Лилия Якимова
След шест стихосбирки и два романа Цвета Делчева е утвърдена писателка, от която можем да очакваме само сериозни произведения с високи литературни достойнства и със силна чувствителност към проблемите на човека днес. В последния си роман тя обръща вниманието си към въпроса за самата цялост на този човек – с нейната проблематичност и както се оказва, невъзможност.
„Цяло тяло“ започва със смъртта на неназована жена, загинала в катастрофа при крайно неясни обстоятелства. Книгата представя гледните точки на 16 души (17, ако към тях прибавим и прокурора от заключителната глава) – нейни близки, по-далечни познати, колеги или дори участници в произшествието. Всеки един от тези персонажи ретроспективно премисля и преосмисля връзката си с героинята и разисква възможните причини и евентуалното си участие в трагедията.
Определението от четвъртата корица за романа като криминално-психологически не е съвсем точно, защото отпраща очакванията на читателя към полето на жанровата литература – това не е случаят. В книгата смъртта е факт, но истинският предмет на изследване са взаимоотношенията между героите и проблемът за изграждането на цялостен и единен образ на човека. С това „Цяло тяло“ е преди всичко психологически, а до голяма степен и философски роман, вглеждащ се в дълбините на човешките съмнения, вината, (не)възможното цяло.
Структурата на романа е проста – версията на всеки един от героите за това какво може да е довело до инцидента (не е ясно дали е самоубийство, нещастен случай поради непредпазливост или дори престъпление) е представена в отделна глава – от жената очевидец, през роднини и познати на жертвата, до прокурора и разследващите. Първоначално читателското ни очакване е, че ще събираме истината парче по парче като пъзел. Скоро разбираме, че това не е така – отделните части не се напасват една към друга, не изграждат една обща картина. Някои от тях се допълват, но други – напротив, рязко си противоречат. Бързо се убеждаваме, че пред нас така и няма да се изгради образът на едно „цяло тяло“, а вместо това ще наблюдаваме множество истории, пречупени през най-различни призми на интимното, на личните предразсъдъци и терзания, на субективното. И най-вече на вината. Защото именно тя е водещият катализатор на разсъжденията на отделните герои и присъства в различна степен, но все пак неотменно при всеки.
Интересно е, че колкото повече напредваме в книгата, толкова по-малко всъщност знаем за главната героиня. Тя е толкова силно преобразена в различните истории на останалите, че на моменти се съмняваме дали те изобщо са познавали един и същи човек. Всяка следваща глава ни заставя да поставим под въпрос и малкото информация, която сме събрали от предишните. Неизказаният въпрос е коя е истинската версия на тази жена, която с всяка следваща глава все повече прилича на проекция на хората около себе си, все по-малко на свой собствен цялостен образ.
Това е и големият психологически въпрос на книгата – възможна ли е изобщо целостта на индивида, има ли една обективна истина за него, или той е съвкупност от всички изкривени, изманипулирани, спомнени, субективни версии на себе си, привидени и пряко повлияни от другите. Накрая сякаш знаем повече за отделните персонажи (говорейки за Другия, те всъщност се саморазкриват), отколкото за главната героиня, въпреки че подробно, на места почти воайорски, сме изследвали различни моменти от живота ѝ (поне според версиите на познатите ѝ).
Разпадът не единното е видим на различни места. Самият факт, че главната героиня загива в началото, вече е знак за накърняването на целостта – книгата ще изследва живота на жена, чието фатално бъдеще вече знаем. Усещането за дисоциация е допълнено и от това, че никой от останалите герои няма име, точно като жертвата.
По особен начин, отново за да покаже разпада на цялостното, в романа присъства киното – и като образ само по себе си, и като език. На първо място, много от героите са професионално обвързани с киното, включително самата главна героиня. Освен това киното се появява като лайтмотив в най-различни моменти и метафорично обобщава идеите на романа – понякога с по-директни аналогии („Разследващият полицай беше монтажистът, който подбираше, подреждаше и оформяше заснетите кадри, като спазваше режисьорските указания, тоест нейните, на наблюдаващия досъдебното производство прокурор“, с. 139), друг път – с по-обобщаващи наблюдения, сякаш ключ за декодирането на цялата творба („Както при монтажа на един филм заснетите сцени на актьора се избират и включват по начин, който не зависи вече от него“, с. 96).
В текста освен това присъстват множество пасажи, обособени дори чисто графично с курсив, които звучат като описания на сцени от филм. Те освен че придават кинематографичност на действието, позволяват една интересна смяна на фокуляризацията, създават усещане за допълнително отдръпване. Оказва се, че дори отделните субективни версии се разпадат на още различни ракурси.
Като метафора отново и отново се появява и самото тяло с всичките му проявления – като метонимия на човека, знак, единствен възможен опит за събиране на цялото. Тъждествеността с тялото на места звучи като първична аналогия (един от мъжете нарича главната героиня „Тялото“, защото я намира физически атрактивна, друг „трябва да скъса с това тяло“, с. 43), на други като доказателство за човешката съдба въобще („Тялото има добра памет, не забравя нищо“, с. 18).
Съвкупност от противоречия. Именно това е единствената дефиниция на човека, единствената хипотетична „цялост“ на „тялото“. Невъзможността му да бъде единен образ и несигурността – единствените сигурни неща. Отворен край и повече въпроси, отколкото отговори – с това ни оставя романът. И именно това е правдиво, цялостно представяне на човешката нецялостност.
Цвета Делчева, „Цяло тяло“, изд. „Ерго“, 2022
