Христо Трендафилов
Проблемът е повече от стар, но обикновено му се налага еднозначна трактовка: означава необразованост, пошли естетически вкусове, неподплатени амбиции, непомерни претенции за единственост. Но в днешни условия подобна експликация е недостатъчна. Столичността е процес на изработване и установяване на норми и еталони на поведение, а провинциализмът е процесът на съблюдаване и нарушаване на тези норми. Битува и друга, паралелна на Провинциализма дилема: чрез него се запазва самобитността или неминуемо се стига до изолационизъм и духовна атрофия? И променя ли се Провинцията в глобалния свят, а с нея и връзката между Метрополия и Регион, която позволява да говорим за домашен колониализъм, без чужда намеса. Разбира се, интензивните мирови комуникации заличават границите и отликите между столица и провинция, но не винаги. Те могат и да ги усилват.
Да погледнем към еволюцията на понятието. За осмислянето на Провинциализма през първата половина на XIX в. е важна статията на Белински Ничто о ничем (1836), написана като „отчет“ за състоянието на родната литература. В нея провинция се среща 55 пъти (провинциално списание, провинциален читател, провинциална фантазия, провинциално остроумие и др.). Това е програмно антипровинциална статия на Белински, провинциалист по рождение, западник по идеи. Кой е провинциалистът? Човек без културен опит, неумеещ да прави сравнения, без социални и естетически критерии, лишен от „чувство за изящното“, от способността да се издигне до световните идеи и да вникне в същността на явленията. Безвкусицата е родният дом на Провинциализма, тя също има естетически норми, ала те са признати само от нея. Столицата е не само център на политиката и културата, но и социално и психологическо зло. Между многото примери ще споменем Житието на Стефан Пермски от Епифаний Премъдри, написано през XV в., в което е поместен спор на мисионера Стефан при зиряните (северен езически народ) с местния шаман Пам. Познавайки живота на зиряните, за които столицата означава само алчни данъчни чиновници и огромни налози, Пам ги пита, адаптирайки Евангелието: От Москва дошло ли е някога нещо добро? Нашият писател Георги Райчев споделя, че още със слизането на гарата в София, почва да го боли глава. Но най-точен за нивелиращата роля на Провинцията е Боян Пенев в статията си Нашата интелигенция (Златорог, 1924):
Тия, които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените интереси не са закрепнали, скоро се изравняват с околното, водят безволно съществуване, забравят някогашните си младежки пориви; способностите им, ако са ги имали, заглъхват незабелязано. Така те сами стават пречка на това, за което някога са се борили. Това е делничната трагедия на интелигенцията – по-страшна от всяка шумна и главоломна катастрофа. Провинцията е обикновената обстановка на тая тиха трагедия. Трябва да имаш изключително съзнание и стоманена воля, за да се спасиш от ръждата на българската провинция. Печалното е, че и до ден-днешен ние останахме с един-единствен център на духовен живот – София.
Конкуренцията между градовете повтаря релацията столица – провинция в умален мащаб. Атина въплъщава Античността и Космополитизма, Солун – византизма и национализма, Варшава и Краков, Москва и Петербург, Истанбул и Анкара, понякога ролите се разменят през отделните епохи. Християнските култури с пълна доминация на столицата са обикновено католически и православни: Париж, Виена, Прага, Будапеща, Мадрид, Лисабон, Москва, Киев, Белград, София, Букурещ. А в протестантските страни се наблюдава децентрализация на културата и наличие на равностойни центрове: САЩ, Германия, Швейцария.
Литературата отразява огледално релацията Столица – Провинция и особено доминацията на Столицата. В англиканска Англия не е така подчертана диференциацията между Лондон и другите градове и тя е отразена в романите от Викторианската епоха. Порив към столицата се наблюдава във френската литература през следнаполеоновата епоха. Героите на Балзак, както и техният автор са най-иманентният изразител на този стремеж, но самият писател е доловил и парадоксите и противоречията в мегаполиса и ги запечатва в очерка си Париж през 1831: Град на контрасти, съсредоточие на мръсотия, помет и дивни неща, на истински достойнства и на посредственост, на богатство и нищета, на шарлатанство, на разкош и недоимък, на добродетел и пороци, на нравственост и разврат… Ще видим устрема и при Стендал и Жулиен Сорел от Червено и черно, Париж и Провинция са неделима дихотомия при Ема в Мадам Бовари на Флобер, в неговото творчество се забелязва редуване на Провинциализъм и История. При Гогол провинциални са малорусийските сюжети от типа на Сорочински панаир, следват столичните петербургски повести, загърнати в благодатта на Шинел, романът Мъртви души обобщава двете насоки. В Романтизма търсене на нова столица изглежда бягството и от европейските Столици и от Провинцията в Рене и Атали на Шатобриан, в пътешествията на Чайлд Харолд и Жан Сбогар в едноименните поеми на Байрон и Шарл Нодие по морето, или в Кавказ, по Военно-Грузинския път, описан от Пушкин и претворен от Лермонтов.
Провинцията се оказва безкрайно разтеглива и дори метафизическа в своята смислова характеристика и мащаби. Революцията е и бунт на Провинцията срещу Столицата, на Колонията срещу Метрополията. Съществува цял комплекс от понятия, с които Провинцията граничи: център – периферия; регионализъм, метрополия – колония, вкус – безвкусица, норма и отклонение. Революциите се подготвят и осъществяват от дребни и средни буржоа, юристи, лекари, учители, повечето добре образовани, но с малки социални перспективи. Такива са вождовете Ленин, Троцки, Луначарски, Робеспиер, Марат, Дантон, Сен Жуст, на Хосе Диас в Испания, Мао и Лин Бяо в Китай, Фидел Кастро, Че Гевара, Сиенфуегос в Куба, за да стигнем до Даниел Кон Бендид и новите леви – под престижния, но ефимерен чадър на Сартър. Някои от тях имат ранни художествени (живопис, поезия) и начални научни претенции, но придобитата власт бързо ги заличава в образа на диктатора. Получава се уродлив синтез от управленски, естетически, евристични и лумпен претенции. Докопал се до властта, неуспелият учен и разбралият бездарието си творец става лумпен поет или лумпен учен и почти винаги жесток и завистливо-отмъстителен властник.
Бунт срещу официалната държавна академия днес е и конструирането на алтернативна академия на науките и изкуствата (у нас) и народна (в Русия) академия, която се появи с Перестройката – полукомичен бунт в чаша вода на частично признати, но недопуснати до големия елит учени. Частните и изобщо нецентралните телевизии са благодатното Елдорадо на неприетите в Легиона на осребрените безсмъртни, там те вихрят своите сензационни теории, показват колко наивна и застинала в баналност е нашата хуманитарна наука и колко лековерно е обществото. Но къде и благодарение на какви социално-психологически феномени се ражда Провинциализмът в наши дни, в частност при соца и десетилетията след него: пръква се в малки градчета, от четене на приключенски романи в детска и юношеска възраст, на социалистически Bildungsroman–и, Н. Островски, Как се каляваше стоманата, Е. Илина, Четвъртата височина. Но в миналото има и повече от положителни примери: създателите на Космизма Н. Фьодоров и К. Циолковски са съответно библиотекар и учител.
Индекси на учените и писателите провинциалисти. Маниакалност, мъдруване, самовнушение, късно и повърхностно-ритуално насочване към Бога – белег на творческо изчерпване, безсилие и желание за модно закърпване. Ако писателят е закърмен от най-ранни години с християнството, било като семейно възпитание, било като богословско образование, то ще го съпътства през целия негов път. И все пак късното неофитство е за предпочитане от тихата нерелигиозност, граничеща с безбожие. Но то трябва да бъде разтворено с незабележима художественост в съответния сюжет, а не да се размахва с обредна помпозност. Ще кажем нещо и относно причините за провинциалните фантасмагории и имитация на разностранност.
- Недостатъчна научна подготовка, случайно попадане в науката и участие в проекти, плод на семейна намеса, на кръвна инерция и отплата за слугинаж.
- Слаб или липсващ растеж, който се запълва със сензационни, без каквато и да е аргументация теории, които привличат медиите.
- Прекалена емоционалност, насилена прочувственост, гръмко нелепи колумбовски претенции, но придобитата власт бързо ги заравнява в антиобраза на диктатора. Получава се уродлив синтез от управленски, естетически, евристични и лумпен претенции. Докопал се до властта, неуспелият учен и разбралият бездарието си творец става лумпен поет или лумпен учен (по-страшни за обществото са лумпен учените) и винаги жесток и завистливо-отмъстителен властник.
- Демонстрацията на разностранност, на знания и умения в области, които стоят далече от специалността или от конкретните занимания на дадения учен. Когато за пръв път прочетох доклад пред Сектора, ръководен от акад. Лихачов, той ме попита дали това е част от дисертацията, която пиша. Отговорих, че това е съвсем друга тема. Лихачов ме изгледа продължително и отговорът явно не му се понрави. От всички забежки в други сфери, най-разбираема и поносима е прихождането от науката в прозата, оттам в киното, примерите са много, но истински успелите са съвсем малко, да си спомним за Юрий Тинянов и Умберто Еко. Да си спомним пак за незабравимия и неизличимия Провинциализъм. И за Боян Пенев преди 100 години.
Дрън-дрън…