Лиса Алърдайс
На 84 години авторката на „Разказът на прислужницата“ е пряма както винаги. Тя споделя мисли за остаряването и културните войни и обяснява защо „оранжевият мъж“ не трябва да бъде допуснат отново до Белия дом
„Аз съм великият мъдрец на върха на планината“, казва с усмивка Маргарет Атууд в началото на нашия видео разговор. „Ако достигнеш определена възраст, хората решават, че си натрупал знание, непознато за тях“. Приемаме спокойно факта, че повечето писатели, доживели тази възраст, забавят темпото. Бихме допуснали това особено за Атууд, която преживя няколко бурни години след големия успех на сериала, създаден по „Разказът на прислужницата“, публикуването на дълго чаканото му продължение, „Заветите“ (роман, който сподели наградата „Букър“ от 2019 г. с книга на Бернардин Еваристо) и смъртта на дългогодишния ѝ партньор, писателя Греъм Гибсън. Той почина два дни след като книгата излезе на книжния пазар в Обединеното кралство, но писателката, с присъщата си твърдост и упоритост, продължи турнето.
Откакто е навършила 80 години, Атууд публикува книга с поезия, „Сърдечно“, в която много от стихотворенията са посветени на Гибсън, обемен том с есета, Burning Questions, и сборника с разкази Old Babes in the Wood, поддържайки темпо на работа, характерно за нея през последните 60 години. Да не споменаваме постоянния поток от статии, които написа, и редовните ѝ публикации на платформата Substack.
Рисковете на напредналата възраст формират атмосферата в последната ѝ публикация – разказа Cut & Thirst. „Не казвай „стар“, а „по-възрастен“, настоява една от трите героини в текста. Трите приятелки се срещат, за да съгласуват план за убийството на девет мъже писатели, величия от миналото, като отмъщение за действията им в далечното минало, с които са накърнили репутацията на жена писателка. „Това е внимателно замислено престъпление, което в крайна сметка не се осъществява“, Атууд се засмива тихичко, говорейки за опита си да създаде гериатрична кримка в стил Ричард Озмън. Съзаклятието на нейните „три безобидни стари дами, всяка от които с докторска дисертация“ е насочено към група „хулигани“ от света на литературата и по-специално към Хъмф. „Хъмфри е англичанин, какъв друг да е?… Той смята, че националността му го дарява със суперсили в литературния свят, възглед, споделян някога от много други хора; със сигурност обаче вече не е така“.
Тази литературна вражда дразни любопитството ни и както изглежда, е основана на реални събития. „Как би могло да бъде другояче?“, казва Атууд, а в очите ѝ припламват закачливи пламъчета. „В ерата на Мартин Еймис такива неща се случваха често“. Но текстът не е за Еймис и неговите приятели (Джулиан Барнс, Иън Маккюън и други) от времето, когато бяха на върха на самодоволството си, настоява тя. „Това е една от онези ситуации, в които разбираш какво представляваш“, добавя тя и приключва темата.
В разказа „миналите величия“ избягват смъртта – сложният план, включващ шоколадов сладкиш, гарниран с разслабителни, не води до очаквания резултат. „Хората правят такива неща“, казва тя, повдигайки една от веждите си още по-високо. „Отново ще слушаме гласа на старите бели мъже“, предсказва тя с усмивка. „Преминахме през години, когато хората казваха: „О, остарелите бели момчета са скучни, скучни, скучни“, казва тя провлачено. „Но днес тези бели мъже могат да пишат за себе си в климат, твърде различен от атмосферата преди 20 години“.
Атууд обича да разглежда нещата в перспектива и изтъква, че „литературните вражди съществуват открай време“. Още римляните са добавяли в книгите си ругателни епиграфи, насочени към други писатели. Тя смята, че страничните щети от настоящите конфликти са далеч по-вредни от последствията от клеветническите писма до литературни списания от началото на 20. век. „Мисля, че преминаваме през определена фаза“, казва писателката, коментирайки случващото се в социалните медии, наречено от нея „гилотината на съвремието“. Предсказва, че високото напрежение на настоящите културни войни ще спадне. „Нещата стигнаха твърде далеч и хората, които не обачат крайностите, ще се обърнат срещу тях“.
Срещаме „бандата от вещици“ и в предишен разказ на Атууд – Airborne. И трите главни героини са пенсионирани университетски преподавателки. Едната от тях е специалист по Френската революция – тема, която напоследък привлича интереса на писателката. „Този бунт е като снежна топка, която започва да се спуска по хълма и става все по-голяма и по-голяма. Във всеки един момент хората могат да вземат решения, които биха обърнали нещата в друга посока“, казва тя. „Тя е моделът за много от по-късните революции, и от ляво, и от дясно – бих причислила към тях и движението на Тръмп „Да направим Америка велика отново“.
В статия за „Гардиън“, написана след атаката срещу Салман Рушди през август 2022 г., Атууд алармира, че американската демокрация е застрашена както никога преди. „Със сигурност е сериозно застрашена“, казва тя сега, макар и да не желае да предсказва резултатите от предстоящите избори. „Много неща могат да се случат между настоящия момент и изборите. Единият от двамата кандидати може просто да отпадне от надпреварата“, предупреждава тя. Но е категорична какъв би бил резултатът в единия и в другия случай: „Имате избор между политик, който без съмнение ще наложи деспотичен режим, търсейки реванш, и друг политик, който няма да направи това“. „Диктаторските режими се налагат във времена на конфликти и хаос, тъй като хората са готови да изтъргуват демократичните си права за управник, който казва, че ще се справи с тези проблеми. Това обикновено е лъжа. Но и пътят, по който се озоваваме там“.
Въпросът за свободата на изразяване е от първостепенно значение сега, смята тя, когато и от ляво и от дясно се залита към цензура. „Трябва да махнете тази книга от училищната библиотека, защото наранява чувствата на детето ми“, казват от едната страна. „Онази книга наранява чуствата на моето дете“, заявяват от другата. И това ще продължи, докато по рафтовете не остане нито една книга. Ако се стигне твърде далеч в която и да е от двете посоки, политическото говорене ще приключи“. Все пак смята, че това едва ли ще се случи скоро във Великобритания – „британците са твърде бъбриви, ако сте забелязали – тези неща се случват в части от Америка“.
Когато Атууд говори, светът я слуша, тъй като има добри основания: финансовата криза, възходът на крайнодясното, посегателствата върху правата на жените в последните години – всичко това беше предсказано в нейните книги. „Само привличам вниманието към тези въпроси“, обича да казва тя. Крачката назад по отношение на правата на жените – например едно от нещата в списъка: този месец в щата Аризона беше приведена в действие пълната забрана на абортите, приета през 1864 г.
Атууд отдава своята прямота на факта, че няма работодател: „Способна съм да изразявам мнения, които други хора вероятно се страхуват да споделят, защото могат да загубят работата си или да бъдат остракирани“. В зората на движението #MeToo например е обявена за „лоша феминистка“, защото настоява за непредубедено разглеждане на случая с уволнения канадски преподавател по творческо писане, обвинен в сексуално посегателство.
Опитва се да бъде строго безпристрастна по всички въпроси (с изключение на темата за „оранжевия мъж“). „Дразнещо, нали?“, съгласява се тя. „Ако се стремиш да стоиш в центъра, те атакуват от две страни“. Преди време често я питали защо мрази мъжете, а сега всички задават въпроса: „Има ли надежда?“. Тя търси отговора, като се вглежда в миналото: всяко поколение е склонно да мисли, че върви към края на света, казва Атууд, родена в началото на Втората световна война и публикувала първата си книга по време на Карибската криза. „Надеждата винаги е съпътствала човешките същества, ражда се с нашата поява, с граматиката на езика, която ни позволява да говорим за време, което още не съществува. Тя е конструкт на въображението“.
На 18 години написала разказ за възрастна жена, която била „уморена, изхабена и безнадеждна“. Тази жена беше на 40“, казва тя. Днес, почти преполовила деветото си десетилетие, Атууд няма нищо общо с тази героиня. В един момент от нашия разговор писателката скача от мястото си, за да видя добре жълтия ѝ ортопедичен стол, като го повдига до нивото на камерата („Грижете се за гърба си“ е нейният съвет № 1, отправен към писателите). От време на време става неочаквано, напуска кабинета и се връща с книга, която иска да ми препоръча: текст, посветен на утопични ескперименти или изследване, написано от експерт по агресивно поведение. Тази вечер ще присъства на събитие, целящо да набере средства за канадска организация, която помага на жертви на домашно насилие.
След като години наред е твърдяла, че няма никога да пише мемоари, в момента Атууд прави точно това. „Всички се бяха съюзили срещу мен“, казва писателката, имайки предвид своя редактор и агенти. „Накрая ме убедиха“. До този момент се забавлява с писането. „По принцип съм лекомислена – това, което човек обикновено помни, са глупавите неща, които са се случили в живота му“, казва писателката. „Още не съм стигнала до тъжните моменти. Всички все още са живи“.
„Обърнете внимание“, казва тя строго. „Аз съм от друго поколение. Ние не говорим открито за болките си“. Атууд обяснява решението да продължи турнето си в Обединеното кралство за представяне на „Заветите“ след смъртта на Гибсън, с въпрос: „Имате избор между хотелски стаи, събития и срещи с хора, от една страна, и пуста къща и празен стол от друга – кое бихте избрали, драги читателю?“. Пустата къща и празният стол я връхлитат по-късно, „както се случват тези неща“.
Атууд обаче пише за скръбта. Елегичните разкази, посветени на Нел и Тиг – двойка с дългогодишен брак, рамкират нейния последен сборник с разкази. Изпълнени с печал, те са сред най-личните ѝ текстове. „Всичко в тях е истина“, казва тя. „Обичах Гибсън болезнено силно“, пише Атууд в стихотворението „Сърдечно“.
Следващия месец писателката заминава за остров Пели в провинция Онтарио, където с Гибсън ходели всяка година през май, за да наблюдават птици. Наследила е от него няколко проекта, които ангажират вниманието ѝ. След това ще пътува до Дъблин, за да участва в годишния международен литературен фестивал. През есента отива в Лондон за премиерата на балет по нейната дистопия MaddAddam (за група хора, оцелели след глобална пандемия). В Обединеното кралство ще представи и нов сборник с избрани стихове.
Все още много пътувате, ѝ казвам.
„Все още! Обичам начина, по който хората използват тази дума!“, отвръща тя на удара. „Господи, дали тя ВСЕ ОЩЕ е жива?“.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 4 май 2024 г.
