Амелия Личева
Последната книга на Салман Рушди „Нож“ е своеобразна хроника на нападението над писателя и последвалото оцеляване и лечение. Подобно на неговия предходен мемоар „Джоузеф Антон“, в който той говори за преследването след издадената му „смъртна присъда“ заради „Сатанински строфи“ и перипетиите около годините укриване, „Нож“ е опитът на Рушди да се справи с поредното абсурдно и травматично събитие, да признае и приеме случилото се, доколкото това е възможно, за да го овладее. Изобщо това е неговият опит да отговори на насилието с изкуство. В самата книга на няколко пъти става дума за необходимостта от своеобразна терапия чрез писането, за да се освободи съзнанието за нови фикционални сюжети. Но на едно място е акцентирано и върху изказването на агента на Рушди, който много преди писателя е убеден, че тази книга ще я има, защото подобни случки продават.
Разбира се, не искам да кажа, че мотивът на Рушди е комерсиален, но като изключим психологическия елемент, който безспорно е водещ за писателя, няма как да подминем думите на агента и да не констатираме колко прав е бил той, защото днешната епоха е такава – вкусът към биографичното, към всичко онова, което може да се разбере за живота на твореца, към интимниченето и автентичността, към пикантното, е много силен. Неслучайно и книгата на Рушди набляга много върху слабостта, страданието, както и върху връзката на писателя с последната му съпуга, описана в ключа на тийнейджърска любов, а и на сантиментализма. Съвременната публика иска това – иска да чете за човека Рушди. Може би затова и в романа се появяват и други писателски фигури, също вкарани най-вече през болестта и страданието им – Мартин Еймис, Пол Остър. Предлага ни се голяма доза лично, пак да го подчертаем, в унисон с духа на нашето време, при това с констатацията на самия писател, че един от големите минуси на епохата ни е желанието всичко лично и частно да става публично и да събира лайкове.
Когато пред себе си имаме писател като Рушди, когото сме свикали да ценим обаче заради размитата граница между въображаемо и реално в неговите текстове, който с основание е етикетиран като „магически реалист“, документалността и реализмът на тази книга са малко шокиращи. Между другото, доста рецензии в анголезичната преса си позволяват и да критикуват книгата, като казват, че на места писателят изпада в баналности и дори в безвкусие. Изобщо критиците не се страхуват да са остри, въпреки че става дума за толкова лична и автобиографична книга.
В същото време все пак и тук Рушди е верен на себе си и успява да вкара литературност в биографичното. Може би най-представителни за тази литературност са въображаемите разговори, които води със своя нападател, които успяват да наложат образа на един фанатизиращ се с времето терорист и да отворят към важни размисли за съвременния тероризъм, за връзката на тероризма с религията и пр. Мюсюлманският свят се е променил неимоверно много от издаването на фетвата срещу „Сатанински строфи“, най-малкото заради 11 септември и множеството други атентати по света. Затова и „Нож“ всъщност представя образа на новото поколение терористи, които са готови на всичко и не познават чувството на съжаление. Нещо повече, в цялото повествование имаме препратки към автори и произведения – Шекспир и идята за злата човешка природа, емблематизирана от персонажи като Яго; литературният похват предусещане, чрез който се онагледява темата за бъдещето, в което се връща миналото; думите за един или друг писател…
Пак в чуждата критика като рефрен се набива тезата, че за разлика от „Джоузеф Антон“, писана между другото в трето лице, „Нож“ е напрегнат, четивен и за щастие, не е дребнав. Може би защото и залогът в „Нож“ е още по-голям. И той е голям, защото не просто отваря към темата за преследването на човека на словото и по-общо – за застрашеността на свободата – на говорене, на живеене, на правото на лично пространство, но и показва каква е цената, която реално се плаща в тези случаи. Конкретно при Рушди заради религиозния фанатизъм и раждането от него на тероризма, но и по-общо – заради всяка цензура и диктатура. В този смисъл мемоарът му за физическото нападение, но и за поражението върху съзнанието, е изключителено ценен за днешната епоха, в която страхът от тероризма заплашва да превърне човешките същества в зависими от страха и да парализира идеята за нормалност. Така че личната драма на Рушди е всъщност белег на пораженията върху цялото ни съвремие. Затова и е толкова спасителна констатацията, която прави Мартин Еймис по отношение на приятеля си, когато се изненадва, че Рушди не е смален, а е някак цял и непокътнат. Защото да оцелееш с величината си, с размера си, с непотъпканите цели, мечти, с непокътнатото си състояние, е всъщност най-голямата и може би единствено възможната победа над тероризма във всички негови измерения.
Салман Рушди, „Нож. Размисли след опит за убийство“, прев. от английски Надежда Розова, изд. „Колибри“, С., 2024
