Георги Ангелов е журналист и преводач. Роден е във Варна, където завършва френска езикова гимназия, а след това – френска филология и история във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Днес той е сред най-разпознаваемите лица на БНТ, свързван главно с предаванията за култура „История. БГ“, „До Европа и напред“, „Денят започва с култура“, „Библиотеката“ и др. Преводите му включват внушителен брой от над 50 заглавия на автори, сред които Екзюпери, Батай, Мишел Турние, Фредерик Бегбеде, Джонатан Лител и др. Спечелил е множество награди и в двете си поприща – награда „Свети Влас“ за най-добро предаване, награда „Христо Г. Данов” в категория „Представяне на българската книга”, Диплом за принос в областта на франкофонията и много други.
Разговаряме с него на 15 октомври 2024 г.
Какви значими събития разпознахте напоследък, случили се в двете Ваши основни професионални зони – преводачеството и културната журналистика?
На пръв прочит се сещам за много неща, но в областта на превода ми е трудно да определя тези от съвсем ново време или напоследък. Бих отбелязал превода на Любомир Илиев на Роберт Музил (сега излезе ново издание на „Човекът без качества“ и преводът е уникален), превода на „Одисей“ на Иглика Василева, да не забравямe и превода на Цочо Бояджиев на Тома от Аквино „Сума на теологията“, който всъщност е един невероятен труд и разбира се, няма как да не спомена и засиления интерес напоследък към преводите на българска литература в чужбина. Мисля, че това е нещо много важно, защото това е начинът за популяризиране на българската литература. Разбира се, държавата както винаги нищо не прави, но слава богу има хора като Яна Генова и други, които се занимават с това и нещата пробиват, и се получават добре. Горе-долу това е в областта на превода, а иначе не бих казал, че напоследък има някоя преводна книга, която да ми е направила огромно впечатление по един или друг начин, като превод или като литература. Що се отнася до телевизията, аз съм горд, че работя в БНТ по простата причина, че и шестте предавания, които се занимават с култура по един или друг начин са именно в БНТ. Визирам в БНТ 1 – „Култура БГ“, „Библиотеката“, а и „История БГ“ също донякъде се занимава с култура. По БНТ 2 – „Рецепта за култура“ на Юрий Дачев, „Линия култура“, които се правят от регионалните центрове и „До Европа и напред“, което също имам честта да водя по БНТ 2. От тази гледна точка, да, БНТ си изпълнява мисията на обществена медия, така да го кажем, повече или по-малко добре, а и някак си съм свързан с тези предавания, защото съм ги водил през годините, имам предвид „Денят започва с култура“ (както се казваше „Култура БГ“ тогава), „Библиотеката“ водих дълги години… За жалост, за мен това е малко и напълно недостатъчно. Липсват ми много други културни формати и си мечтая в България да имаме една телевизия като френско-немския проект „Арте“, която е посветена сто процента само на култура. Там има и класическа музика, и джаз, и балет, и литература, и кино, и театър, и всичко. Ако някой ден в България има такава телевизия и все още мога да говоря и да се движа, бих участвал с удоволствие.
Кое бихте определили като Ваше призвание – преводаческата си дейност или работата в телевизията?
Много е сложно да се отговори на такъв въпрос. Не знам под „призвание“ какво точно се разбира. Едва ли съм „призван“ да правя това. Някак и двете са моята работа, но от друга страна, не ги възприемам като работа, така че не мога да кажа, че това са ми и професии. Хайде, ще иронизирам – моето призвание е да се забавлявам и двете ме забавляват страшно много, така че и двете са ми призвания от тази гледна точка, че ми носят удоволствие, забавляват ме – факт, и ги върша не със съзнанието, че това е моя мисия или не знам какво, а ги върша, защото действително това ми доставя удоволствие, това мога да върша, което от една страна е хубаво, от друга, не е много хубаво, защото и двете не ми носят кой знае какъв доход, т.е от чисто материална гледна точка, но след като съм оцелял 64 години мисля, че мога да оцелея и още 64.
Какви са пътищата или личностите, които Ви повлияха, за да изберете френския език и култура, които до голяма степен определят заниманията Ви до днес?
Семейството ме насочи по този път. Моето семейство е с традиции във франкофонията. За гимназията си действително не бях чувал. Когато бях в седми клас майка ми каза, че ще се явявам на изпити за някаква езикова гимназия. Аз свих рамене и казах, че това не ме засяга особено. Но в гимназията наистина се разви моят вкус към френския език и френската литература и култура благодарение на много малко от преподавателите, но пък благодарение на лекторите французи, които бяха млади хора, обикновено семейни, но съвсем млади. Мъжете по този начин отбиваха военната си служба, която беше задължителна във Франция и те имаха право на този избор. Бяха от филологически факултети, т.е имаха тази правоспособност и обикновено се задържаха една година, защото към края на годината ги обвиняваха в шпионаж и ги експулсираха. Всяка година ги сменяха. Ние това вече го възприемахме като нещо нормално и ги предупреждавахме, когато идваха, че вероятно ще изкарат само до края на учебната година. Но бяха прекрасни – първо, защото бяха млади хора, второ, учеха ни на живия френски език, което е много важно. Освен това абсолютно нелегално и абсолютно забранено те ни внасяха литература и аз от 14-годишен започнах моята истинска френска библиотека от френски книги, а не само купени от руската книжарница, защото имаше и такива издания. Това бяха изданията, които руснаците смятаха за необходимо да превеждат – обикновено класиците. Книгите с истинска френска съвременна литература, някои от които си пазя до ден днешен, те ни носеха тайно с риск да бъдат експулсирани и ги експулсираха.
Кои са важните книги, оформили възгледите и пристрастията Ви?
Този въпрос е много разтеглив. Зависи в коя година ме питате, зависи в кой сезон, в кой ден и в кой час, защото това е нещо, което се променя. Ако бях на 12 години, сигурно щях да ви отговоря – Карл Май и Фенимор Купър, в пубертета щях да ви кажа други заглавия, тогава бях много впечатлен от Албер Камю примерно. По-късно в университета с френска филология щях да ви изброя съвсем други автори, но все пак в десетилетията не мога да изброявам книги и заглавия, защото са хиляди. Мисля, че има книги и автори, които трябва да се прочетат на подходящата възраст. Сред тези автори са Екзюпери, Луис Карол – това са любими мои писатели, които са ме белязали за цял живот. Но пък има автори, на които съм се възхищавал много в миналото, а сега трудно бих прочел. През тези десетилетия все пак има и такива, които си остават top of the the tops, например Борхес. Това е писател, който поставям изключително високо, може би най-горе в моята ценностна писателска система. Хулио Кортасар е почти редом с него, Мишел Турние или Рабле, от руснаците Даниил Хармс и Булгаков, и американски, и английски, и немски автори (Томас Ман, австриецът Роберт Музил, когото обожавам), много са авторите, които наистина са ме маркирали и мога да кажа, че в голяма степен са повлияли на мисленето ми, на начина, по който възприемам света. Например тази магическа игривост, подмяна на реалността, която Борхес прави през цялото време, основана едновременно на една изключителна ерудиция и голяма задълбоченост, винаги ми е импонирала и аз се стремя да съм такъв и в живота си.
Не се ли изкушавате и да пишете свои авторски текстове, след като толкова дълго сте своеобразен партньор и посредник в свързването на една книга с читателите ѝ?
Разбира се, че съм се изкушавал. Като всеки тийнейджър съм започвал със стихове, минавал съм и към проза. Да, изкушавал съм се, писал съм доста, дори имам доста запазени текстове на компютъра си, но знаете ли, ще ви кажа нещо много лично – получавал съм предложения от най-големите наши издателства и съм си представял моя книга. В следващия момент си представям книгата си сред другите автори в моята библиотека. Сред авторите, които споменах и сред още стотици други и си давам сметка колко съм малък и посредствен в това сравнение. Аз не мога да стигна нивото дори на един комерсиален писател като Харуки Мураками, да речем, когото също харесвам. Но и никога не мога да пиша като един Кундера, когото обожавам. Аз съм малко като свръхамбициозната майка на Ромен Гари, която го е заклевала: „Ти ще станеш писател, но велик писател като Достоевски, Толстой, като Балзак и Юго…“. И при мен е така – ако ще ставам, трябва да съм велик писател. И понеже цял живот се занимавам с литература, имам много точна преценка, затова и знам, че съм много далеч от това величие. Да бъда посредствен и мижав писател или средно добър писател, не ме блазни. Такива с лопата да ги ринеш и в България, и в чужбина. Ако някога напиша нещо, което преценя, че е наистина на много високо ниво, може да е един разказ, едно стихче, тогава ще го публикувам. Засега не съм написал такова нещо, така че всичко си лежи в компютъра, понякога ги препрочитам, забавлявам се и толкова.
Какво най-много цените в един превод и съответно какви са и Вашите критерии за добре свършена работа?
Сега пак ще ви кажа нещо лично, което предполагам важи за всички преводачи и писатели – аз никога не съм доволен от превода си. Затова и с голяма боязън, когато ми се налага да представям автор, който съм превеждал, и ми се налага да отварям наслуки някоя книга, за да опресня спомените си, на някоя от страниците винаги намирам неща, които бих казал по-добре. Един превод, както и една книга никога не са завършени. Винаги има какво още да се пипне, какво още да се направи и за жалост, никога нямаме толкова време, пък и това е излишно. Може би в тази незавършеност също има някакъв вид красота. А иначе що се отнася до моите критерии за добър превод, то „точен“ и „верен“ не са най-точните думи. Да, преводът трябва да е точен и верен, на добър български език, но за мен най-важното е да се предаде усещането от това, което авторът е оставил между редовете, това, което витае. Аз се стремя да опозная много добре, ако не лично (все пак авторът може да не е между живите), то почти всички автори от Мишел Турние до Джонатан Лител. Имал съм многобройни срещи с тях, дори с някои съм прекарвал по два-три месеца. Познавам лично повечето от авторите, които съм превеждал. Аз съм от щастливите преводачи, които си познават авторите. Но с мъртвите нямаше как да се срещна. С Жорж Батай беше невъзможно, но пък може да се случи някой ден, някъде другаде. Все пак, за да преведа едно съвсем малко книжле на Батай – „История на окото“, изчетох всичките му философски трудове, запознах се със схващането му за света, за сексуалността въобще в исторически и философски план. Т.е. един преводач, за да си свърши добре работата, трябва да познава много добре цялото творчество на автора, по възможност неговото мислене и извън книгите, много добре да е запознат с културата на едната и на другата страна, в случая на Франция и България, за да се намери най-адекватното пресъздаване на тези уж просто наредени думички, които никога не са наредени просто така. Разбира се, преводачът никога не трябва да си позволява някои волности като тези да разкрасява текста. Много пъти, и то при големи писатели, съм попадал на досадни повторения, на фрази, които могат да бъдат казани по-добре, включително и на френски, не само на български. Признавам си, че съм се изкушавал едва ли не да поправя автора. Това е забранено. Това не трябва да се прави. Авторът не трябва да се разкрасява. Разбира се, и обратното е важно. Ако си добър преводач не трябва да слизаш под стила и под лексикалното богатство на автора. Винаги трябва да си верен на точното ниво на писателя, който превеждаш. Трябва винаги да оставаш верен на точното ниво на написаното. Някои повторения може да ме дразнят, но авторът може да е решил, че това е необходимо и за него това е важно. Вярно е и че съм виждал авторите да премахват тези повторения в следващите си редакции, т.е. правилно съм забелязвал понякога, но не винаги. Преводачът трябва да бъде достатъчно скромен и да остава винаги в рамките на професионализма. Не е професионално нито да се разкрасява, нито да се загрозява текста.
А какви книги четете между преводите?
Между преводите чета книгите, които съм натрупал на нощното шкафче, а те са много. Напоследък, но това все пак е част от работата ми, чета книгата на една полска авторка Агата Тушинска. Тя ще гостува във връзка с един дебат около Ромен Гари, който подготвям във Френския институт, а тя е написала една великолепна негова биография. Това чета в момента. Иначе преди нея прочетох един великолепен Салман Рушди – доста дебелата му книга „Земята под нейните нозе“. Този негов роман не бях чел и стоеше дълго на нощното ми шкафче, но му дойде времето, посегнах и го прочетох с голямо удоволствие. Чета от време на време също с голямо удоволствие и многотомното издание на Джоузеф Кембъл – „Първобитната митология“, на шкафчето ми е и философското каре – Калин Янакиев, Цочо Бояджиев, Владимир Градев и Георги Каприев, като и тях чета с по една тема, пак с удоволствие между другите неща. Чета и научна, и художествена литература, много неща, но не мога да не чета. Не знам дали е проблем, но не мога да си представя да стоя часове наред, както знам, че правят някои хора, пред една компютърна игра, да речем. Това ми е много чуждо, вероятно защото вече съм стар, макар че, като си помисля, моите деца също не го правят.
Откривате ли връзка между едната си работа и другата? Превеждайки френски автори, пишещи за френската действителност и култура, прави ли Ви по-критичен към нашата?
Не само френската действителност, тя не ме е белязала чак толкова много. Бих казал, че други автори, испано- или англопишещи, са ме белязали повече, отколкото френските автори. Мисля, че всеки четящ човек, който има достатъчно висок хоризонт в световната литература е критичен и към своята, и към чуждата култура. Това е съвсем нормално. Ако трябва да бъда съвсем точен, сред съвременните български имена бих посочил много малко, които са по моя скромна преценка, наблягам, наистина по моя, на много голямо ниво и автори от величина. Това за мен са сред мъжете Милен Русков, сред жените Елена Алексиева, макар че не би трябвало да ги делим по полов признак. Да не споменавам повече, защото ще има обидени. С повечето писатели сме в приятелски отношения. Иначе, ако правилно Ви разбирам, питате ме дали има някаква корелация между преводите и работата ми в телевизията? Общото между тях е, че и двете изискват четене. Моята професия е да чета. Майка ми е разказвала един анекдот, за който аз нямам спомен. Бил съм доста малък, дори не съм можел да чета, вероятно на 4 или 5 години, когато на редовния въпрос на възрастните: „Какъв ще станеш като пораснеш?“, за тяхно изумление съм отговарял: „Читател“. Мечтаел съм си тогава да се занимавам само с това и ако може и да ми плащат. Всички са се смеели, защото кой плаща на читатели, но ето, аз цял живот само с това се занимавам и на мен ми плащат, за да чета. А дали е историческа литература или художествена, няма значение. Така че може да се каже, че в това отношение съм си уредил живота.
Коя преведена от Вас книга смятате за най-голямото си лично предизвикателство?
Несъмнено „Доброжелателните“ на Джонатан Лител беше огромно предизвикателство и не малко постижение, а и ми отне една година от живота. Но мисля, че може би най-изящният и най-добрият ми превод е „Среднощен пир на любовта“ на Мишел Турние. Това е една книга, към която аз лично имам доста голям сантимент и много си я обичам, но не я отварям, защото сигурно бих променил доста изречения вътре. Предпочитам да си стоя с онази приятна нега, с онзи хубав, леко тъжен спомен, за времето, когато съм я работил и превеждал. Има и много други, разбира се, и „Малкият принц“ беше едно много сериозно предизвикателство за мен, когато трябваше да правя новия превод. Да, може би тези две книги: „Доброжелателните“ и „Среднощен пир на любовта“ – едната е най-голямото ми предизвикателтво, а другата ми е любима.
Коя част от българската история Ви е най-интересна? И коя е най-неизследваната и непозната за днешните българи?
Още от малък Античността ме е привличала най-много като исторически период и винаги ми е била най-интересна, а и след като прочетох и преведох автори като Мирча Елиаде, Джоузеф Кембъл и книгата му „Първобитната митология“, която, както казах, и до ден днешен си чета, праисторията ми стана много интересна, но за жалост ние в България нямаме кой знае колко добра школа в това отношение. Българската средновековна история може би на мен лично ми е най-увлекателна, аз по принцип си падам по средновековието и като автори, и като събития. А мисля, че на съвременния български зрител му е дълбоко неизвестен който и да е период от нашата история, защото школските знания, за жалост и университетските (упрекът ми не е толкова към преподавателите, колкото към студентите и учениците), са на ниво, от което понякога занемявам. Примерно ученички на въпроса „Какво знаеш за Самуил?“ едната отговаря „Той е покръстил българите“, а другата „Той не беше ли турчин, ма?“… и оставаш леко притеснен. Това са ученички от 11. клас, няма да казвам от кое училище, но примерът ми е пресен. Позволете ми да бъда малко скептик дали въобще има период от българската история, който да е добре известен. Да, разбира се, знам, че има и ученици, и студенти, които са много добре запознати, интересуват се, четат, но ми е болно, че въпреки огромната литература, която се изписа последните две десетилетия, особено по отношение на най-новата ни история, имам предвид периода след 1944 година, той си остава най-неизвестен и най-обрасъл с митове, носталгии, лични спомени и т.н., които са далече от историческата истина и най-много хора, особено сред младите, се заблуждават. Много бях благодарен, когато навремето започна тази поредица на уви, покойния вече професор Знеполски. Под негова редакция се появиха текстовете на Института за изследване на близкото минало, където впрочем участват и много други приятели и автори. За мен това, което те правят, си беше чисто просветителска дейност и това е много важно, защото наистина в най-новата ни история има най-много фалшификации и лъжи, най-много неказани истини и факти и т.н. Аз се радвам, че и в нашето предаване често наблягаме на този период, когато имаме повод, разбира се. И ние вършим тази просветителска дейност, така да се каже. А коментарите след предаване на страницата ни във Фейсбук ми е най-забавната част. Получавал съм заплахи за смърт, за обесване, разчленяване, имам и гневни писма от централния комитет на една партия, няма да казвам коя, защото сме в предизборна кампания и е забранено… Да, да, официално писмо, на което сме длъжни да отговорим. Много ми е смешно как на тези теми едната партия пише гневни писма, че аз съм фашист, нацист и какво ли не, а другата пише точно обратното, че аз съм комунист, червен боклук и т.н. Аз се чувствам като шизофреник, защото в едно и също предаване съм съумял да бъда и фашист, и комунист (което впрочем не е много абсурдно, защото това са двете страни на една монета, като се замисля).
Вие сте човек с изявена гражданска позиция. Случвало ли се е изборът на теми в „История БГ“ да е повлиян от актуални събития в държавата?
Не, бъркате жанра. Това не е публицистично предаване. Ние няма как да реагираме за неща, които стават тук и сега. Може само да вземем повод, но иначе това е приоритет на публицистиката, а ние не сме такова предаване. Темите ни понякога са съобразени и със ставащото, но да вметна, че аз не съм човекът, който еднолично определя темите. Това се прави от целия екип – продуцент, редактор и обикновено темите се планират почти за цяла година напред, като някои от тях са свързани с дати, годишнини и прочее неща, а други са просто необходими теми, които трябва да се направят.
Има ли неосъществено предаване, което бихте искали да направите или книга, която силно желаете да преведете?
Мечтая си, но това няма да стане в този живот, да бях испаноезичен и да превеждам само Борхес, никой друг не ми трябва. Борхес е затворил всичко. Като неговия герой Пиер Менар само да преписвам от сутрин до вечер ми е достатъчно. Но това е в сферата на мечтите, а те са безумни обикновено, освен ако не са мечти за пари или кола, но аз такива нямам. А за предаване, със сигурност мечтая за предаване, което все още не съм направил.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
