Рада Ганкова е устна преводачка и преводачка на художествена литература. Превеждала е бразилците Итамар Виейра Жуниор, Жозе де Аленрак, Жоао Убалдо Рибейро, португалците Жоао Пинто Коелю и Изабел Рио Ново, мексиканките София Сеговия и Софи Голдбърг. Има афинитет към съвременни латиноамеркански писатели.
Бразилия – твоята голяма любов, как започна тя, с какво те привлече културата на тази страна?
За пръв път се срещнах с Бразилия в тийнейджърските си години, когато започнах да чета Жоржи Амаду и да слушам бразилска музика. Бразилската култура е продукт на неповторим миш-маш от етноси, езици и вери. Привлекателното е, че за разлика от другите страни на американския континент, различният не е унищожен, другостта е прегърната, докато изкристализира този бразилски mestiçagem – физическата, културна и духовна смесица залегнала в основата на страната.
А после ме привлякоха всички тези неща, които очароват и всички чуждоземци посетили Бразилия – разнообразните храни и напитки (сред фаворитите ми са мокека, гуарана и каипириня), безкрайно дългите плажове, социалните умения и толерантността на бразилците, величествената природа, мелодичното говорене, сериалите.
Кога прекрачи границата и от читател стана преводач?
Много ми се иска да кажа нещо оригинално тук, но отговорът ми е доста банален. Прескачането на границата за мен се дължи не на определена творба, а на образователната ни система. В България, докато аз бях ученичка, учехме езици по старите методи – диктовка, преразказ и превод. Моите първи спомени за преводаческа работа са от часовете по чужд език, когато сме превеждали текстова от класически произведения.
Превеждането на литература е и пряко свързано с любовта към книгите и литература. Ако не обичаш литературата, няма как да направиш хубав превод. Чисто техническата и занаятчийската работа с езика не стигат за да пресъздадеш цели светове на друг език. Работя с двата езика, на които се прави литература в Латинска Америка, испански и португалски, и когато прочета нещо, което да ме докосне, много искам повече хора да разберат за него. За мен превеждането на литература е мисия и в работата на преводач има голяма трансформираща способност.
Бразилската литература се приема със завиден читателски интерес в България, на какво отдаваш това? По какво балканецът си прилича с бразилеца?
Когато по света питате някого какво знае за Бразилия, повечето хора ще кажат ключови думи като самба, Копакабана, Рио де Жанейро, амазонската джунгла. Според мен ние в България сме уникални, защото на въпроса с какво асоциираш Бразилия ние отговаряме „Робинята Изаура“ и „Жоржи Амаду“. Възприемаме Бразилия като едно шарено и гостоприемно място и нашата представа е формирана от изкуството. Читателският интерес датира още от миналия век, когато предното поколение преводачи са превеждали малко по-активно бразилски автори и пак тогава се появява „Робинята Изаура“ – екранизация на едноименния роман на Бернардо Гимараес, история което вълнува целия ни народ.
Балканецът и бразилецът не си приличат и може би точно на това се дължи любопитството към страната, същевременно сенсуализмът на бразилската култура действа магнетично на всички.
Като каква би определила съвременната бразилска литература? Успява ли да се отърве от клишето за магическия реализъм?
За да се роди магическата реалност, е достатъчно хората да повярват, че свръхестественото и чудатото са нещо нормално и обичайно. Това изобщо не е трудно в Латинска Америка, защото срещата на европейци, корени жители и африканци и омешването на вярвания, обичаи и езици на колосална територия и сред опияняваща природа си е магическо и е събитие без аналог в човешката история. Сърцето на самата Латинска Америка е реално-чудно.
А понятието магически реализъм се е превърнало в клише, защото ние злоупотребяваме с него и го поставяме като етикет на много различни творби – от Мураками до романи за българското село. За нас то е патерица, с която обясняваме един литературен стил, но също и светоусещането на хората, често то е проекция на представата ни за латиноамериканците.
Не само в Бразилия, а в цяла Латинска Америка от няколко години се заговори за нов литературен бум, в който, за разлика от предишния, жените играят главната роля и не се споменава нищо за магически реализъм. Дори журито на Международния „Букър“ тази година коментира, че в списъка има силно латиноамериканско присъствие. Новите гласове вече имат по-психологически подход и се занимават с теми, присъщи за съвременната литература като цяло – расизъм, миграция, психично здраве, екология.
Нека поговорим за „Торто арадо“ на Итамар Виейра Жуниор. На португалски заглавието означава „изкривен плуг“ – метафора на осакатения език. Разкажи ми повече за този роман.
Романът „Торто арадо“ е една много бразилска история, защото описва цялата пъстрота на народа и пищността на страната, а същевременно проблематизира болезнени за бразилците въпроси като правото на собственост върху земята и съществуващата до днес расова дискриминация. Книгата проследява историята на едно семейство в общността киломбо, в която живеят избягали от робовладелците хора. Действието в романа се развива няколко десетилетия след официалната забрана на робството през 1888 г., но децата на някогашните роби до днес са изправени пред поземлени конфликти.
Това е социалната история в романа, но Итамар разказва за корените на тези общности и пише с гордост за афробразилския фолклор и религия. В творбата той вплита много от етнографските обичаи и религиозните практики на киломболите. В този смисъл е достоен наследник на Жоржи Амаду. Амаду описва афро-бразилските ритуали свързани с кандомблето, а Виейра Жуниор разглежда вариант на кандомблето, практикуван във вътрешността на Баия.
Изкривеният плуг, дал името на книгата, оръдието, използвано от предците на баиянските персонажи, символизира робското наследство и неравенството. „Торто арадо“ се е превърнало в красива метафора за липсващите слова, за оставалия без право на глас човек.
Този роман по тематика и значимост се родее с американски шедьоври като „Възлюбена“ на Тони Морисън и „Пурпур“ на Алис Уокър, както и „Завръщане“ на Яа Джаси, защото представя робството като психическо състояние и изследва едно минало, което присъства в настоящето.
Бразилците продължават да говорят португалски. Ще проговорят ли бразилски и в каква посока тече този процес за езикова еманципация на Бразилия?
През 1936 г. бразилската Камара на депутатите нарича националния език „бразилски“. Тогава интелектуалците и политиците се стремят да създадат бразилски език, който да отразява еволюцията на португалския на американския континент и този език да помогне за укрепването на националната идентичност. Това обаче е останалото в миналото.
Бразилският португалски се различава от европейския фонетично и отчасти граматически, но най-вече лексикално. В Бразилия се използват много думи от индианските и от африканските езици. Аз имам подчертано европейска гледна точка – ние сме единни в многообразието, включително езиковото многообразие, и в моята представа всички трябва да си имат национални езици. Но в големите държави националното самоопределяне не минава задължително през езика и езиковата идентичност и за съвременните бразилци не е повод за национален комплекс фактът, че наричат езика си португалски.
Време е от Бразилия да се прехвърлим в Мексико. Ти получа Награда за ярки постижения в областта на превода от Съюза на преводачите в България. Отличието е за работата ти по романа „Шепотът на пчелите“ на мексиканската писателка София Сеговия. Какво е тази награда за теб?
Работих година и поливна по този роман и съм много доволна, че трудът ми бе забелязан от журито на Съюза. Подобна награда е признание и за труда на преводача, и за книгата. Колкото и добър да е преводачът, качествата и талантът му няма как да блеснат със слаба книга.
Миналата година Съюзът чества 50 години от основаването си и смятам, че имаме чудесни традиции, свързани с разпознаваемостта на преводаческата професия и създаването на преводаческа общност. Затова толкова ценя наградата.
Действието в „Шепотът на пчелите“ се развива на фона на Мексиканската революция и испанския грип. Какво най-много те порази в този роман? Сеговия изпрати послание за българските читатели, как се стигна до него?
Сеговия изпрати две послания – едно към българските читатели, а във второто благодари на издателството и на мен, че съм оставила душата си в романа, защото както тя самата каза, преводът не е само думи, а страст, която ни отвежда по-далеч от езиковите средства.
Истината е, че е много приятно да се работи със София Сеговия. Докато превеждах, си пишехме често. В романа е описан един мексикански сладкиш – лече кемада. Попитах я нещо за сладкиша и тя ми беше записала десетминутно съобщение, за да ми разкаже всичко за десерта. Просто е очарователна.
А романът „Шепотът на пчелите“ излезе в Мексико през 2015 г., стана бестселър в цяла Латинска Америка и е преведен на 22 езика. Смятам, че ни трябват разнообразни книги и „Шепотът на пчелите“ е една такава различна, местна история, родила се някъде в гънките на мексиканските планини, но достигнала до много сърца.
София Сеговия винаги говори за това какво е да си от малко градче, да си от периферията и как с твоята история от периферията можеш да завладееш Мексико, че и целия свят, въпреки че центърът и столицата обикновено абсорбират всичко. В този смисъл намирам много паралели с България, защото нашата литература и другите ни изкуства също са централизирани в столицата.
От мексиканската литература отскачаме при португалската с превода ти на романа „Парижка улица в дъждовен ден“ на португалската писателка Изабел Рио Ново. Тук навлизаме в епохата на импресионистите с Моне и Реноар. Париж е вечна муза за хората на изкуството, важи ли това и за преводачите? Ти самата почитателка ли си на импресионизма?
Париж никога не ме е вдъхновявал допреди да прочета романа. От време на време пътувам до Париж и намирам, че градът е много далеч от романтична представа, създавана от произведенията на изкуство или от блясъка, демонстриран в „Емили в Париж“. „Парижка улица в дъждовен ден“ е биографичен роман на френския импресионист Гюстав Кайбот, но друг главен герой в книгата е Париж отпреди век и половина. Тогава градът се трансформира до неузнаваемост, а художникът отразява различни истории, откъслечни разговори и случайни срещи в картините си. Така както Рио Ново го е описала, това е разказ за парижкото, което създава усещане за освободеност и простор.
Обичам да посещавам местата, за които превеждам. Тази година в Musée d’Orsay отбелязват 150 години от раждането на импресионизма с голяма изложба на Кайбот. Планирам да посетя както нея, така и мястото, където той рисува шедьовъра „Парижка улица в дъждовен ден“ – днешния площад „Дублан“, на мястото, където се пресичат улиците „Моску“, „Клапейрон“ и „Туран“.
За финал се връщаме отново в Бразилия и по-точно Баия. Защо Баия е специална за теб? В Салвадор ти посети къщата на знаменитата двойка писатели – Жоржи Амаду и Зелия Гатай. Сподели ми малко за усещанията си от това пътуване.
За мен беше много важно да стигна до вътрешността на Баия, защото там се развива действието в романите на Итамар Виейра Жуниор. Героите в „Торто арадо“ живеят в региона Шапада диамантина, на 600 километра на запад от Салвадор. А в столицата Салвадор исках да мина по стъпките на Доня Флор от романа „Дона Флор и нейните двама съпрузи“ и на други персонажи от романите на Амаду.
Домът на Амаду и Гатай е една от най-привлекателните атракции в емблематичния квартал Рио Вермельо, защото самата къща е произведение на изкуството, построено с пари от изкуството. След години прекарани в изгнаничество, през 60-те години Жоржи се завръща в родината си и продава авторските права за екранизирането на „Габриела, карамфил и канела“. С парите купува имота в квартала Рио Вермельо, където писателската двойка живее почти 40 години, посреща гости и твори. Къщата е вдъхновена от творбите на Амаду, които пък са вдъхновени от Баия и баиянци. И нека да не забравяме баиянската храна – тя е неповторима и цветна като хората в Баия.
Разговора води ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
