Георги Гроздев
Деветдневен траур в Куба и всички да се подписват за вярност към идеите на революционарията?! Един паун на историята, който може да говори по девет часа пред повече от един милион души. И Хитлер го е правил като е смъквал по два килограма от теглото си. И какво от това? Когато накрая тези души няма какво да ядат, въпреки че имат хубав империалистически враг, облян от празнодумието на пауна.
Иронията на историята е велика – Фидел Кастро надживя идеите си, собствената си слава и лъжи, самоизмами, накрая надживя и себе си като се превърна в ходещи мощи с уплашен от Отвъдното поглед. Защо го показват такъв? Да бяха оставили онази наперена представа за едрия мъж баскетболист със зелена военна униформа, който е все с оръжие и пищови из ръцете, който охранява свободата, истината, парите на революционарията. Фидел щеше да бъде икона, ако беше загинал като Че Гевара. Ако беше останал с неосъществените си мечти за утопичния свят, в който може би е вярвал. Може би… Защото от един момент нататък би следвало да бъде малко по-умен и да може да реформира собственото си мислене, собствената си страна, вместо с инквизиторска постоянност и фанатично упорство да изцежда силите й, само и само да стане на неговото. Ако… Ако СССР беше още жив и даваше каквото даваше, фалшивата версия и досега щеше да има основания.
Не виждам за какво да плачат кубинците и какво толкова изключително има във Фидел Кастро, в който и аз съм вярвал, защото е бил и мой кумир през ученическите ми години. Кубинците в Маями се радваха. Този безстрашен борец за правда и свобода срещу богатата олигархия, която изсмуква кръвта на народа. Същата олигархия, която същата комунистическа върхушка създаде в същите комунистически страни веднага след като трансформира политическата си власт в икономическа.
Фидел е въплъщение на всички зловещи признаци на монологичната и деспотична власт, обхваната от една утопична идея, подчинила чрез властта, а не чрез силата на убеждението и свободния избор всички, до които се докопа. Той е нейното въплъщение в най-красивата и романтична опаковка. Затова комунистическите диктатори толкова обичаха да се снимат с него. Него, безкористния, който просто си приватизира острова и го нарече Остров на свободата. На неговата свобода.
Преди и след автографа
фрагменти
Как се създава едно творчество?
Отвътре навън и отвън навътре. В определено време и определено място. Който го създава и може да го създава е много рядък, специален човек, ако е майстор. Тези редки същества в определени общества и времена на кривогледа перспектива са непотребни, излишни, тъй като чупят, обезсмислят кривите огледала.
…Това го пишех, докато говорех с внука си Тончи на битова тема. После му го прочетох, защото ме попита какво пиша. Ето как, казах му, в ума на човека е най-голямото му богатство и сила. Той се учуди на мислите ми. Нямаха никаква пряка връзка с момента и с предмета на разговора ни.
После откъде ми дойде в ума и Дънов. Дънов твърди – има същества, оставени в приземията, от тях никой не се интересува.
…Онзи клошар пак ме навести в спомена ми, непотребен, излишен извън мярката на официалния лабиринт, а нехае за статуса си – има по-висока мярка – наблюдава версиите на другите, докато подрежда кашоните си, съсредоточен, невъзмутим, разбрал колко логически незавършен и нелогично започнат е светът ни, приет на доверие. Той иска да живее в картонената си крепост, за да не губи чувството си за реалност. Изглежда повече от подозрителен за употребените, за онези дето си мислят, че знаят къде се намират и разбират какво правят.
Автограф за Косово
Прочетох „Камбаната на Косово“ отново, есеистичен пътепис след един месец престой в Прищина и Призрен. Бяха ми интересени отново свежите пасажи, които се появиха от докосването до манталитета на средата, а не историко-политическите разсъждения. Това е художествено-документална книга – не е пътепис, мемоари, репортаж, есе, хроника, история, статия, фрагменти, документални разкази, защото е микс от всичко с малко цитати. Тя е разказ за Косово, може да е документален роман, в който главният герой е разказвачът, който обединява и привлича като магнит толкова много теми и събития, а и самият ги създава в епилога.
Ще предизвика националистите, неофитите-черковници, путиноведите, мюсюлманите-правоверници, знам ли кой още, както и американофилите, но и русофилите, а и самите косовари може би, някои от тях. Има обективност и са посочени различните гледни точки и мнения. На Балканите не може да се мисли и пише обективно. Все трябва да си на нечия страна. Все пак нашата българска точка е застъпена искрено и самокритично, както и дълбоко лично. Може би ще се заядат и някои други, темата е тежка и разнопосочна. Защо не и самите турци у нас, тъй като говоря за чуждия завоевател, който е в страната ни. Нямам предвид тях.
Защо пиша?
С възрастта и опита в мен нахлува една сдържаност на чувствата: някои си играят спектакъла, а аз мисля за толкова други, чийто театър свърши пред очите ми.
Ужасът настъпва, когато трябва да откриеш нещо ново и истинско, а ти липсва време, преситен си, самодостатъчен сам на себе си или просто нямаш интерес за нищо. Вниманието ти е непостоянно и разглезено, не се задържа, бързо иска да сменя гледки, чувства, места, менюта.
Липсата на задълбоченост е белязала нашата епоха, тя се носи красиво към пропастта като катастрофирал влак.
Истинските писатели ще уловят и запечатат отстрани последните мигове на този влак. Тълпата пишещи ще гуляе щастливо вътре из купетата по случай поредните си награди. В това е разликата.
Момина сълза и Китай
Момината сълза под прозореца ми расте нагъсто и е остро изправена нагоре, подобно на армия от китайски войници, с часове те се сгъстяват и удължават зелените стръкове с увити листа. Веднага след снега и студа покълнаха и напредват към момента, когато ще се появи нежният им цвят.
В старата столица на Китай на име Нанкин има мемориал за изкланите от японците над триста хиляди китайци през 1937 г. Страшни сцени, паметникът на мемориала е на майка с разпран корем, от който се свлича нероденото дете. Искала е, но не е могла да се продължи в бъдещето. Година и нещо след връщането си от Китай с голяма изненада научих от документален филм – по време на същата война и клане Чан Кай ши е взривил дигата на Жълтата река, за да спре в отчаянието си настъпващите японци към следващия град. За да не разберат японците, нито един местен жител не е знаел предварително за отприщването на водната стихия. Унищожени са над осемстотин хиляди китайци, за чието освобождение армията на китайските националисти уж се бори. Въпрос на мащаби.
Момината сълза няма такива големи геостратегически цели като опазването на земята на китайския народ и отблъскването на японските агресори, които искат да завземат плодородните крайбрежни земи и пристанищните големи градове, защото са остров и имат малко ресурси, но пък са с трети по сила военен флот в света. Тя няма и дребните амбиции на непочтения български столичен град, тази умирисана на похот и злоба балканска провинция, в която местните величия се мислят за китайски императори без да са били дори на война.
Момината сълза е илюстрация на съвършенството, мисля си. След като разцъфне амбицията й ще приключи без горделивост и себеизтъкване. Корените й под прозореца ми ще запазят силата и кода си до следващия сезон. Тя уж не иска да насели всички градинки и целия свят със себе си, уж на нея й стига мястото, което й е отредено и бърза с радост да го заеме. Всъщност и тя настъпвала за още територия.
Просъници
Това са мигове на спящо, но и събуждащо се съзнание, в което нерегламентирано се шмугват чувства, мисли, спомени, радости и ядове, натрапливи сюжети, в които си бил замесен и ти се иска да пререшиш отново, но мигът е отминал. Мисля, че в просъниците човек е много повече себе си, по-искрен, тогава не скрива нищо от себе си, напротив, точно тогава изплува потисканото в него, защото той е на прага на събуждането си, още не е облякъл условността на лабиринта си. Още в съня си той не е той, той е друг. Гледа отстрани на себе си и вижда, както келтите, че всъщност човекът е повече от своята съдба. Тогава никой не ни чува и не ни вижда, даже онова, което преминава през нас, има привилегията да изтича, да изчезва, да се забравя – често не можеш да си спомниш кой какво ти е казал или ти си казал и направил. Нещо повече, реални хора от битието ти добиват нови роли и реплики, много аналогични на присъщите им, но разкриващи и разобличаващи ги по-ясно, макар и късно или пък изпреварващо. В просъниците си човек не се рови и не спастря, защото те какво са, нямат значение, друга реалност в друго измерение, което е много по-действено обаче, защото съмнението, посято в просъниците или любовта намерена там, поникват на живо под светлината на настъпващия ден. Като че ли в тях, в Просъниците човек проверява, сверява мисли и чувства, прецежда случки и хора, но без да е видим и е напълно освободен от страховете си, обладан силно от надеждата си да промени непроменимото.
