По следите на Яворов
Владимир Шумелов
Ако в българската литература има нещо на световно литературно ниво,
това е трагедията на Яворов и Лора.
Петер Юхас
Ще започна този текст с думите на Пламен Дойнов, които най-синтезирано и ясно отразяват същността на книгата на Виолета К. Радева: „Внушително изследване, което може да мине в рубриката „интимна история на българската литература“, проведено с внимание към всеки източник, дори той да не е от „първа ръка“. Казано на едро, книгата извършва сериозна реабилитация на образа на Лора Каравелова и осветява в различна светлина любовта й с П. К. Яворов. Това е сторено без никакъв „жълт“ нюанс, а почтено и сдържано са преобърнати почти всички архивни масиви и са проверени всякакви мемоарни свидетелства, за да се представи версията за взаимната обсебеност между Поета и Лора. Микроисторическо разследване за гибелна любов, в което литературата оживява“ („Литературен вестник“, бр. 43, 13-19.12.2023, „Витрина“, с. 4).
Обемното изследване на Виолета К. Радева (445 с.) излезе през 2023 г. и моят текст ще бъде поредният, след редица преди него критически рецепции и интервюта на авторката, презентации на книгата, но мисля, че книги като тази заслужават това внимание, а темата Лора – Яворов в яворознанието ще бъде и в бъдещето актуална (след нея излезе и новата компилация на проф. Димитър Михайлов „Яворов“, плод на неговите над 30-годишни занимания с творчеството и личността на поета и допълнени с нови текстове, както и току-що отпечатаната книга на Катя Зографова „Световете на Яворов“).
Но защо Лора и Яворов? „Не е нужно, за да обичаме и харесваме поета и революционера Яворов, да мразим и проклинаме Лора. Те са като герои на антична трагедия“, казва в интервю дългогодишната журналистка от Русе д-р Виолета К. Радева по повод на книгата си „Обсебеност. Лора и Поетът“. Тя е посветена на 110-годишнината от трагедията на 29-и срещу 30-и ноември 1913 г. на ул. „Раковски“ 126 в София.
Още за мотивите за написването можем да прочетем в уводния текст „Емблема на XX век“ и във финалния „Послепис, който може да бъде отминат“.
Уводният текст е компендиум от „обективните предпоставки“, довели до появата на книгата, но и опит за представяне на гледната точка на авторката в тази книга, която най-общо можем да определим така: разрушаване на митовете около проблема Лора – Яворов, с цел той да бъде осветен многостранно и да влезе в цялостната картина на българската литература достойно, истинно, неизкривен и опорочен от идеологии и личностни тежнения (като добри примери в това отношение в предходните години са посочени сб. „Теменуги. Другият роман на Яворов“ – 1998 г.; Цветан Ракьовски – „П. К. Яворов и българските поетически силуети“ – 1998 г., но не само те). Въпросът за интерпретациите – правилни/неправилни (ако не манипулативни или откровено лъжливи) – В. Радева илюстрира с ред примери (редактирани спомени, писма и др. архиви от ЦДА, книги). И все пак, казва авторката, необходима ли е нова книга за поета? Днес, когато „всичко вече е премислено, осмислено, преосмислено“, когато „няма нищо неизречено“, „неизвестно“, „няма тайни“, „няма неясноти“, „няма интрига“… Когато са изписани хиляди страници, книги от „поръчкови автори“ или „самодейци“… Ами „защото е необходима на автора“, заключва тя. „Никоя книга не се създава, защото читателите имат нужда от нея. […] Но пише, защото писането е вътрешна потребност.“
Именно тази потребност задържа вниманието на Виолета К. Радева, „закотвена в проблемата Яворов“ повече от тридесет години, преодолявайки много съмнения, вътрешна съпротива и установено статукво, за да се появяват „уж случайно“ във времето в издания и периодика нейни откъси, статии; да се трупат нахвърляни къде ли не цитати и бележки, плод на неимоверен изследователски труд в реконструкцията на Яворовата личност „като сума от наследствени дадености, емоционални нагласи, поетична дарба, идейни увлечения, приятелски връзки, професионални и човешки симпатии и вражди, биографични сюжети“… Наистина рисков проект, „излизащ извън рамките на литературното статукво“.
А личните мотиви на тази потребност са изложени в послеписа, „който може да бъде отминат“. В този личен текст авторката проследява кратко пътя за зараждането на интереса към темата за любовната драма на Яворов и Лора от детството си и юношеските години, през университета и до раждането на настоящото изследване. А той минава през юношеското раздвоение на Виолета между Дебелянов и Яворов и „символния“ сън за прострелването й от мъж; това едва не става реалност по време на студентството. Следват първите й професионални занимания с архиви, докосването до кръга „Мисъл“, а след това работата й като журналистка и аспирантка във Философския институт при БАН, което й позволява да общува със знакови личности, свързани с кръга хора около роднини, близки и приятели на Лора и Яворов (художничката Роксана Костова – племенница на Дора Конова, Румен Шивачев – внук на Офелия Кръстева, германистката Жана Николова-Гълъбова – близка приятелка с Яна Язова и проф. Александър Балабанов, Невена Крапчева – дъщеря на журналиста и активен деец на ВМОРО Данаил Крапчев, близък Яворов приятел, Румена Паскалева – внучка на Васил и Добрина Беленски, в чиято къща се разиграва трагедията на 29-и срещу 30-и ноември 1913 г., Фани Дренкова – съпруга на Лориния син Петко Дренков, Андрей Татарчев – син на д-р Божидар Татарчев, Милка Станишева и др.). И все пак тези синхронии в живота трябва да се осъзнаят (да са почувствани, схванати от разума и разбрани) и едва тогава се превръщат в „опорни точки“ (център, фокус и решаващ фактор) за бъдещата работа върху случая Лора – Яворов. Те загатват за разминаването на цялостния образ на поета в тоталитарната и посттоталитарна епоха и действителния му образ. Постепенно знанието и рациото надделяват над интуицията, превръщат се в професионално изследване, почиващо върху научно доказани и архивирани факти и документи. Разбира се, съмненията остават: „Дали съм съумяла да разкрия противоречията в тези истории и да събудя желание у евентуалните читатели да приемат без страстите и пристрастията на отдавна отминалото време съдбите на две забележителни посвоему личности – големия национален поет, любимеца на поколения читатели и майстор на звучния, музикален стих, оголващ най-дълбоките тайни на душата Пейо Яворов, и на една от най-красивите, интелигентни и изпреварили времето си българки Лора Каравелова? Не знам.“ Като герои на „една истински Шекспирова трагедия“, те носят трагическата си вина, предопределена от техните характери и страсти и „великата разпоредителка на Живота – Съдбата…“. Като читател, стигнал до края на книгата, и аз не съм сигурен докрай в изводите, но знам, че това е по-добре, отколкото да мразя и хуля героите, да бъда едностранен и черно-бял читател.
Книгата има опростена структура. Състои се от две части – „Поетът“ и „Лора“, в които са вместени и посочените вече уводен текст и послепис.
Но преди това за заглавието на книгата. Според авторката това заглавие предизвиква поне въпроси, ако не недоумения. Обсебени, „изцяло завладени, присвоени“ от Яворов (поета и мъжа) са не само разследващата в тази книга, но и доста жени – Мина Тодорова, Лора Каравелова, Дора Конова, а също и Дора Габе, Екатерина Ненчева, Весела Олзомер… Обсебен е и Яворов – от ред екзистенциални проблеми, свързани със смъртта и страданието, невъзможността за цялостност в любовта и подобни. Силата на тази книга е в разбиването на клишетата и съществуващите митове и устойчиви легенди около Яворов и Лора в името на истината – каквато и да е тя.
Подзаглавието е „Роман-разследване за любов и смърт“. Няма да подминем комерсиалната страна на подзаглавието, което в съвременността отвежда към все по-голямото предпочитание/търсене на нонфикшъна за сметка на фикшъна, а постмодерният роман се базира все повече върху документална основа. Донякъде подаващо нишки към „Романът на Яворов“ на М. Кремен, донякъде към криминалната литература. И все пак това е научно „разследване“, почиващо изключително върху солидна документална основа. „Разследване“, защото изнася и коментира неизвестни факти и документи до момента, съзнателно или манипулативно премълчавани или укривани, чрез които се поставят под съмнение съществущите досега мнения и клишета.
Освен това искрено се надявам изследването да сложи началото на края на десетилетни лъжи, наложени от идеологическата цензура, което, виждаме от подобни случаи, се случва твърде бавно. Книгата си е поставила твърде големи амбиции – реконструкцията на Яворовата личност трябва да почива върху изследване на „наследствени дадености, емоционални нагласи, поетична дарба, идейни увлечения, приятелски връзки, професионални и човешки симпатии и вражди, биографични сюжети“.
Първата част „Поетът“, като изключим мотивиращия текст „Емблема на XX век“ и въвеждащото стихотворение „Умиращият лебед“ на Теодор Траянов, посветено на Пейо Яворов, започва нехронологично – с „Развръзката“ от 30 ноември 1913 г. Още тук трябва да обърнем внимание на особеностите на наратива – разказът следва изискванията на фикционалния роман, но само имитационно, за четивност, иначе текстът е фактологично достоверен, пунктуален в цитатите от пресата (в. „Мир“, „Камбана“ и др.), в металитературните и паралитературни отпратки, в отпратки към културния контекст и критическата рецепция, към психографията и документалната истинност на образите (документи от БИА-НБКМ, ЦДА, книги). Това е начин да се излезе от плоския исторически разказ и да бъде изграден полифоничен наратив с релефно изградени герои и историческа достоверност – нещо, което авторката е доказала в досегашните си книги. Разбира се, това не е т.нар. факшън, „неизмислен роман“/„достоверен разказ“ на Т. Капоти (и сие в САЩ), а всъщност онази симбиоза, наречена „нова журналистика“, която използва литературнохудожествени похвати в журналистическото писане. Общото между куп подобни автори – български и чужди – и В. К. Радева е журналистиката.
Разследването продължава през смъртта на поета – „Куршумът и отровата като спасение“. „Отровата и куршумът слагат точка на едногодишната агония, но не и на ожесточените спорове убил ли е Яворов своята красива и известна жена, или тя се е самоубила“ е дилемата, поставена от авторката. Следвайки логиката на заглавието на подглавата, тя търси мотивите за т.нар. „спасение“: „Изпаднал в мизерия и оклеветен!“. Проследени са фактите и хората, които имат отношение към позорното клеймо „убиец“ – издаденият некролог за смъртта на поета (обвинение към обществото, времето, родината, но не и толкова израз на скръб), грижите за ослепелия Яворов, отказът на Темида да прекрати следственото дело и той да бъде оневинен, ролята на ВМОРО и Тодор Александров… В края на главата е приложена една групова снимка на Тодор Александров, Михаил Кремен и Яворов след опита за самоубийство. Снимка, пълна със загадки, част от които индиректно са пояснени в контекста – ролята на Т. Александров в обществено-политически аспект и в живота на Поета.
Обект на следващата глава „Роди се мъжко отроче“ е родът на Яворов в контекста на мястото на Чирпан малко преди и след Освобождението (Пейо се ражда в навечерието на свободата през 1878 г.). Авторката използва като информация многобройни документи – пътеписа на Евлия Челеби, „История и етнография на град Чирпан“ от Никола П. Събчев, „История на Чирпан и Чирпанско“ от Н. Кондарев, Н. Гарвалов, и Т. Атанасов, „Атанас Узунов“ от Стоян Заимов, петтомното издание на „Събрани съчинения“ на П. К. Яворов, „П. К. Яворов“ на Цветан Минков, „Брат ми Пейо“ от Екатерина Найденова, събраните съчинения на Вазов, възпоменателни листове за поета, извадки от пресата по това време и др. Изводът е: „След десетилетия, когато роднините на Яворов започват да поръчват и да събират спомени от съученици, съседи, някогашни колеги и познати на прочутия им брат и вуйчо, колкото и в тях да се извайва една идеализирана фигура, патинирана от времето и славата, провиждат се и черти от оригинала“.
Главата „Приказки от Хиляда и една нощ“ се фокусира върху мухата, пусната от Яворов на проф. Михаил Арнаудов през 1911 г.: „Моят дядо по баща е арабин, мавър, от Мала Азия; християнин или мохамеданин, не зная. Типът се предава по права мъжка линия, няма никакъв примес европейски.“ Това съобщение е включено безкритично в труда на учения „Към психографията на П. К. Яворов. Съобщения на поета и наблюдения” (Годишник на СУ, г. XII, 1916). Подобна версия е лансирана от поета и пред Вл. Василев, пред сътрапезниците му в бирарията „Червен рак“ – Ал. Балабанов, Ал. Божинов, Йосиф Хербст, Петър Нейков. В този хор се включват и голямата сестра на Яворов Мина, и малкият му брат Атанас Крачолов.
Разбира се вариантите на тази „Приказка от Хиляда и една нощ“ са различни, както и тяхната обтекаемост. Виолета Радева ги анализира през документа – основно книгата на Христо Недялков „Пейо Крачолов Яворов. Произход – живот – творчество“ от 1943 г., който ги нарича „съчинителство“, оценено като недопустимо и от сериозните, стари чирпанлии. Много от роднините на поета не са чували за тази легенда. Но към разпространителите на мита за арабското/княжеското родословие на Яворов се присъединява внукът на поета д-р Найден Найденов. След това, „понесени на крилите на революционната патетика“ тази легенда подемат и литературни критици и историци (Здравко Петров). Иван Крачолов се опитва да обори тази легенда, като проучва потеклото на поета (без, разбира се, да избегне изкушенията да преиначава истината – характерно качество на Яворовите роднини). Любопитно е и едно наблюдение от днешно време, което внася нов нюанс към фантазиите по тази тема: през 1993 г. във в. „Жълт Труд“ Явора Стоилова (дъщеря на Ганка Найденова и художника Васил Стоилов) пуска статия под заглавие „Яворов е циганин според внучката му, омъжена за японец“. Според Жана Николова-Гълъбова (записана от авторката на касетофон през 1998 г.), това са лъжи, измислици, които можем да наречем „поетични“. И все пак Виолета К. Радева оставя финала отворен, като донякъде се доверява на Явора Стоилова. Има ли обективни основания за това, научаваме от следващата глава „Портретът“.
Всъщност чрез „Портретът“ навлизаме в психофизиологическата характеристика на Яворов. Много ценна глава, която очертава типа на главния герой предимно от гледище на неговите съвременници – както физическия образ (зад чиито характеристики прозират и психологически наблюдения), така и неговия духовен образ с познанието за характера и душевните му черти. Вторият образ се реконструира по-трудно, още повече че се гради от нашите възприятия от творчеството му. Търсейки верния/истинския профил на поета, авторката проследява неговото развитие през годините и възрастите, като не безкритично се позовава на негови близки и роднини, на автори на изследвания за живота и творчеството му (Боян Пенев, д-р Кирил Чолаков, Здравко Петров и др., но особено М. Арнаудов и неговите изследвания „Към психографията на П. К. Яворов“ и „Психология на литературно творчество“), самото творчество на Яворов. Извън известните вече определения за неговия психофизически портрет, едно от неизменните позовавания е, че той е „демоничен“. А това най-често засяга жените в живота му…
Следващите две глави разглеждат ученическите години на Пейо Тотев Крачолов, „сянката на бащата“ и ролята на социалистическите идеи в развитието на бъдещия поет. Свидетелствата за неговите ученически години (от 1891 г., когато завършва прогимназия в Чирпан, до двете години в Пловдивската гимназия, с които приключва с учението) са от голямата сестра на поета Мина Крачолова (от книгата на Ганка Найденов „П. К. Яворов“), от Нонка Чипева, книгата Недялко Христов „Пейо Крачолов Яворов“, „Култът „Яворов“ на Катя Зографова, от сборници и неговите събрани съчинения, от ЦДА и др. И тук авторката опровергава митове, свързани с липсата на средства и обеднялото семейство (в основата на което е фигурата на бащата стамболовист Тотю Крачолов), като внася и политически контекст, ролята на социалистическите идеи и пропаганда по това време, първите публикации на начеващия поет в социалистическия печат, привличането му в кръга „Мисъл“.
Темата „Македония“ е твърде важна за поета. „С най-хубавото от живота и делата си Яворов принадлежи на Македония“ – пише Йордан Бадев през 1924 г. в кн. 8 на сп. „Златорог“. Виолета Радева анализира тази тема с оглед на обществено-политическата ситуация през тези години и развитието на т. нар. „македонски въпрос“, ролята на ВМОРО и причините, довели до „венчаването на Яворов с Македония“. Правдиви са изводите, които авторката прави от преплитането на житейския път на поета и борбата за извоюване на свободата на Македония. Като този, че неосъзнатият от детството порив да влезе в образа на героя в случая намира реализация; а също и този: „Макар да не умира за Македония, поетът умира заради Македония…“. В посока излишна героизация на неговия образ работят неговите роднини (Ганка Найденова). Но от архивната кореспонденция на Яворов научаваме и нещо друго – покруса на поета от пропадналите надежди, горчивина от погубените животи на жертвоготовни и чисти българи. Македония за него е „патриотически речи, статии във вестници и списания за братята роби, активна организационна дейност…“ – от най-ранните му години, та чак до смъртта му. За неговата роля в македонското революционно движение говори Христо Огнянов през 1933 г., а също кореспонденция на Тодор Лазаров до Яворов, спомени на Александър Балабанов и Михаил Кремен.
Главата „Изкушенията и изкусителките“ е посветена на „жените, сексът и любовта“ като елемент от връзката Лора – Яворов. Но както уточнява авторката, отделеното ѝ внимание няма за цел „търсене на пикантни подробности“ и не е самоцелна, защото тя се позовава на лични разкази на поета, спомени на роднини, приятели, запазени писма и документи. Яворов не понася еднообразието и делничността, както и спокойното щастие и верността. И сигурно затова в неговия живот и поезия се откриват всичките известни ни от литературата типове жени: „жената-вдъхновителка и Муза; жената-изкусителка; жената-демон“. Любопитни, но и говорещи доста за Яворовия характер, са сведенията за подобни негови връзки от ученическите години, през Анхиало (учителката Нонка Чипева, чирпанката Ана С.), та до самия му край. Интересен е паралелът с Боян Пенев и неговата любов и женитба с Дора Габе. В по-късните си години тя се изповядва, „че никога не е обичала съпруга си Боян Пенев, а единствената й голяма любов е Пейо Яворов“. Каква е истината, криеща се под „изповеди“, спомени и легенди? Виолета Радева ни разказва за живота на Габе, където се появява и Поетът – нейният покровител и ментор, който по-късно ще отбележи, че тя „обичаше моята любов“. Разбира се, краткият им роман приключва, когато на сцената се появява Мина. И това не е всичко. Появяват се още момичета и жени, повечето студентки, привлечени от вихъра на поезията му. Говори се (и се предполага какво ли не) за Весела Монева-Олзомер, Райна [Костенцева]…, а източник са съхранени писма в БИА-НБКМ. Един образ на Яворов, с „магнетична, покоряваща сила“, „който не насилва, той завладява и покорява“. И все пак зад него остават „горчивите разочарования и страдания“, а за нас – непреходната му поезия.
Главата „Сред „богоизбраните“ от списание „Мисъл“. Менторът“ се спира на най-важния етап в реализирането на поета Яворов. Той влиза в кръга на „богоизбраните“, след като напуска социалистическата платформа, която дотогава му предлагат списания като „Дело“ и „Ново време“. Това е все едно „да получиш официален „паспорт“ за влизане в българската литература“. Той идва под формата на пощенска картичка, която д-р Кръстев изпраща на набързо прекръстения поет, след като в „Мисъл“ четат поемата „Калиопа“. Авторката използа архиви от ЦДА, както и своя статия от 80-те години във в. „Литературен фронт“ („Съхранена творческа дружба“, бр. 49, 1985 г.). Главата разказва отчетливо ярко за „великата четворка“ и особеното място на поета в нея; нека кажем и за тежката прокоба над този Кръг – Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров си отиват в един недълъг период, а последен от четворката напуска тоя свят д-р Кръстьо Кръстев (между другото той се самоубива през 1919 г. и тогава „се прокрадва озадачаващ факт: изпил е отровата, с която се бил самоубил поетът“).
Освен „Менторът“ следващите глави изследват последователно „Кръстникът“ (Пенчо П. Славейков, роден в една и съща година с д-р Кр. Кръстев) и „Серафическият Петко Ю. Тодоров и неговата сестрица-елица“, тяхната роля в житейския и творчески път на Яворов. В пространните биографични коментари намираме и точни обобщения: „Във Великата четворка най-сложни и драматични са отношенията между П. Ю. Тодоров и П. К. Яворов“; Тук са страниците за началото и края на връзката Яворов – Мина, попаднала в неговото полезрение на 25.03.1906 г., както и нейната смърт (13.07./ст. стил 1910 г.), след която поетът пише първата си пиеса „В полите на Витоша“; изследвани са перипетиите (полемики, критики, недомлъвки) около тази пиеса през архивен документален материал.
Освен „четворката“, в отделна глава са описани и „двойниците“: Боян Пенев и Яворов. Те се озовават по едно и също време в столицата – Б. Пенев идва от Разград, за до учи при такива светила на високата наука като проф. Любомир Милетич, д-р Кр. Кръстев, проф. Беньо Цонев, а връстникът му Яворов след „Калиопа“ е въведен от д-р Кръстев в кръга „Мисъл“ и живее в нова творческа среда в София. Авторката изследва и съпоставя сходствата и разликите в живота и съдбата на тези „двойници“ – еднакво „болезнено чувствителни, комплексирани, интровертни“, със сходни отношения към жените. Иначе, „като изключим македонския революционер Тодор Александров, най-близо до себе си Яворов допуска единствено Боян Пенев“. И едно сходство във вярата на техните предчувствия – Яворов пророкува в поезията си, че ще ослепее, а Смъртта „маха криле над него“, а Б. Пенев вярва, че ще умре на 45 години. Изключително достоверни психологически портрети на двамата, изградени на базата на документа – спомени на критици, роднини, приятели…
Поезията е обект на главата „В гърдите ми се борят две души: душата на ангел и демон“. Анализирано е поетическото му творчество от различни етапи в неговото развитие, от различни гледни точки; изследвано е влиянието на символизма – като философски корени, проблемни ядра, връзки с други течения и обществени идеологии (комунизъм, екзистенциализъм, религия), родството на Яворов и „прокълнатите поети“. И не на последно място сравняването или поставянето на една плоскост величини от ранга на Ботев и Яворов, което много наши литературни критици и историци правеха през изминалите десетилетия и особено след 1944 г. Според В. Радева при Яворов „романтичният порив [на Ботев] е заместен от зрял реализъм и прагматизъм. Макар с различни средства и по различен път, Яворов постига вътрешната си идентификация със своя идол Христо Ботев“.
Глава втора е озаглавена „Лора“. Тя е предхождана от една фотография с надпис – „Мъртвата Лора. Нощта на 29 срещу 30 ноември 1913 г., София, ул. „Раковски“ 126 (след нея са фотоси на Екатерина Пенева със съпруга си Петко Каравелов и отделно двамата с дъщерите си Виола и Лора). Първият фотос казва всичко, а фактът, че главата е на второ място и с по-малък обем от първата, едва ли е случаен. Със сигурност тя е и много любопитна, криминалният елемент тук е на първо място, в нея въпросите сякаш са повече от отговорите.
Лора е „скритият мотор в много събития и лица“, на първо място, защото чрез семейството си е в центъра на светския и политически живот на София и страната, и второ, чрез личните си качества и трагично сложилите се обстоятелства в живота ѝ. Логично авторката разказва пространно за живота на нейната майка Екатерина Пенева (Каравелова), защото тя се оказва в центъра на по-сетнешното „разследване“, както и на нейния съпруг държавника русофил Петко Каравелов. Проследени са и отношенията между майка и дъщеря, преминали през много перипетии и оцветени в различни нюанси. Екатерина живее до 1947 г. През това време погребва мъжа си (1903 г.) и трите си дъщери – Радка, ненавършила 3 години; Виола, която умира с помрачено съзнание след „безследното изчезване“ на съпруга ѝ Йосиф Хербст; Лора, загинала от куршум, последвана от съпруга си Яворов. Сложен и противоречив, образът ѝ е реконструиран точно и обективно, изключително през документалния архив.
Безспорно най-интересна (сигурно не само за мен) е главата „Дело № 205 – изчезнало, открито, манипулирано“ (с. 341 – 389). Вероятно защото тя е сърцевината на проблема – криминалната интрига около смъртта на Лора и последвалото самоубийство на поета. Изключително прецизен срез/разследване на това дело, с цитирани документи и изводи. Разбира се, сред източниците липсва игралният филм „Дело 205/1913 П. К. Яворов“ от 1984 г. на Киран Коларов, по идея от книгата на юриста Никола Гайдаров „Житейската драма на Яворов. Правни и психологически изследвания“ (1979), цитирана нееднократно тук. Филмът е игрален/художествен и затова няма място в това сериозно изследване, базирано на документи. Но за книгата на дългогодишния юрист има какво да се каже и В. Радева подлага нея и автора на нов критически прочит, от който става ясен нейният манипулативен характер с цел „да се изтрие и най-нищожното петънце от светлото име на великия поет“ (думи на автора на предговора Кръстьо Куюмджиев, който все пак две години по-рано е и редактор на петтомника „Събрани съчинения“ на Яворов).
Реконструкцията на смъртта на Лора Каравелова е безкрайно интересна, а многобройните „поправки“ на „обективния“ разказ на Н. Гайдаров, на роднини на поета, на разчитането/премълчаването на архивни единици и пр. само ни показва неистовия труд на авторката на това изследване в стремежа й да ни представи реалната картина на трагедията от 1913 г., да я ситуира в обществено-политическия и културен контекст на епохата. И тази финална реплика на Яворов „Аз съм невинен!“, която той повтаря „пред своите приятели през следващата една година на физическа и морална агония“ за какво говори, ако не за гузна съвест най-малко?
Разбира се, няма как да не бъде отделено важно място за мемоарно-документалната книга на Михаил Кремен „Романът на Яворов“. Това се случва в главата „Черно-бели и червени страсти“. Започнат от М. Кремен (псевд. на Михаил Иванов Икономов-Грозев) през 1947 г., първият том излиза през 1959 г., а т. 2 чак през 1965 г. (Кремен умира през 1964 г., без да успее да види издадена цялата си творба). Още с появата си романът се превръща в сензация, през годините следват допечатки и нови тиражи. В ЦДА (фонд 80, оп. 2, а.с. 209) могат са видят всичките 204 имена на хората – съвременници на поета или все още живи участници в трагедията, по спомените на които писателят сглобява пъзела на книгата. Очаквано романът поляризира мненията – масовият читател е във възторг, а на другия полюс са роднините на поета и идеологическите стожери на властта. Авторката представя различните лагери чрез документални свидетелства. Особено ценно е свидетелството на д-р Румен Шивачев (правнук на д-р Кръстьо Кръстев). Според неговия спомен Кремен искал да очисти името на Яворов, което преведено на езика на близките на Яворов означава, че „трябва да върви по пътя на премълчаванията, изопачаванията, прикриванията и окалването на всички останали“. В. Радева цитира писмо на В. Добринов до Кремен от 1960 г., което разкрива, „че характерът на поета не е от неговите силни страни“. След като наследниците на Яворов не успяват да спрат издаването на книгата на Кремен, започват атака за дискредитирането на автора. В. Радева цитира официални писма в този дух на племенника на Яворов д-р Найденов до ЦК на БКП, но също и добронамерени писма проф. К. Гълъбов и съпругата му Жана Николова-Гълъбова до М. Кремен, своя възторг изказва и Елисавета Консулова-Вазова, дадено и е мнението на Димо Минев, към гласовете на защитниците на Кремен се присъединява и „тихата“ Фани Попова-Мутафова, а малко по-критичен е Александър Геров. На обратния полюс е опитът за публичен разгром на писателя от Иван Богданов (който дори отправя „ред упреци и конкретни изисквания какво трябвало да присъства като повествователна тъкан“).
М. Кремен се опитва да отговори на тази критика срещу него, но безуспешно. „Днес ние сме длъжници на неговата памет“ е заключението на Виолета Радева (да отбележим припомнянето на бележката под линия, че тази глава е имала своя самостоятелна публикация в сайта LiterNeт.bg).
Последната глава преди Послеписа е „Как ехото не заглъхва“. Ето какво пише В. Радева: „След самоубийството на Яворов и последователните дългогодишни усилия на неговите роднини и приятели да утвърдят представата за психически болната, разглезена хайлайфна дама Лора Каравелова, виновна за преждевременната смърт на големия поет, след „Романът на Яворов“ от Михаил Кремен и особено след изследването на Никола Гайдаров „Житейската драма на Яворов“, споровете „убийство или самоубийство“, поне на публично равнище, затихват“. Затихват или преминават в шумове; именно за тези „шумове“, тихи гласове на вече утаените тези, говори авторката в последните страници. За убедените, че в състояние на афект Яворов е застрелял жена си. Цитират се отново спомени, писма… в голямата си част вече известни на изследователите на Яворов. Виолета Радева споделя, че най-продължителните й разговори за трагедията на Лора и Яворов са били тези с Жана Николова-Гълъбова и тя цитира един такъв от края на 1998 г., записан на магнетофонна лента, в който се чува: „… Яворов не е убил Лора“, но вярата на голямата германистка почива повече на мистика. Авторката свързва този запис със спомените на Ружа Найденова-Горбанова, предоставени й от Фани Дренкова (записани още през 1956 г. от Людмила Добринова). Ружа е била съученичка на Лора и голяма част от спомените ѝ са посветени на Петко и Екатерина Каравелови. Но, уточнява В. Радева, от тези спомени „най-голям интерес представляват някои факти, редовно изопачавани или съчинявани от недобросъвестни лица“. Тук става въпрос и за днешната къща музей на Яворов в София и манипулациите около нея. „Почти нищо оригинално не е останало там. Само няколко портрета“ (от разговора); в разказа е и моментът на смъртта на Лора, ролята на хората от ВМОРО и др. Ружа Горбанова, която има 17-годишно приятелство с Лора и е запазила своята богата кореспонденция с нея, завършва разказа си с надеждата, „че може би поне малко е помогнала да бъде очистена паметта на нейната незабравима приятелка“. По повод Ганка Найденова казва, че разказва и пише измислици, „за да изкара чист и невинен човека Яворов. Не казвам поета, защото между човека и поета имаше голяма разлика“. По повод любовта между Лора и Яворов Атанас Далчев е на по-особена позиция. Мисли, че е имало „нещо нездраво в самата основа на тоя брак“, любовта им е била „само суетност“, а двамата по силата на обстоятелствата са се чувствали като на „сцена“ „и е трябвало да играят“. И така до смъртта си. Но „по някой път е много трудно да бъде човек естествен дори и в смъртта си“.
Вероятно наистина всички искат да „си присвоят“ Яворов… Дори „Мисъл“: „Котерията около „Мисъл“, която се бе хранила от кръвта му, бе длъжна да се погрижи за него. Но тя нищо не направи за страдалеца“ (четем в един от споменните текстове в архива на ЦДА, който в книгата „Спомени за П. К. Яворов“ е претърпял редакция). Така или иначе с течение на годините след смъртта му „животът и поезията му станаха златна мина на спекулантите“.
Десетата авторска книга на „несговорчивата журналистка“ Виолета К. Радева е обърната именно срещу „спекулантите“ и „правилното интерпретиране“ на историята и фактите. Дали е успяла в тази рискова борба, не съм сигурен, защото истината винаги пречи на „статуквото“. Но тя издава дългогодишните усилия на авторката да премине през „минираното поле“ на трагедията между двамата главни герои и да направи опит за реабилитация на Лора, да погледнем с други очи на Поета като човек. И тази връзка между твореца и неговата любов е назована съвсем точно – обсебеност, същата, която води авторката до финала. Задоволявайки „вътрешна потребност“ чрез сътворяването на този роман-разследване в течение на повече от три десетилетия, Виолета Радева търси своите отговори на вече отговорени въпроси, тя не спори за литературните вкусове, а за фактите и тяхната интерпретация.
Виолета К. Радева, „Обсебеност. Лора и Поетът. Роман-разследване за любов и смърт“, изд. „Лени АН“, Русе, 2023, 446 с.
