Оля Стоянова
Кратък припадък в метрото
Един мъж се свлече в претъпкания вагон –
внезапно се облегна на човека до себе си,
положи глава върху рамото на друг мъж,
трети пое тежестта му,
друг го прихвана точно преди да падне –
никой не се отдръпна,
хората го прегърнаха,
направиха му място да седне,
облегнаха главата му назад
и едва после отстъпиха крачка встрани,
за да има достатъчно въздух –
все едно нищо не се е случило
и отново са непознати,
които случайно са се докоснали.
Хората,
които се качиха на следващата спирка,
дори не разбраха, че има нещо –
само едно момче видя в краката си
да се търкалят четири портокала,
и се засмя.
Последна нощ в Сараево
Водите на река Миляцка
са тежки и мътни –
есента е закачила по облак-два
на всеки хълм,
който огражда града –
вали от три дни
и няма намерение да спира,
и въпреки дъжда имам усещането,
че предстоят добри дни –
дори само защото
знам миналото.
Отдаване на почит с една минута мълчание
на непознат актьор
Това е сцената, на която е играл близо трийсет години,
и си е тръгнал днес –
в единствения ден, в който не е имал представление –
казаха в началото на спектакъла.
Салонът светна,
изправихме се бавно, за да го изпратим –
един непознат актьор от провинциален театър,
който сега е зрител и ни наблюдава –
момичето пред мен дъвче шумно дъвка,
мъжът отдясно отпуска колана си с въздишка,
а една жена дава наставления по телефона
какво мъжът й да приготви за вечеря –
нещо бързо и леко.
Казаха, че на тази сцена е играл бунтари,
дръзки любовници и разочаровани крале –
тук е остарявал година след година –
като Хамлет, който се превръща в Отело,
после в Креон,
преди това в Швейк и накрая – в крал Лир.
Вероятно е умирал десетки пъти на сцената,
но съобщението за неговата смърт
се оказва най-лошата импровизация –
банална случка сред толкова героична смърт,
публиката не спира да шуми,
а ръкоплясканията, с които го изпратихме,
са вяли и неубедителни.
После спектакълът продължи,
а една жена неочаквано заплака в тъмното.
