Екатерина Калева
Животът на журналиста Георги Милков прилича на класически пикаресков сюжет. Представям си го охудожествен по модела на романа „Ловецът на пеперуди“ от Костадин Костадинов. Струва си да се помисли каква би била основната нишка, която би заменила пеперудите в подобно повествование. Но защо „Литературен вестник“ да занимава своите читатели с книгата му „Истории от ръчния багаж“?
Неотдавна забелязах движение на репортажни текстове към полето на художествената литература. Такъв потенциал видях и във въпросната книга. В интервюта авторът я нарича колекция от преживявания и наистина, изглежда, че само липсата на художествен почерк разграничава някои от текстовете му от класическата литературна импресия. В социалните мрежи има вълна от положителни постове на вдъхновени читатели, която обаче е накъсана от системни отзвуци на разочарование. Как се е получило това недоразумение? И още веднъж – защо да се занимаваме с него?
Отговор и на двата въпроса дава жанровата неопределеност на книгата. Заглавието и жанрът по принцип са мостове между литературния текст и маркетинговата стратегия: те формират очаквания у потенциалния читател, евентуално провокират интерес и желание за покупка. Силната маркетингова стратегия на тази книга включва ред представяния в страната, сред българската диаспора в чужбина, започващи знаково през 2023 г. с 50-годишния юбилей на автора. Зашеметяващи с броя си, историите на Георги Милков са организирани непретенциозно – около широки теми и топоси, разказват за забележителности, събития или прояви на интересни личности, като формират устойчив образ на представения субект. Стилистиката е подчертано (и напълно очаквано) журналистическа. С непосредствения си изказ, фактологичността и стегнатостта в повествованието разказът е съвсем в духа на дигиталната култура. Но наред с документалистика и мемоари, категориите, в които попада книгата в някои интернет книжарници, смело включват и художествена литература. Динамиката, произведена от човек, обикалящ света само с ръчен багаж, и силно интригуващите теми на неговите документални импресии вдъхновяват мнозина, но според мен са недостатъчни, за да отговорят на читателските нагласи за художествена литература.[1]
Редовните публикации на Георги Милков в социалните мрежи преплитат публицистичното с белетристичното и показват тенденциозно развитие на художествен стил. Но в последващи книги и това не би било достатъчно, защото липсващата брънка не е стилистична, а структурна. Понастоящем абсолютната доминация на романовия жанр се осигурява от сюжетната структура. Присламчването на останалите жанрове към него чрез т.нар. романизация е отчетлива тенденция. В този смисъл заглавието Истории, поднесено от хартиено тяло с размери, достойни за класически епос, се асоциира тъкмо със сюжетно организирано повествование. Така формираното очакване, случайно подсилено от категоризация в някоя онлайн книжарница, остава неадресирано.
Всъщност тези истории са очерци, а в подходяща композиция лесно могат да добият вид на дневник, мемоари и дори на пикареска. Жанровете обаче имат свой социален имидж, с който журналистът непременно се съобразява. Дневникът резонира на непосредствеността в избраните впечатления. Мемоарите вървят с очакване за осмисляне на събитията, но и за известна протяжност в повествованието. Очеркът, от своя страна, страда от занижена популярност в българското литературно поле, тъй като в миналото е бил неразривна част от пропагандната машина на социализма. Закономерно популярността му залязва заедно с петолъчката. Затова е възможно по-възрастните читатели да асоциират очерка с присъщия за близкото минало шаблонен изказ, с фигурантността на разказвача или най-малко със скучновато повествование; алтернативно с носталгични спомени от отминалата младост. Този проблематичен жанров профил прави изписването на очерци върху корицата на която и да е книга рисково при таргетиране на широка читателска аудитория.
Но нека погледнем ситуацията иначе: авторът продължава да пише, и то в реално време; историите му се характеризират с нарастваща художественост. Заради непретенциозния широк жанр на документалистиката този автор не може да се позиционира в литературното поле. В такъв случай коя е подходящата посока за развитие на читателската му аудитория? Към уседнали хора над средната възраст, които с книги утоляват жаждата си за приключения? Или към по-младите поколения, за които работата от разстояние е даденост, а дигиталното номадство – постижим начин на живот? Току-виж младежите развили вкус към наситения с впечатления нов… пардон, добре забравен стар и вече нишов жанр на очерка.
Георги Милков, „Истории от ръчния багаж“, изд. „Книгомания“, С., 2023
[1] Доказателство, че отрицателно настроени са предимно любители на художествена литература, би осигурил един сентиментен анализ. Сентиментният анализ е алгоритъм за обработка на текстово съдържание, например анкети, интернет форуми, коментари в социалните мрежи, с който се оценява субективна информация като нагласи, настроения, емоции.
