца и върху много други неща, за които бе мъчително да се замисли човек. Преведох също и I beati anni del castigo („Блажени години на наказания“) на Фльор Йеги, първолично повествование за осуетена любов между две момичета в девически пансион. Нито за миг не съм се притеснил, че няма да съумея да предложа верни на оригинала версии на тези женски истории: колкото и далече да са от моя житейски опит, те бяха написани в рамките на литературна традиция, която ми беше позната. Трябваше да намеря същия тон, същия ритъм, същия лексикален регистър на английски, след което, мислех си, думите сами щяха да свършат останалото. Пробните преводи, които изпратих на редакторите в двете издателства, един мъж и една жена, бяха незабавно одобрени, а последвалите рецензии на готовите творби – благосклонни. По-специално романът на Йеги впоследствие доста нашумя.
И все пак още през 90-те години на XX в. се случиха две събития, които навеждаха на мисълта, че проблемите с идентичността при превода ще излязат на преден план. Когато изпратих пробен превод от няколко страници на Le confessioni di una piccolа italiana („Изповедите на една малка италианка“), анонимен разказ за преживяванията на младо момиче в годините на фашисткото управление, на „Уиминс Прес“[3] в Лондон, с идеята, че може би те ще проявят интерес и ще публикуват книгата, получих отговор, че много им е харесало това, което са прочели, но понеже съм мъж, не съм подходящ преводач за това произведение. И обратно, писателката Ориана Фалачи специално настоя пред издателя си да ме покани за преводач на нейния роман „Иншаллах“[4]. Казаха ми, че тя много държала преводачът да е „подчертано мъжки автор“. Откъде ли бе получила такава представа за мен? Какво значение имаше за книгата ѝ, че съм мъж? Случи се така, че аз вече бях правил опити да прочета „Иншаллах“ и се бях отказвал, защото не ми допадаше прекалено емфатичният стил на романа. Просто не бяхме подходящи един за друг.
Ще ви разкажа още една случка, преди да направя някои изводи. В продължение на двайсетина години водех курс по превод за магистри и докторанти в Милано. От време на време карах студентите си да преведат на италиански, наред с откъсите от много други книги, началните страници на Confessions of a Beauty Addict („Изповедта на една жена, пристрастена към красотата“), очарователен чиклит роман, който не се срамува от жанра си, на авторката Надин Хаобш[5]. Книгата започва със смехотворен разказ за боядисване на коса, което завършва катастрофално. Но в него има много технически подробности. Курсът ми обичайно се състоеше от около 90 процента жени. Въпреки това обаче си спомням, че именно едно момче, което почти не се обаждаше, предложи версията, която накара цялата група да се залива от смях и да вика „Точно така!“ и „Идеално!“. Една млада жена го попита: „Как успя да го постигнеш?“, а момчето отвърна: „Представях си сестра си в банята и слушах наум какво би казала“.
И така, предвид всичко казано, какво е моето становище по въпроса с европейските преводачи на младата чернокожа поетеса? Докато слушах отново изпълнението на Аманда Горман по време на церемонията по встъпване в длъжност на президента Джо Байдън, ме порази огромният публичен размах на творбата ѝ. Думите, които тя използва, поне в това стихотворение, са от мейнстрийма, а патосът – категорично в духа на американската традиция. Заглавието The Hill We Climb („Хълмът, който изкачваме“) е аналогия, която тутакси звучи познато. Поетесата иска всички да разберат. В същото време силният ударен ритъм на стихотворението със сгъстяване и разреждане на приливи и отливи, както и честите вътрешни рими, повторения и асонанси оказват мощно въздействие и няма как да бъдат пропуснати. Би било интересно да се направи следният експеримент – да се събере група от, да речем, италиански преводачи, всички до един с някакъв опит като поети или преводачи на поезия, но на различна възраст, от различен етнически произход и от различен пол и всеки от тях да представи на издателя анонимно своята версия. Предполагам, че ще бъде трудно да се отгатне чия версия на кого е. Успехът ще зависи от опита – житейски, езиков и литературен, – който всеки от преводачите може да използва в своя превод. Както, разбира се, и от тяхната находчивост и изобретателност по отношение на италианския език. Едно е сигурно – по този начин може да се постигне много добра преводна версия на творбата.
Аз обаче не съм сигурен, че издателите или литературните агенти желаят именно това или че тъкмо то ги притеснява. Преводачите настояваха за по-голяма видимост и сега трябва да живеят със сбъднатото си желание. Нидерландските издатели бяха избрали за преводач много видима фигура, но последвалият спор наведе на мисълта, че не са уцелили подходящия вид видимост, вероятно е било важно да се спрат на някого, който в по-голяма степен се доближава до специфичния житейски и творчески опит и намерение на Горман. По този начин поетесата и преводачката – и двете млади и чернокожи – биха могли заедно да представят новата творба и никой няма да си мисли, че стихотворенията са били насила отмъкнати или присвоени от някой „съпротивляващ се“ преводач с по-привилегирован статус. Не на последно място такъв вид мислене се отличава с убедителна логика, когато става дума за представянето и рекламирането на дадена творба, макар че човек се чуди докъде би могло да стигне прилагането на този подход. Ще трябва ли да се намери небинарен преводач за творбите на Марийке Лукас Райнефелд?
Съмнявам се, че има друга професионална група, която с такава лекота да приеме голяма смесица от етноси, както литературните преводачи. Но лично аз не вярвам, че такъв вид напасване на идентичностите между автор и преводач с всички ограничения, които то може да наложи, е полезен начин за лансиране на тази кауза или за получаване на най-качествените преводи. Ако не друго, то със сигурност ще доведе до коренно изопачаване на естеството на самата задача. Когато превеждам творбата на друг писател, аз нямам никакво желание да го заместя като автор или да съм част от историята – просто правя всичко възможно успешно да пресъздам на английски това, което е написано. А когато моите романи се превеждат, обикновено от жени, и през ум не ми минава да разпитвам за техния житейски и професионален опит или да си задавам въпроси дали пък в моя начин на писане няма нещо изконно мъжко, което те няма да съумеят да предадат. Те са професионалисти и аз вярвам, че ще си свършат работата. Именно този вид взаимоотношение „писател – преводач“ предлага най-добрия за всички начин да се продължи напред.
Превод от английски: РАДОСТИН ЖЕЛЕВ
Източник: The New York Review of Books, 31.03.2021
[1] За българския превод вж. Марийке Лукас Райнефелд, „Неудобството на вечерта“ (прев. Мария Енчева), ICU, 2021. – Б. пр.
[2] За българския превод вж. Алберто Моравия, „Онова нещо“ (прев. Петър Вълков), „Пламък“, 1993. – Б. пр.
[3] Английско издателство за феминистка литература от края на 70-те и 80-те години на XX в. – Б. пр.
[4] За българското издание вж. Ориана Фалачи, „Иншаллах“, „Роял-77“, Варна, 1994. – Б. пр.
[5] Американска лайфстайл авторка и романистка от черкезки произход. – Б. пр.
