(Бележки върху едни мемоари)
Златозар Петров
Като гъста мъгла той се е просмукал в цялата книга („Заговорът на мъртвите“, 2024 г., изд. Колибри, автор Марин Георгиев) и странно, имаш чувството, че е обхванал дори снимковия материал в нея.
Това е все същото ресантимантно* писане на М.Г., познато от книгата му за Вапцаров и от публикациите му в Liternet, писане, идващо като нагласа на духа още от братя Гонкур – литератори, но не и писатели, които, съзнавайки полуталантливостта си, започват да пишат дневник (а дневник, воден от двама – това е смешно) и да свидетелстват уж за епохата, а в действителност – за себе си.
Така е направил и М.Г. – съзнавайки своята полуталантливост и описвайки своето време, той е описал самия себе си.
Какво виждаме в това самоописание:
– дълго стаяваните, отмъстителни инстинкти, резултат от оня ressentiment, така добре формулиран от Ницше.
– похватността на умен, пробивен селски тарикат, който цял живот мечтае да стане кмет на селото и все не успява.
– претенцията му на документалист, плод на илюзията, че „цял живот съм искал да бъда свидетел“ – илюзия, с която мами и себе си, и читателите, тъй като по всичко личи, че винаги е искал да бъде участник, но понеже не може да бъде участник, се задоволява с това да бъде свидетел, но винаги с едно наум – „Защо ли не взема един ден да ви нацапам, както аз си знам…“.
– нечистоплътния му маниер да публикува лична кореспонденция на живи и мъртви със или без тяхно съгласие и чрез писмата им да се самоизтъкне или да прикрие истинските си намерения. Този негов маниер познаваме от по-рано – по същия начин преди няколко години М.Г. прикри и в същото време показа собственото си отношение към Борис Христов чрез думите на поета Ивайло Иванов за последния, които извади от личния си архив.
– средняшкия, шуробаджанашки стил, резултат от средняшка, храносмилателна, шуробаджанашка мисъл, която все не може да отиде отвъд реалността на видяното и чутото, отвъд пикантерията на клюката. „Ядохме каквото ядохме, пихме каквото пихме“, „Дойдоха Радичков с Радичковица“ (тук е трудно да се реши – пошлост ли е това, или обикновена простащина?). „Видното гайдарче“, „време-довреме“, „кисело-весело“, „славей славея сал разбира“, „винце“, „сайбия“ – това мнимо доближаване до уж простонародния език, това просторечиво, квазифолклорно намигване към читателя е образец на пошлост. Или да вземем, да речем, прякора на Радичков, „Баба Яга“, който М.Г. чул от някого и естествено, решил да го увековечи – странно е да прочетеш как тъкмо човек с лицевата геометрия на М.Г. недобросъвестно набляга на този прякор, но – така е решил, така е направил. По всичко изглежда, че през цялото време, докато е композирал книгата, М.Г. се е водил от едно чувство на вътрешна разпасаност, погрешно припознато от него като свобода на духа, и като Гоголевия готвач е хвърлял в тенджерата каквото му е било подръка – с тази разлика, че готвачът на Гогол е обзет от вдъхновение, а М.Г. – от скрита омраза и ressentiment.
– непрестанното самоизтъкване, самооблъщението – за когото и да говори, М.Г. всъщност говори за себе си. В тази обемиста книга има един герой – и този герой е Марин Георгиев. И това негово самолюбуване прозира най-вече в отношението му към писателите, на които той уж се възхищава. Възхищение условно, тъй като то върви ръка за ръка с гадничките, съвсем преднамерени подробности, чиято цел е да дискредитират съответния поет или писател в очите на читателя. Така например научаваме, че М.Г. бил някъде си заедно с Иван Методиев, но последният си тръгнал, понеже имал среща с дъщерята на Александър Лилов – и тук, естествено, трябва да ревизираме отношението си към Иван Методиев. Разбираме, че М.Г. помогнал на Борис Христов, като помолил Андрей Германов да напише рецензия за него, но Борис Христов не му се отблагодарил подобаващо… (Хайде и тук ревизия.) Разбираме и друго – че възхитителният в очите на М.Г. Васил Попов изгарял от амбицията да бъде приет от висшестоящите, а самият М.Г. нямал такава амбиция, понеже е мъжко момче с достойнство и морал. Научаваме и че любимият му Ивайло Петров е скъперник и че изчислявал парите на жена си за пазар до стотинка, а малко след това се чудим заедно с автора – полов атлет ли е Ивайло Петров, или не е полов атлет? Узнаваме още, че Радичков е конформист, който пиян и на колене целувал ръка на Тодор Живков, после същият Радичков по някакъв повод се умилквал и плачел на рамото на М.Г., за да го трогне, но нашият мемоарист едва сдържал погнусата си от това нравствено падение… Без М.Г. изобщо не бихме узнали, че Тончо Жечев е негов истински приятел, но че цял живот – за разлика от автора – е обгрижван от властта, че Цветан Марангозов е чист, но все пак – агент, че Вера Мутафчиева е талантлива, но е също агент на ДС, гледа те с празен поглед и пие и пуши като каруцар, че Николай Кънчев е голям поет, но си носи суджуци в чантата, че Първан Стефанов е също прекрасен поет, но изпратен от Иван Динков, снове като цветарка между масите в кръчмата и се унижава, като измолва бутилки вино от масата на М.Г., докато последният не го срязва… И докато четеш тези пошлотии, внезапно осъзнаваш, че във всеки марингеоргиевски портрет изпод недобросъвестните, преднамерено подли щрихчета наднича едно скрито, половинвековно чувство на творческа неудовлетвореност, което фигуративно може да бъде изразено така: „Защо той, а не аз?“. И действително – всичко в тези мемоари крещи: „Защо той, а не аз? Те са големи поети и писатели, те са фигури, а аз съм селянче от Биволаре, но ето, те са нагаждачи и простаци, вършат мръсотии като полковник Хайтов, носят си суджуци в чантите и ръфат направо от подковата, гушат се в кьошетата като Радичков, слухтят и се настройват според вятъра, а аз съм борец за истината, маргинал, не съм агент, не съм купен – та защо наистина той, а не аз, защо те, а не аз?“.
– представата на М.Г. за житейски и творчески успех – да надиграеш другия, да го прецакаш, като го оставиш с пръст в устата. Нищо не го привлича по-силно от това, нищо не възбужда посредствената му амбициозност така, както това надиграване. (Подзаглавия в книгата: „Надиграване“, „Надиграване 2“.)
Най-големият комплимент в живота ми, пише мемоаристът, са думите на Хайтов: „Където и да отида за пари, Марин Георгиев вече е бил“.
И тъй, колкото повече четеш, толкова повече усещането ти за нечистоплътност се засилва. Откъде идва то?
На пръв поглед – от онова, което М.Г. нарича „истина“. Ще рече: истината е такава, мръсна, нелицеприятна, а аз съм само свидетел, нямам вина за цялата тази мръсотия.
Но всъщност не истината е причината, а литературната пошлост на самия автор, тъй като всяка негова истина е истина с двойно дъно и е задвижена от оня компенсаторен механизъм на паметта (забелязан от нас още от времето на „Третият разстрел“), който е плод на същите отмъстителни инстинкти, за които по-горе стана дума.
Ето един характерен пример за марингеоргиевска истина:
ПАРУШ
Ако не се лъжа, през 1987 г. изненадващо ме поканиха да участвам в анкета на сп. „Септември“.
Отговорих максимално честно, греха оставих на цензора-редактор. Колкото и да е изненадващо – нищо не ми бе пипнато.
След публикацията, отивайки на работа по „Ангел Кънчев“, току-що стъпил на тротоара на „Васил Коларов“, днешната „Солунска“, от отсрещния ми маха Надежда Станева:
– Поздравявам те за отговорите! Ако Емилиян Станев беше жив, и той щеше да те поздрави.
Всекиму бяха зададени по 7 еднакви въпроса. Единият от тях бе: От кои съвременни български поети помните цели стихотворения, от кои отделни куплети или стихове?
Ето моя отговор: „Цели стихотворения помня от Далчев, Геров, Алипиев, Ив. Цанев; отделни куплети или стихове от Багряна („Вечната и святата“), В. Петров, Н. Инджов, Л. Левчев, Н. Кънчев, К. Павлов, Сл. Хр. Караславов, П. Стефанов, Андр. Германов, Т. Клисуров, Б. Христов, Г. Белев… (подредбата не е степенувана по качество – б.м., М.Г.). Някои, разбира се, пропускам. Неволно.“
Трябва да си живял в ония години, за да знаеш, че единственият „силен на деня“ от споменатите бе Левчев, а К. Павлов още бе само автор на киносценарии.
По стара традиция, дойдеше ли някой от провинциалните ни състуденти – я Таньо, я Панко, събирахме се у Паруш. Седнали сме в хола, разговаряме, вероятно сме и пийвали нещо… Но помня, бяхме едва-едва почнали. Панко излезе за малко от хола.
И така, както си седяхме, Паруш внезапно извърна глава към мен, в кафеникавите му очи мигновено присветнаха зеленикави искри и той изсъска:
– А от мен нищо не си спомняш, а?!
И погледът, и въпросът му, изстреляни мигновено, а още повече внезапно, ме поставиха на колене. В първия миг дори не се сещах за какво става дума. И когато той допълни: Анкетата… Можах само да изстена:
– Но аз отговорих абсолютно искрено; от теб наистина не си спомням стих; ако съм искал да се слагам някому, щях да спомена примерно главния редактор на списанието Владимир Голев; аз дори Джагаров не споменавам – зам.-председателя на Държавния съвет.
Взех да се оправдавам, без да имам вина; ако ви се е случвало да ви нападат за нещо, което и не сте си помислили, ще ме разберете; такава злопаметност в хрисимия на вид приятел не предусещах.
Паруш продължи да ме гледа настойчиво и процеди през зъби:
– Мразя те!
П.П. Така е с всеки поет, който не допуска, че може да пише и незапомнящи се стихове.
Но аз не мога да му напиша запомнящите се.
24.04.2011, Великден
Тази история, читателю, е от електронната книга на М.Г. „Някой винаги гледа“, публикувана в Liternet – също документална и също с претенцията „да се разкаже тъй, както е било“.
И тъй, какво разбираме от нея?
Разбираме, че става дума за поета Паруш Парушев, приятел на М.Г. от близо половин век (през 2011 г., когато е написан този спомен, той е вече на 64 г.), чиято хрисима външност се оказва измамна, но за толкова години никой освен М.Г. не се досетил за това – единствено той е проникнал зад маската на П. Парушев и ето че най-после ни я показва. И не защото има нещо против П. Парушев, съвсем не – а просто от дълг към истината. Изобщо във всяка книга на М.Г. се създава илюзорното впечатление, че: 1. действително за него най-важна е Истината, и 2. че никой освен него не е способен да проникне отвъд видимото, което е винаги измамно, никой друг не може да стигне до същността на нещата, ситуациите и човешките характери. Достатъчно е обаче да се появи той и да реши да каже „истината“ заради самата нея (а не по други, компенсаторни причини) – и това става възможно. Ето как тук разбираме, че под хрисимия вид на приятеля му П. Парушев се крие всъщност злопаметно същество, което в прилив на гняв изсъсква нещо дребно, суетно и недостойно за един поет и в кафеникавите му очи присветват зеленикави искри, а накрая дори процежда през зъби „Мразя те!“ – и как няма да съска и процежда и мрази, шега ли е това, приятелят му М.Г. да не запомни от него поне един стих.
Какво още разбираме от тази история?
Разбираме, че Надежда Станева поздравила М.Г. за отговорите, но и че и Емилиян Станев да се вдигнеше от гроба нарочно за целта, и той щеше да го поздрави – непременно щеше да го поздрави! Естествено, няма как да не видим и искреността на М.Г., и това, че не е слагач, но най-вече няма как да не видим смелостта му – Константин Павлов е познат още само като автор на сценарии, а той помни цели стихове от него и даже не се бои да го напише в анкетата!
В тази смехотворна, съшита с бели конци история е целият М.Г. – и половинвековното му, непреодолимо като краста желание да го забележат (хвалете ме, само ме хвалете и всичко ще бъде наред, нали виждате какво добро момче съм всъщност, затова не спирайте цял живот да ме хвалите, а аз ще ви казвам истината, ще ви разказвам „тъй, както е било“), и подмяната на фактите (очите на П. Парушев са сини, повтаряме – сини, но чудно нещо, за 45 години приятелство М.Г. някак е пропуснал да забележи това), и самолюбуването, и неспособността му да постигне оригинален художествен ефект, пробутвайки на читателя стократно използваното клише за зеленикавите искри в очите, и скритата му ненавист към по-талантливите от него, която в ресантимантното му въображение магически се трансформира в обратното: в омраза на по-талантливите към него… но онова, което и тук прави най-силно впечатление, е все същото, вече познатото – желанието да омаскариш, да наклепаш другия, без значение приятел или враг, за да въздигнеш себе си. Всеки, който познава поета Парушев, трудно би повярвал на тази история, и то не защото е невъзможна, а защото вижда по какъв бездарен начин М.Г. лъже и губи доверието на читателя – първо чрез неистината, че през 1987 г. все още никой не знаел и не говорел за стиховете на К. Павлов (само той се осмелил, че даже и писмено!), после чрез измислицата за злополучните кафеникави очи, мятащи гневно зеленикави искри – изобщо всичко в този спомен, освен че е обилно поръсено с пошлост и бездарие, понамирисва на измишльотина. Важно е да се посочи това етическо и естетическо бездарие на Марин-Георгиевото документално писане – и навярно главната причина за него е, че нерядко, както в горния пример, той не само че не разказва „тъй, както е било“, а просто лъже или измисля глупости, обзет от онова ресантимантно чувство на вътрешна разпасаност (карай да върви, така и така не ме припознаха за голям поет, вече е все едно), за което вече споменахме.
Такива са повечето марингеоргиевски „истини“ – манипулативно и тънко приплъзнати покрай действителната истина, недобросъвестни и обслужващи болната му амбиция на полуталант – и „Заговорът на мъртвите“ не прави изключение. И макар авторът да се застрахова предварително с цитат от Марлон Брандо („Всичко е до възприятието. Няма обективна преценка“), рядко сме срещали в българската мемоаристика толкова привидно правдив, а в действителност – пошъл наратив.
Този наратив върви горе-долу по следния начин:
Цял живот М.Г. е обичал литературата и хората на литературата, стремял се е към тях, искал е да проникне в тайната им, в тяхната светая светих. И ето че щастието му се усмихва: от архиселянин („В този свят ще си остана вечен провинциалист, София не престава да ме учудва, смайва“) той постепенно завоюва свое място в столичния литературен живот, името му започва да се чува, сприятелява се с най-талантливите писатели и т.н. Кого ли само не познава М.Г.! Иначе е срамежлив и скромен (ах, тази селска скромност, този плебейски Янус!), знае мястото си и здравото му, патриархално чувство за морал го прави вътрешно устойчив на изкушенията в писателските среди – и тук, читателю, се налага да възкликнем отново: ах, тези изкушения, тези изкушения, кого ли само не са погубили… Но не и М.Г. – в цялата книга М.Г. остава чист. Той е само наблюдател, той има достойнство, но за жалост има и цел – да се навре възможно най-навътре в литературно-политическата кухня и да обдуши всичко отблизо, за да запомни. И като запомни, един ден да разкаже – „тъй, както е било“. Но не си мисли, читателю, че горният цитат за вечния провинциалист е израз на искрено чувство, на, тъй да се каже, съхранената до старини детска, провинциална чистота на душата. Нищо подобно. Той трябва да се разбира така: аз, малката рибка от Биволаре, попаднах при вас, големите риби от София, за да видя вашето слагачество, вашите компромиси със съвестта, вашата подлост и агентурно минало, вашата приближеност до властта – и тъкмо това ме смайва и до днес и не спира да ме учудва, но и тъкмо то ме задължава да запомня и да разкажа истината. И нищо че подхождахте към мен със снизхождение и ми слагахте унизителни прозвища: „Чародей Злодеев“, „Маринчо от Биволаре“ или просто „Маринчо“ – берекет версин, ще разкажем и това, когато му дойде времето. И ние сме литератори, и ние имаме чувство за самоирония – ще претърпим унижението (ние, селяните, можем да търпим) и като претърпим, ще разкажем и ще си отмъстим.
Защото тъкмо тук, читателю, е разковничето – в „отмъщението“, в онази дълбоко скрита под пластовете словесна плява лична и творческа неудовлетвореност, която цял живот терзае автора и чийто отдушник представляват настоящите мемоари. Като изключим първите 3-4 спомена, писани в по-ранни времена, когато, види се, това чувство на неудовлетвореност все още е успявало да бъде удържано в поносими рамки – с каква наслада, с какво сладострастие авторът спира погледа си все върху низкото, жълтото, кръчмарски незначителното, видяното и чутото на маса – сред мезенца и водчици. (Изобщо в цялата книга всички все се моткат около някакви маси, пийват винце и ракийка, нищят интрижки, душат, слухтят, Джагаров това, Тодор Живков онова, Дончо Цончев ме похвали, еди-кой си ме дръпна настрана и ми каза…) И колко дребнава злобица прозира отвсякъде, какво пошло разчистване на сметки и с живи, и с мъртви – маскирано като отговорност пред истината.
Все така се случва, че някой кани нашия мемоарист да посетят заедно голям поет или писател у дома му, а той все уж отказва от плаха скромност (как ще отида аз, селянчето?) – и все отива. Така отишъл у Далчев, за да види, че Далчев изглеждал някак си и говорел нещо си, после посетил Геров, който мълчал, пушел и също някак си изглеждал, а накрая даже му дал и автограф – виждаме го пресниман в книгата. (Изобщо книгата изобилства от преснимани посвещения на автора, които трябва да ни докажат колко големите поети и писатели го ценят.) Но в това скучно, безинтересно, суетно начало (спомените за Далчев и Геров са съвсем тривиални) като далечна музика вече се долавя оня звук, характерен по-нататък за цялата книга, който не можем да наречем другояче освен звук на пошлостта.
Тънките литературни сметчици, шушукането по ъглите, подялбата на пари и власт, посочването на физически недъзи у писатели и политици, това кой какво казал за другия, вмъкнатото уж между другото от автора подло детайлче – всички тези мерзости особено вълнуват М.Г., дразнят го като непреодолим сърбеж по кожата – и той трябва да се почеше, не може да не се почеше. С непонятно за нас удоволствие той разказва незначителни дреболии като тази колко дълго се надлъгвали с Богдан Богданов за пари и как при всяка среща в ресторанта той, авторът, плащал сметката (тук, разбира се, трябва да се досетим, че Богдан Богданов е стиснат, а М.Г – щедър), но когато най-после го „надиграл“, Богданов се вкиснал, платил набързо за пръв и последен път цялата сметка и си тръгнал като сърдито дете. Особено пошъл в това отношение е споменът за Хайтов, чийто финал е колосален – след дълги години надцакване, ругатни и мръсни номера двамата с нашия самодоволен автор-победител се сдобряват и си правят снимка за спомен – като актьори в пиеса, преди завесата да падне. И читателят с малко повече въображение може да види как двамата сдобрени врагове хлътват по баджанашки бодро в ресторанта на СБП и си поръчват – единият любимата му козя пастърма, а другият свински крачета с червено винце – и тук завесата трябва да падне.
Но да обобщим, читателю, и да се избавим по-бързо от лошата миризма на тази книга: ако значението на всяка литературна творба се определя от приблизително четири компонента – познавателен, етически, естетически и метафизичен, – трябва да признаем, че въпреки пошлостта си трудът на М.Г. има съответната на тази пошлост познавателна стойност. Но етическото, естетическото и метафизическото бездарие на тези мемоари е окончателно.
Марин Георгиев, „Заговорът на мъртвите“, изд. „Колибри“, 2024
* От ressentiment – термин от психологията, използван да се означи нагласата на хора, чувстващи се лишени от възможност. Усещане за собствена малоценност и за мнима неправда, която са ти причинили и за която трябва да отмъстиш, злопаметност, завист, озлобление.
