Калина Николова
„Отдалечаване“ изследва темите за любовта и загубата в преходните зони на реалното и свръхестественото, между живота и смъртта. С постепенно разгръщащ се любопитен сюжет и оригинален начин на водене на разказа, филмът се заиграва с жанровите конвенции и успешно вписва Йоргос Зоис в така наречената Weird Greek Wave в киното наред с Йоргос Лантимос и Христос Нико. Това е и вторият пълнометражен проект на режисьора, който определено има с какво да ни впечатли и дава висока заявка да следим това име и занапред. „Отдалечаване“ е включен в селекцията „Encounters” на „Берлинале“ и световната му премиера е именно в немската столица през февруари тази година. Българската му премиера се състоя на фестивала „Златна роза“ във Варна през септември, тъй като филмът е копродукция с „Red Carpet films“ с продуцент Веселка Кирякова. С предишен пълнометражен филм, включен в програмата „Хоризонти“ на Венецианския филмов фестивал, и с късометражен проект, дебютирал в Кан, също и бивш асистент на филмите на Тео Ангелопулос, Йоргос Зоис съвсем не е безизвестно име на европейската филмова артхаус сцена. Въпреки това финансирането на този проект се оказва сложна задача. България и Гърция остават единствените държави подкрепили финансово най-новия му проект, въпреки усиленото кандидатстване на екипа пред почти всички основни фондове за финансиране в Европа, както сподели Веселка Кирякова на пресконференцията във Варна. Българското присъствие във филма се усеща и през музиката, която деликатно се появява в ключови моменти, вплитайки елементи от нашия фолклор – дело на композитора Петър Дундаков.
Действието на „Отдалечаване“ се развива в обезлюдено курортно градче на гръцкия бряг, което през есента е белязано от вятър, мъгли и тишина и с едно-единствено убежище за местните – бар „Аркадия“. Историята проследява Янис (Вангелис Мурикис) – многоуважаван, вече пенсиониран лекар, и неговата съпруга Катерина (Ангелики Папулия) – невроложка. Двамата предприемат пътуване към местната морга – Янис, за да потвърди самоличността на загиналата при катастрофа Катерина, а тя – за да открие дълбоко заровени истини за самата себе си.
Заглавието на филма прави асоциация с латинската фраза Et in Arcadia ego с буквален превод „И аз съм в Аркадия“ и философско послание – „Смъртта също е в Аркадия“. В този контекст азът, символ на смъртта, подсказва, че дори в райската Аркадия – място на вечен мир и красота, смъртта е неизбежно присъстваща. Изразът става известен благодарение на картината „Пастири в Аркадия“ (1637–1638) на френския художник Никола Пусен. На нея група пастири откриват надписа върху древен надгробен камък – акт, който символизира осъзнаването на преходността на живота. И в действителност, още с първия кадър на островърхите обувки на Катерина, стягащи здраво краката ѝ – бледосинкави, напомнящи тези на мъртвец, филмът задава символика, която зрителят ще разшифрова до самия му финал – когато същите обувки са вече прибрани в кутия. Но не, смъртта не настъпва на финала, тя е там през цялото време, кротко приседнала до живите, наблюдаваща ги във всеки един момент. Тази паралелност, в която живи и мъртви персонажи се движат в една и съща реалност, без привидно разграничение помежду им, на моменти може да е объркваща за зрителя. В началото, когато Янис стига до провинциалната болница и рязко отдръпва покривалото от трупа например, бе подходящ момент за обратен кадър към загиналата, който да разкрие още в началото, че Катерина, спътницата му в това пътуване, е именно и мъртвата. Но Йоргос Зоис избира деликатен стил на киноразказ, в който диалогът присъства само когато не може без него, разчитайки на атмосферата и образите да бъдат тези, които ще „проговорят“ на публиката. Камерата на Константинос Кукулиос се приближава деликатно и постепенно към обектите, сякаш ласкаво, но ненатрапчиво ни кани да влезем в света на филма, подсказвайки ни, че той често ще преминава границите между живота и смъртта. Ефирното осветление придава едно допълнително усещане за сюрреалност дори и в най-началните битови сцени.
Скоро разбираме, че колата на Катерина е паднала в язовир, но тя не е била сама, а с друг пасажер, който е бил неин пациент, и както се разбира впоследствие, и любовник. Янис решава да остане в къщата, която жена му е наела заедно с любовника си малко преди инцидента. След това въведение, което задава рамката на интригата и би могло да ни подведе, че ще гледаме криминално разследване и драма за съпрузи в брачна криза, филмът непредсказуемо разгръща своите наративни пластове, разкривайки комплексната игра между реалности. Странната на пръв поглед концепция на филма успява да работи добре и благодарение на силните изпълнения на главните актьори. Ангелики Папулия е позната от ранните филми на Лантимос „Кучешки зъб“ и „Алпи“, а в момента е една от звездите на независимото и експериментално кино. Тя придава естествена дълбочина на образа си на Катерина, макар че подплашеният ѝ и объркан поглед на моменти може да бъде дразнещ. Нейната героиня се сблъсква с повече препятствия, отколкото героят на Вангелис Мурикис (който впрочем поразително много прилична на Ал Пачино!), движейки се с различно емоционално и физическо темпо от него. Мурикис, от своя страна, запазва състояние на меланхолична стагнация, което успява да пречупи до финала на филма. Предисторията на героя му Янис добавя допълнителен слой към наратива.
Докато Янис се оттегля в собствената си самота и скръб в малката къща, Катерина започва да посещава бар „Аркадия“ – микросвят, където починалите се връщат към любимите си хора и използват секса като средство за извикване на спомени. Именно там тя намира утеха – в еротична близост с други мъже и жени. Има нещо истински магнетично в сцените в бар „Аркадия“. Може би защото Зоис ги третира като своеобразен филм във филма, камерна пиеса, напомняща по авангардност сцените в кръчмата в унгарския „Веркмайстерови хармонии“ на Бела Тар. В този изолиран микрокосмос действието надхвърля физическото пространство на бара, достигайки по-широки метафизични измерения, или казано по-просто, как се забавляват мъртвите, докато живите ги сънуват. Концепцията за секса като начин за спомняне, преодоляване, разкриване на тайни; плътският екстаз като врата към трансценденталното пространство е интересен и оригинален подход. Първата среща на Катерина с тази идея в бара е представена доста експлицитно, но в по-късна сцена, в която двамата мъртви любовници се отдават на страст, докато техните (живи) партньори си спомнят за своите загубени любими, е много фино поднесена и е истински трогателна.
Катерина и Янис обитават едновременно еднакви светове (къщата, в която отсядат) и различни – на живота и смъртта, но запазват неуловимата връзка помежду си. И това е една от основните теми, изведени на преден план – мъртвите и живите остават трагично обвързани, когато общата тежест на история от миналото им пречи да се освободят един от друг. И именно тук е драмата – как да пуснеш любимия човек? Мъртвите са като отминали любови, от които не искаме да се освободим, а срещата с подсъзнателните ни желания, като бавен танц на призраци в бар „Аркадия“ посред нощ. И противно на митовете, не мъртвите преследват нас: „живите ни влачат постоянно със себе си, те са тези, които не искат да ни пуснат“, добавя завинаги останалият на 16 Петрос, докато майка му прави поредния ритуал, в който опитва да се свърже с него в отвъдното, а той кротко я наблюдава от ъгъла на стаята, едновременно изпитвайки и обич, и раздразнение именно заради неспособността ѝ да се освободи от болката си и да опита да е щастлива отново. А „Отдалечаване“ е филм за прошката, но и за възможността да пуснем – както онези, които са ни наранили, така и загубените близки, които сме обичали.
Със своето сумрачно настроение и редуващи се пейзажни и интериорни кадри, заснети предимно по здрач, „Отдалечаване“ се разгръща като свръхестествено пътешествие, което се движи по ръба на реалността и отвъдното. Изследвайки импулсите на своите герои, Зоис ни предлага едно истинско интимно преживяване, което напомня на болезнено, но и някак нужно сбогуване. Съвсем възможно е умишленото бавно темпо, с което се разгръща наративът на филма да не се хареса на много от зрителите, но не е ли и пътят към изкуплението и прошката понякога мъчително дълъг за изминаване?
