Йорданка Белева
Кога се заражда цензурата в немскоезичния свят и кога се одържавява, какви са нейните инструменти и как новото време ги заобикаля – на тези въпроси дава отговори книгата на виенския историк Ханес Хофбауер.
Той приема, че цензурата в географските ширини на немския език започва още в средата на XV в., когато църковните среди обявяват книгата за дело на дявола, тъй като демократизацията на знанието лишава манастирите и управляващите династии от монопола върху писмеността. Авторът се спира подробно на Вормския едикт от 1521 г., с който се въвежда предварителна цензура в цялата империя: преди да бъдат отпечатани, всички текстове трябва да се представят теоретично пред специално създадени цензурни органи. Вормският едикт обаче все още е само една държавна мярка, синхронизирана с църковната политика. През XVI в. светската власт постепенно взема от ръцете на папите управлението на цензурата – императорските укази и полицейски разпоредби все по-често изместват инструменти като църковното изгнание и папското отлъчване. През 1570 г. Райхстагът разрешава печатането да се извършва само в резиденциите и университетските градове. Това разпореждане е своеобразен основен закон, който кодифицира цензурата. Създава се специална книжна полиция, която през 1577 г. на изложението във Франкфурт на Майн инспектира издателските щандове и подробно преглежда техните каталози. Успоредно с дейността на книжната полиция цензурата обхваща и пощенската система. До Френската революция през 1789 г. в интелектуалния живот доминират периодично една от двете тенденции – за свобода на пресата или за потискането ѝ. Частично облекчение идва с реформаторската дейност на Йосиф II, който признава частната собственост върху книгите.
Как Френската революция променя понятието цензура? На първо място тя засилва оптимистичния дух на интелектуалците в Германия. На сцената се появява и силна буржоазия. До XVIII в. авторите са били предимно в служба на аристократични покровители или са публикували текстовете си успоредно със своите професии на държавни служители или учители, но по-късно писането става средство за прехрана. Предпоставка за това е промяна в закона за авторското право. Освен издателя, който дотогава е притежавал правата върху книгата и ги е предоставял на печатниците, авторът става собственик на своите произведения. Държавните цензурни органи изведнъж се сблъскват не само с религиозни и политически инакомислещи, които следва да бъдат заглушени, но и с икономически интереси. Немалка роля в историята на цензурата по тези земи има и Наполеон Бонапарт. Когато влиза победоносно в Берлин, той обявява, че от този ден нататък цензурата ще бъде в негови ръце. В резултат на това още на следващия ден двата вестника съобщават как Наполеон „възторжено е приет от гражданите на Берлин“. Не по-различна е ситуацията и в постнаполеоновата епоха, когато цензурата всячески потиска свободното слово: за цялата територия на Германската конфедерация свободата на печата (до 1848 г.) остава в миналото. След потушаването на революцията от 1848 г. системата на цензурата се изменя с въвеждането на юридическа регулация на контрола върху публикациите. Вече няма завръщане към предишната репресивна и проста система на предварителна цензура. Държавата въвежда редица закони, които поставят печатниците, издателите и книжарниците под административен контрол. Чрез издаването на разрешителни за стопанска дейност и заплащане на депозит, с който да се покрият евентуални глоби при нарушаването на цензурата: издателите предприемачи си налагат автоцензура, за да избегнат принудителното прекратяване на дейност. Така например Законът за печата на Прусия от 12 май 1851 г. имплицитно приема, че журналистиката е опасна за властите. Освен концесиите и задължението да се плаща депозит има и задължение от всяка публикация да се предават копия на полицейския орган, който по този начин поема ролята на цензор. Така всички печатни произведения са застрашени от конфискация.
С появата на Хитлер на политическата сцена цензурата е само съставна част от голямата културна чистка. Едва ли е нужно да бъдат припомняни аутодафетата и ритуалните скандирания на тълпата: „Срещу упадъка и моралното разложение! За дисциплина и морал в семейството и държавата! Предавам на пламъка писанията на Хайнрих Ман и Ерих Кестнер“. След безусловната капитулация на Вермахта и като част от решенията на Потсдамската конференция официално се предоставя свобода на словото, печата и религиите. Но на практика съюзническата цензура не само предизвиква отделни ексцесии, а и налага културни промени. Неслучайно Re–Education е английският слоган за западните територии на Германия и Австрия. Наредено е унищожаването на расистката и националсоциалистическата литература и пълна цензура на всички медии. Всичко, което се отпечатва, се допуска само със специално издаден лиценз от военните власти, те държат пълен контрол върху печатането на хартия чрез управление на мастилото за печатане. През първите две години след края на войната всяка политическа информация, достъпна за обществеността, се ограничава до официалните съобщения на военните комисии на съюзниците. Едва в средата на 1947 г. издателските къщи получават лицензи.
Много скоро борбата срещу националсоциалистическите идеи минава на заден план и цензурата се насочва към лявата литература. Офицално Австрия, която току-що е била освободена, е първата страна от бившата националсоциалстическа Германия, която след края на войната възстановява свободата на печата и на словото – макар и при условията, наложени от съюзниците. Германската демократична република (ГДР) записва в Конституцията си от 7 октомври 1949 г. следното: „Всички граждани имат право в рамките на действащите за тях закони да изразяват свободно и публично мнението си и да се събират мирно и невъоръжени с подобна цел. Тази свобода не може да бъде ограничавана от служебно или трудово правоотношение; никой не трябва да бъде ощетяван при упражняването на това си право. Цензура на печата не се прилага“. Във ФРГ последвалият период се смята за разцвет на свободата на мнението и свободата на печата. В сравнение с други исторически периоди това наистина е така, но забраната за публикуване все още съществува. През 50-те и 60-те години на XX в. държавата преследва под етикета „защита на младежта“ предимно разкрепостено сексуални, еротични и порнографски материали. Първата огромна вълна от следвоенна цензура във ФРГ засяга комунистическата литература, филми и най-вече вестници. Преследването на комунистическите писатели и кинорежисьори не приключва със забраната на КПГ. Техни произведения не могат да се четат или гледат във ФРГ. Западът не иска да знае нищо за културата на политическия Изток и обратното. Подобна е ситуацията и в Австрия, където Бертолд Брехт е бойкотиран от всички сцени, като федералните и държавните театри отказват да играят негови пиеси до 1962 г., когато виенският Фолкстеатър поставя „Майка Кураж и нейните деца“.
Защитата на младежта от покварата и разврата скоро се пренася върху мнимата защита на възрастните. Така например американският писател Хенри Милър неведнъж се сблъсква с цензурата и немския индекс. През 1962 г. ханзейският съд забранява публичната продажба на романа му „Тропикът на Рака“ заради съдържащи се в текста подробни описания на сексуални практики. Романите на Милър остават в индекса в продължение на десетилетия. Едва през 1990 г. Федералният върховен съд в Карлсруе установява, че порнографските образи също могат да бъдат изкуство, и отменя забраната.
Книгата на Ханес Хофбауер отделя внимание и на цензурата, налагана от икономически интереси и посочва следния пример. През есента на 1970 г. уж независимият седмичник „Ди Цайт“ публикува мащабен репортаж за гражданската война в Йордания, която завършва с изгонването на палестинските организации от кралството. Една снимка от войната в Аман, на която се вижда как баща се навежда над раненото си и окървавено дете, вече е графично оформена като заглавна страница, когато рекламният отдел научава за нея и се намесва. На отсрещната страница е планирана огромна реклама на „Кока-Кола“, които не са съгласни изображения на военна жестокост да стоят до името им. Военната снимка не се появява.
Каква е ситуацията в ГДР през този период? Разбираемо, държавната политика е ориентирана към идеологията, публичните прояви и изявления са подчинени на марксистки кодекс, прилаган по-слабо или по-силно, в зависимост от актуалната политическа обстановка. Официална цензура няма, но съществуват процедури по одобрението за печатане на книги. Тиражите и издателските програми се контролират централно. Всекидневната политическа преса е в ръцете на одобрените от държавата партии и организации, а държавната „Дойче Пост“ държи монопола върху разпространението на абонаментите, павилионите и пощенските гишета. Има и държавна политика на приобщаване на интелектуалците. Неприобщените по принцип са уязвими от наказателния кодекс, който предвижда поредица от наказания за различни нарушения, ознаменувани като „престъпления срещу ГДР“ и „противодържавна агитация“. Въпреки рисковете, поради географската близост на ГДР до ФРГ, по тайни канали са изнасяни ръкописи и текстове, които не са получили одобрение за печат. Всяко издателство в ГДР е имало брошура с политически коректни думи. Например в издателство „Нойес Лебен“, публикуващо литература за младежи, е съществувал цял нов речник, който смекчава внушенията: вместо „консуматорско мислене“ – „стремеж към материално благополучие“; „загиващи гори“ – „поражения върху горите“, „конфликт между поколенията“ – „общност на млади и стари“. По този начин за децата и младежта се изгражда един прекрасен социалстически свят, в който няма конфликти.
От средата на 80-те години на миналия век ситуацията в ГДР се променя и призивът за свобода на печата става все по-силен. Голяма е ролята на протестантската църква, която не спира да бъде активна опозиция на властта. Появяват се много опозиционни списания, често фотографирани или произведени по метода на восъчните матрици в малък тираж от 100 до 800 броя. Зад публикациите стоят кръгове, които се събират в природозащитни библиотеки или мирни организации.
В наши дни широко обсъждан в Германия е Законът за прилагане на мрежата, известен като NetzDG, замислен първоначално като инструмент, който задължава големите комуникационни събирачи на данни да сътрудничат при наказателно преследване на престъпни деяния. За тази цел Фейсбук, Ютюб, Туитър, Инстаграм и др. са задължени да проверяват съдържанието, което разпространяват. NetzDG влиза в сила от 2017 г. и оттогава е допълван многократно. Законът е официален държавен натиск за превръщане на частните интернет корпорации в машини за цензура. Виена предприема копи-пейст метод за изтриване на съдържание в така наречените социални медии. С изключение на заглавието почти всичко е копирано от берлинския текст на закона. Подобно на германския NetzDG той „гарантира бързото изтриване на подстрекателство към омраза, клевета и ненавист в мрежата“. Законът е в сила от 1 април 2021 г.
Държавният договор за медийния ред е последният елемент от изграждането на постдемократичния пейзаж на германската преса. Той влиза в сила на 7 ноември 2020 г. С него специално създадените органи във федералните провинции се издигат до контролни институции за света на дигиталните публикации. Наименованието Държавен договор за медиите (MStV) е резултат от федерализма в Германия, тъй като политиката на излъчване и произтичащото от нея наблюдение на интернет е въпрос от компетентността на отделните провинции. За да установят единен подход, 16-те федерални провинции сключват договори помежду си. Държавният медиен договор си поставя за задача да запълни пропастта между саморегулирането и неконтролираното публикуване, възникнала поради нарастващото значение на цифровите медии. Тези медии трябва да кандидатстват за прием в Съвета по печата, тъй като обаче Германският съвет по печата е частна институция, той може да избира своите членове и това става в зависимост от тяхната лоялност към държавата и политическата им ориентация. Дългите ръце на Държавния медиен договор имат право да закриват онлайн списания, ако те не представят „истината“. Предупрежденията идват чрез т.нар „сини писма“ – съответната медия трябва да представи доказателства за всеки отделен материал, за който е подадена жалба, че съдържанието не представлява истина. Интересното в изискванията на Договора за държавните медии за „щателна проверка на съдържанието, произхода и истинността на публикациите“, е, че тя трябва да се отнася само за новините, докато мненията не са обхванати от проверка на истиннността. Това съответства и на обичайното журналистическо разграничение между новини и коментари/мнения. Коментарът и мнението не могат да бъдат подложени на същите критерии като новината, тъй като по своята същност коментарът не претендира за обективност.
Ще бъде ли създадено Министерство на истината, познато ни от романа на Джордж Оруел „1984“, пита Ханес Хофбауер? Според него Германия убедително върви в тази посока. Авторът анализира изтриванията в Ютюб като реакция срещу Москва. Става дума за втората половина на 2021 г., когато американските мрежи предприемат масирани действия срещу немскоезичния клон на руската телевизия RT. Заличаването на канала се случва пет дни преди парламентарните избори в Германия, Ютюб премахва видеоклиповете на RT.de от мрежата. Официалният повод е дезинформация относно Ковид-19. Тази цензура се разраства до медийна война, защото на атаката за заличаването си RT.de отвръща с излъчване на 24-часова телевизионна програма, при това със субтитри на немски език. За германското правителство това представлява най-високо ниво на тревога, обявено до този момент.
Според Хофбауер изтриванията на публикации във Фейсбук имат политически характер. Авторът твърди, че в Германия не е трудно да има купени медии, тъй като журналистическият подбор се извършва чрез кадровите служби на големите медийни къщи. Книгата обвързва икономическата зависимост на медиите и с „платена правителствена пропаганда по темата Ковид-19“. Всъщност именно Ковид-19 се оказва отговорът на въпроса има ли цензура сега: дезинформацията за ваксини и здравни мерки е достатъчно основание да се закрие или да се спонсорира дадена медия.
Съдържането на книгата е разделено на две части – в първата авторът изследва цензурата от Гутенберговата революция до края на XX век, а втората се спира на проблемите на дигиталната цензура. За всички, които ще се потиснат, че цензурата е вековна държавна традиция, Хофбауер оставя отворена врата: „Контрапубличността на доминиращия дискурс може да бъде възпрепятствана със забрани, но не може да бъде задушена“.
Ханес Хофбауер, „Цензурата. От църковния кодекс до ютюб“, прев. Мартин Петрушев, изд. „Изток Запад“, колекция „Катехон“, 2022
