Огнян Ковачев
През 1988 г. Майкъл Холройд публикува първия от четири тома биография на Джордж Бърнард Шоу, където оповестява обстоятелства, свързани с неговата комедия “Arms and the Man”. Наскорошната ѝ премиера в Народния театър под заглавие „Оръжията и човекът” породи площадно хулиганство и политиканство, противоречиви, многоречиви и главно празноречиви разпри. Прочитайки тома, Петър Увалиев открива отговори на дълго човъркащи го въпроси, които същата година излага по Радио Би Би Си в тричастна радиобеседа „Шоу и България” – своеобразен „ефирен триптих”, речено по увалиевски.
Откъсът от Увалиев, който може да прочетете в ЛВ, описва творческия процес на Шоу, както и един патриотарски бабаитлък, досущ днешния, при премиерата на друга негова пиеса, поставена на същата сцена преди сто години. Един изпечен хитрец, в устрем да наддума по-мъдри от себе си, рекъл, че историята се повтаря първо като трагедия, втори път – като фарс. За хубаво или за лошо, на нашенската сцена тази история се явява и двата пъти във втория си вариант.
Правописът, пунктуацията и стилът са редактирани с оглед на съвременните норми. Запазено е изписването на имена, заглавия и глаголни форми от автора, а също и на характерни негови игрословици.
Петър Увалиев
Всъщност, той се ражда в Дъблин, двадесет години преди Априлското въстание. И по времето, когато чорбаджи Марко събира многобройната си челяд на патриархалната софра под сопотската асма, в дома на Шоу най-спокойно са под един покрив баща му, майка му и нейният любовник. Затова по-късно той пише: „Казват, че било много трудно да се отсъди кому най приляга да отглежда деца. Но едно е ясно: от родителите по-лоши възпитатели няма”. И все пак, необичайната психика на Шоу е предопределена от тази необичайна среда, в която всички чувствени изблици са пресушени и охладени от иронична разсъдъчност. Затова и в живота, и в творбите на Шоу сетивното напрежение е потушено, заглушено и преобразено в благовъзпитан присмех. Макар и да е вегетарианец и въздържател, той далеч не е безчувствен към „полунощния чар на нежния пол” – но и четирите красавици, които ту една след друга, ту едновременно се вплитат в неговия живот, са мъжки жени, принудени те да вземат почина да го съблазнят. Той обича да обича, но мрази да се увлича, просто защото не чувствува никаква нужда сам да се възбужда. Затова героите на пиесите му са така чудновато неуязвими дори и от собствените си страсти. Вместо да лудуват, те умуват. Така трагични стълкновения се превръщат в комични положения. И понеже Шоу е надарен с изключителна присмехулна находчивост и поразителна словесна изобретателност, публиката остава с впечатлението, че той лекомислено я забавлява и дори не се усеща, че писателят напряга сили да я убеждава, защото сам той е убеден социалист и пише само за да напада обществените неправди в Англия. А в края на миналия век най-богатата империя на света гъмжи от най-невероятни кръжоци, които проповядват коренна обществена обнова: Братството за Нов Живот, Кооперативните задруги, Хуманитарната лига, Съюзът на безбожниците, Фабианското сдружение – списъкът им няма край. Те, като българските им съвременници – толстоисти, туристи, анархисти, адвентисти, дъновисти, полагат нечовешки усилия да нажежат чувствената температура на привържениците си. Само Бернард Шоу е студенокръвен агитатор: за него евтиният романтизъм и безполезният героизъм са проява на свръхсрочна липса на зрялост. Други си напрягат силите да разпалват страсти – и нищо не постигат. Шоу убеждава, защото обезстрастява всичко – и хора, и идеи. У него непринуденият смях неусетно се превръща в целеустремен присмех, а присмехът – в съкрушителна присъда. Едва ли има друг бунтар, който така презрително, но така убедително да отхвърля Ботевата повеля, че би трябвало силно да любим и мразим.
Така, без да раздухва ни любов, ни омраза, Шоу очарователно подиграва и безмилостно разобличава лицемерието на английската върхушка, която, като всяка върхушка, едно проповядва, а друго върши. А всички знаем, че властта си обича само властитутките и непочтителното поведение на Шоу не води ни към звание, ни към състояние. Но и това чудо спохожда чудака Шоу. В 1894 г. той превръща в неудържим фарс най-мрачната трагедия, която човек може да си представи: узаконената кръвопролитна война. И само няколко месеца след това внезапно забогателият тридесет и осем годишен писател прогласява на всеуслишание, че най-сетне можел да се задоми с богаташка дъщеря, защото никой вече нямало да го смята за зестрогонец – толкова голям е успехът на пиесата му по цял свят. Само една страта възнегодува срещу този антимилитаристичен фарс – България. Връз Шоу се изсипват куп обвинения, че се гаврел с достойнството на многострадалния български народ. Затова следното ни предаване ще бъде първо по рода си литературно-детективско разследване: бил ли е Бернард Шоу враг на България или не е бил? Въпросът ето где е.
II
В декемврий 1924 г. актьорите от софийския Народен театър репетират и зъзнат. Изгоряла е на 10 февруарий 1923 г. гордата сграда, извисена срещу и над Военното Министерство, и те са се приютили в паянтовата барака, попреобразена в днешния Музикален театър. Зъзнат и се тревожат как ще мине премиерата на пиесата на Бернард Шоу за милосърдния Андрокъл и признателния лъв, който отказва да го изяде. И на 25 декемврий 1924 г. тревогите им се оказват мъчително основателни. Почнала не почнала пиесата, из залата пропищяват пискуни и прокънтяват неистови крясъци: „Долу Шоу! Смърт на врага!”. От първите редове на партера се изправя един разярен мъж със засукани мустаци, който сякаш е излязъл от прочутата карикатура на Илия Бешков, и изкрещява, като че ли командува Гергьовденски парад: „Ако продължите, и вие сте предатели”. Актьорите млъкват. Завесата пада. И „Андрокъл и лъвът” си спечелва незавидната слава на единствената пиеса, която е играна четвърт път.
Да беше си останало само софийско произшествие, това гласовито надвикване би отшумяло някъде между паметника на Левски и гроба на Иван Вазов. Но това негодувание плъзва и на Запад. Изневиделица България се прославя като огнище на културен тероризъм: български студенти в Берлин и Виена считат за свой патриотичен дълг редовно да освиркват пиесите от Бернард Шоу, защото тридесет години по-рано той бил написал една „долнопробна комедия”, която се гаврела с достойнството на многострадалния български народ. Ето в какво се състои тази обида.
Действието на тази „възмутителна пиеса” се развива непосредствено след сръбско-българската война, във вилата на новозабогателия търговец и новопроизведен майор от българската армия Петков. Неговата дъщеря Райна, доморасла Татяна, надъхана с псевдо-пушкиновски романтизъм, е сгодена за героичния кавалерист капитан Саранов, живо въплощение на нейните идеали, защото саморъчно бил пленил една вражеска батарея. Но понеже тази вила (в която, разбира се, няма баня, но има гостна, достъпна само за гости) е някъде към Драгоман и Сливница, в нея намира убежище един беглец от разгромената сръбска войска. Но оказва се, че той е швейцарски наемник, тръгнал по широкия свят, защото му досадило еднообразието в бащиния му хотел. На гръмкото патриотарско голословие на Саранов той противопоставя скучния си швейцарски здрав смисъл и с безпристрастна счетоводителска точност доказва, че войната е пълна безсмислица, която води към неизбежен фалит. Много по-разумно би било войниците да си пълнят патрондашите с бонбони, а не с патрони. И когато някому не стига ума правилно да прецени опасността, която го грози, той неизбежно става герой. След всичко това търговската щерка Райна забравя героичния кавалерист и се хвърля в обятията на невзрачния шоколаден швейцарец, може би защото в любовния си унес той ѝ говори не за лунни нощи, свещен дълг и вярност до гроб, а за четири хиляди покривки за маси, десет хиляди прибора и дванадесет хиляди чаршафа.
От години не ми дава мира мисълта как и защо Шоу се е добрал до подробности из живота на новоосвободена България, която ние знаем от „Дневник”-а на Константин Иречек, който днешните читатели са забравили, и от „Спомени”-те на Добри Ганчев за княжеското време, които те въобще не са и запомнили. И никой, ни българин, ни англичанин, не можеше да ме просветли. И едва сега изчерпателният труд на Майкъл Холройд ме насочи към следите, които водят към загадъчните „противобългарски предразсъдъци” на Шоу. Самопроизведох се ако не Шерлок Холмс, то поне Авакум Захов. И ето какво открих.
В 1893 г. актрисата Флоренс Фар, една от четирите жени, които влизат и излизат от половия живот на Шоу, му налага да напише пиеса за нея. Разноските по постановката щели да бъдат понесени от наследницата на милионера чаен плантатор Хорниман. И, разбира се, безволният и безпаричен писател не устоява на тази двойна съблазън. Въпросът е какво да измъдри, за да бъде и вълчицата сита, и агнето цяло – тоест как да съчини подходяща роля за Флоренс, без да изневери на идейното си верую. Така се ражда идеята за антимилитаристичния фарс. И тук излиза налице една важна подробност: в първата редакция на пиесата няма никакви географски или исторически означения. Шоу просто е оставил празни места в ръкописа. Действуващите лица са Баща, Дъщеря, Героичен годеник, Чужденец, които се срещат в някаква вила, след някаква война. Едва тогава Шоу се допитва до политически най-осведомения си приятел, видния социалист Сидней Уеб, водач на Фабианското сдружение: не би ли могъл да му намери някаква неотдавнашна война? И всезнаещият Уеб веднага отговаря: сръбско-българската. Така Шоу стига до втората редакция на комедията: тя е озаглавена „Алпи и Балкани” и в нея действието се развива не в България, а в Сърбия.
Тези подробности, измъкнати изпод цяла грамада от преписки, дописки, лицемерни спомени и достоверни биографии, може би изглеждат безпредметно педантични. Но за българите те са особено поучителни, защото доказват, че Шоу не е бил никога преднамерено вражески настроен към България. Тя се вмъква в тъканта на неговата пиеса по чиста случайност. Ето, стъпка по стъпка, перипетиите на това „побългаряване” на пиесата.
Сам Шоу неведнъж признава, че „дръзката обновителна оригиналност, която ми се приписва, не е нищо друго освен умело използуване на крадени подробности”. Затова той прочита от кора [до кора] не само романа на Емил Зола „Разгром”, който описва френско-пруската война от 1870 г., но и осмия том на „История”-та на Кримската война от Кинглейк, и подробното описание на битката при Ваграм от генерал Мабот. В печата изобилствуват подробности за военните действия при Сливница и Гургулят, за възторга, с който българските войска бива посрещната в Пирот, и какво ли още не. Но Шоу се нуждае от първа ръка сведения за ежедневния бит и особената психика на сръбския народ. За да ги събере, той се отнася до руския нихилист Степняк и на 17 март 1894 г. отива у него за да му прочете пиесата си в сръбския ѝ вариант. Но, за голяма изненада на Шоу, на този прочит присъствува и друг руснак, който се представя под името „Адмирал Серебряков от българската флота”. Той твърди че е командувал българската Дунавска флотилия, но бил заподозрян в противодръжавни убеждения и затова избягал в Англия, където си бил купил чифлик някъде в околностите на Лондон. Може би един ден българските изследователи ще установят дали е имало такъв самопроизведен ломски или искърски адмирал. Но явно, е, че този тайнствен речен вълк знае българските нрави до най малките им подробности като например израза „Честита баня”, който предполага, че изкъпването е изключително събитие. И тогава, поради тази случайна среща, а не поради някаква особена неприязън, за да използува всичко, което речният руснак му е разказал, Шоу пренася действието от Сърбия в България. И най-сетне, за да придаде парадоксална литературна тежест на фарсовата интрига, той променя оперетното название „Алпи и Балкани” с ерудираното „Оръжията и мъжът”, извлечено из първия ред на „Енеида”-та от Вергилий „Arma virumque cano” – „Възпявам оръжията и мъжа”. И във всички тези преображения България не е специфичен прицел, тя е само повод за общ обвинителен акт срещу военщината. И затова българското негодувание изглежда много шум за нищо. Но вместо безцеремонно да го заклеймим, нека се опитаме поне донякъде да го обясним. То неслучайно се разпалва едва след Първата световна война. Тогава българите са сразени, изнурени и унижени. Прославени западни държавници подписват Мирния договор в Ньой, без дори да знаят дали България е монархия или република. Хиляди бежанци нахлуват и гладуват в окастрените предели на страната. Сенегалски окупационни войски безчинствуват по софийските улици. Уволнени офицери, покрусени идеалисти, обезверени младежи са обречени на живот без бъдеще. В тази обществена мътилка изплава на повърхността извратеният национализъм на брутални организации като „Родна защита” и „Кубрат”, които, за щастие, не смогват да пуснат корени в трезвия български дух. Безброй унижения отприщват порой напрежения. И Бернард Шоу става жертва на тази болезнена таралежова чувствителност.
