Интервю на Владислав Христов с Невена Ангелова
Израснала си в семейна среда на родители свързани с изкуството, как това повлия за оформяне на светогледа ти?
Заявила съм, че ще стана художник, във възраст, от която човек няма съзнателен спомен. Дали тази идея бе подхвърлена от родителите ми, или те внимателно обгрижиха моето целеустремено желание, не знам. За плахото и вглъбено дете, каквото бях, кръжоците бяха ужасяващо място с факта, че ще се наложи да рисувам пред погледа на други хора. И родителите ми направиха най-доброто, което можеше – окуражаваха ме и ме оставяха да си рисувам тихо. Хобитата си – дърворезбата и фотографията – баща ми разви на завидно професионално ниво. Той ме затрупваше с албуми (в повечето случаи руски, такива бе възможно да се намерят в онези времена), водеше ме в Градската галерия и в ателиетата на приятели художници. Накупи ми маслени бои и платна, когато бях на 8 години. Татко се прекланяше пред сръчността на майсторите, майка ми – пред размаха и експресията в картините. Тогава тя тепърва прохождаше като писател, но несъмнено е човекът, предопределил важното място на книгите в моя живот.
Завършваш Художествената академия със специалност „Книга и печатна графика“ при доц. Николай Алексиев. Кои са големите уроци, които научи от твоя преподавател?
Репликата, към която съм се обръщала в спомените си, е щедра и сърцата като самия Николай Алексиев. Той гръмко заявяваше: „Талантливата Невена! Ти можеш, защото си роден художник! Изпей го!“ Това беше неговият начин да ми каже, че съм способна да направя нещата по най-добрия начин, ако работя с въодушевление и с радост, дошли от сърцето. Разбира се, получила съм и много конкретни технически съвети, сред които този да не се опитвам наведнъж всичко да кажа. И до днес, когато не намеря мярката, го виждам да разперва три пръста и шеговито да казва: „Като в български игрален филм си. Не така, брой до три!“ (да се огранича до три елемента).
Наблюдавайки тенденциите в книгоиздаването през последните две десетилетия, можем ли да кажем, че илюстрацията е във възход и че читателите имат все по-голяма потребност от добре илюстрирани книги?
Попадам все повече на книги, които съчетават чудесна илюстрация с добра типография и перфектен полиграфически вид. А усещането ми е и че все повече хората са способни да оценят нечий особен художествен почерк, без да го сложат в графа „грозно“, макар и той смело да престъпва общоприетата представа за красота. Визуалната култура на българския читател (струва ми се, че него визираш във въпроса си), така наречен масов, не е за подценяване. Така поне изглежда моята „извадка“.
Живеем във времена, в които дигиталното изкуство завзема все по-големи простанства, трудно ли постигаш баланса между дигиталното и аналоговото?
Нямам вътрешен конфликт относно едновременното ползване на дигитални и аналогови средства. Може би изглежда, че те са в баланс помежду си в работата ми, но повече съм привързана към „несъвършенствата“ на живото ми рисуване, харесвам си ги и понякога дори поставям фокус върху тях. Изходящият материал, до който прибягвам в компютърно създадената картина, е изцяло аналогов. Потенциалът на дигиталната намеса откривам в безкрайните възможности за интерпретация на образа, в смесването му с други, в свободата за бърза промяна по отношение на мащаб, колорит, композиция.
На какви условия е нужно да отговаря една книга, за да те инспирира и да започнеш работа по илюстрирането й?
Идеалният случай е: мощен емоционален заряд, ярък художествен стил, потенциал за интересна визуализация. Имала съм късмета при мен да идват прекрасни текстове от изключителна класа (носителите на „Пулицър“ Стивън Дън, Теодор Рьотке, Уолъс Стивънс, а също автори като Били Колинс, Мирча Картареску, Велко Барбиери). Въпреки това очакването да създавам визия само на литература от подобна висота е нереалистично. Ако текстът не задоволява критериите ми на читател (а смея да кажа, съм добър читател), то се опитвам да открия нещо интригуващо, заради което художникът в мен да се разгърне – образ, картина, идея. Има обаче нещо любопитно, което все повече ме забавлява: текстове, заради които трябва да направя компромис, не ме избират. Щастлива съм, че ако не дойде книга по мой вкус, имам достатъчно творчески идеи, на които да се посветя.
В творбите си често използваш колажни техники, кои са твоите лични правила, които спазваш с идеята да достигнеш до сполучливия колаж?
Колажът се явява оптималното средство да достигна образността, която желая. Но той не е никак задължителен, не е самоцел. Както и асамблажната техника (привнасянето в пространството на картината на триизмерни обекти), която често ползвам. Привлича ме играта на рисувания образ с пластиката на обекта, който хвърля реални сенки. Има нещо магично в едновременния сблъсък и единение на реалност и рисунка. Иначе сполучливият колаж се подчинява на същите принципи във формален и в естетически план както всяко художествено произведение.
Имаш ясно разпознаваем стил, как се променяше той през годините, би ли казала, че вече е в зрялата си фаза?
„Ясно разпознаваем стил“ е израз, който всеки творец би желал да чуе за себе си. Сещам се за следните редове от Мирча Картареску: „Не можеш да направиш нищо, за да имаш стил. Защото не можеш да го имаш, ти си самият стил. Той е пирографиран в инженерията на прешлените на гръбначния ти стълб, в динамиката на флуидите на твоето тяло, в светлинния лъч на кадифената ти зеница“ („Защо обичаме жените“, Фабер, 2006). В този смисъл говорейки за стил, става дума повече за умението да слушаш и познаваш своята същност, а и доколко си искрен. За мен истинският творчески процес е откривателски акт. Свързан е с преживяването да стъпиш на непознати пътища, което предполага вътрешна промяна. А както стана ясно, тя несъмнено ще бъде последвана от нова външна художествена изява. Така че с любопитство ще наблюдавам себе си в това отношение и видоизменената „зрялост“ на личния ми стил в бъдеще.
Нека поговорим за последната ти изложба „И други надморски височини“, която се проведе в столичната галерия „Абсент”. Тя беше предшествана от експозицията „Надморски височини“ в галерия „Ателие“ на НХА в Бургас, каква беше концепцията ти за тези две изложби?
Въпреки че формално това бяха две различни изложби в различни галерии и градове, вътрешно събитията за мен ознаменуваха цялостно завършване на цикъл. Затова и ги свързах чрез заглавията. В галерията на Художествената академия в Бургас събрах пана, показващи работата ми от последните десетина години, свързана с изкуството на книгата. Съдбата на илюстрациите да бъдат пръснати в различни издания, които често потъват в рафтове на библиотеки, породи необходимостта ми да събера основното от тази си дейност и да покажа единно лице. Започнах да броя назад във времето: 22 години родният ми град не беше ме виждал като артист. Това завръщане бе силно емоционално преживяване за мен.
Изложбата в София се случи поради подобни причини. Дълго време не бях показвала себе си като свободен художник. Извън работата ми на илюстратор дори близките ми приятели не бяха наясно какво рисувам. Някои от картините в експозицията с години стояха в ателието ми, облегнати към стената. Онази част от вътрешния ми свят – не на възторженото дете, което се умилява от котета и зайчета, – а зрялата, уязвима, тъмна и светла едновременно, крещеше. Така че и двете изложби направих най-напред като подарък за самата себе си, а на второ място заради своите близки, приятели и колеги.
„И други надморски височини“ се състои от 42 платна, към които има специфични „входове” от текстове на важни за теб автори. По какви принципи направи техния подбор?
Макар и силно свързани с определени текстове, картините ми не са пряка тяхна илюстрация (въобще извън полето на книгата, а дори и там, намирам прекалената разказвателна илюстративност за недостатък). Поетичните строфи от Васко Попа, Ян Твардовски, без да са селектирани целенасочено, исках да прозвучат като смътен емоционален фон, като музика, която внезапно долавяме отдалеко, но която започва да ни тревожи.
Авторка си на илюстрациите към книгата на Виктор Самуилов „Това на нищо не прилича“. Сподели ми любопитни детайли от кухня на създаването на книгата, как се работи с един от класиците в българската детска литература?
Запознах се с Виктор Самуилов, след като издателство „Жанет 45“ ми предложи да илюстрирам второто издание на „Вдън прогледния мрак“. Когато след две години предстоеше издаването на „Това на нищо не прилича“, Витя избра отново мен като художник на книгата му. Голяма чест за мен, предвид имената на талантливите илюстратори, които са работили по неговите книги. Лекота – това е първата дума, която описва нашето партньорство. Но също мога да отбележа доверието и уважението към мнението ми. В никакъв случай не се е държал като звезден класик, нито се е намесвал грубо в работата ми. Ненатрапливо споделяне как вижда нещата, подхвърляне на идеи, така плахо, да не би да ме засегне. Всяка илюстрация харесваше възторжено, като дете се радваше и чакаше трепетно да му покажа следващите. Мисля, че му създадох радост. Негова хрумка е закачката в библиотеката на главния персонаж, Бухала, да стоят реални наши книги. Така че сред звездните атласи на Бухала, защото той е астроном, се кипрят „Чудовище вкъщи“ (художник Яна Левиева) и „Топлото човече“ (автор Мая Дългъчева, 2017).
За финал ми се иска да обърнем внимание на преподавателската ти дейност. Като асистент в НХА, какво е първото нещо, което казваш на твоите студенти? Какво би искала младите хора никога да не забравят?
Преподавам дисциплината Рисуване в специалност „Сценография“, но винаги се опитвам да надскоча конкретиката на предмета. Аз също се уча и от студентите, и от колегите, с които работя. На един от изпитните конферанси доц. Марина Райчинова, значим сценограф и костюмограф, коментирайки студентската работа, заключи: „Трудно е, но някой ден изкуството ще те направи щастлив“. Това е най-важното, което искам да кажа на своите студенти, с най-точната му формулировка: „Ще се наложи да се потрудите. Но някой ден изкуството ще ви направи щастливи“.
Разговора води ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
