Ина Иванова
Гледаше ме с ведра непочтителност. Тогава осъзнах, че вече не сме си непознати. Че един урок по салса сближава повече от разговорите. Няма нищо изненадващо, ако се замисли човек – Ангел е виждал очите (и темето) ми прекалено отблизо, а аз – потта над горната му устна. Впрочем – не беше отблъскващо. Ние се учим да танцуваме. Учим се да движим телата си красиво и по правилата срещу огромните огледала в студиото на Заки. Огледалата не са милостиви, но не са и безмилостни.
Аз лично се записах на курс по салса, за да се упражнявам да стоя много близо до непознат мъж и да остана уверена. Изправен гръб, изпънати колене, отброяващи квадрат след квадрат върху излъскания паркет на залата. Иначе танцът е секси. Подозирам, че и това се учи.
– Защо реши да танцуваш точно салса? – питам го, ритуалните, елементарни въпроси са ми специалност, наричат го добро възпитание.
Той си щипва пържено картофче, сдъвква го надве-натри:
– Претърпях операция. После – дълга физиотерапия. И сега танци. Нищо романтично.
Много внимавам да не сгърча съчувстващо вежди. Мъжът срещу мен се казва Ангел, но не е безобиден и му личи. Той е премерено неучтив и сигурно се мисли за лошо момче. И се облича добре, признавам, че това има значение.
– Поканих те – продължава с нарочно нисък глас, – защото имам нужда от приятел. Налагаше се да те изпитам. Малко момичета приемат да седнат на бира с почти непознат.
– О, нима нямаше да издържа теста, ако бях поръчала изстудено бяло вино? Всичко ли подлагаш на проверка?
– Не, приятелството не е стратегия. Но ти успешно мина левъл 1 и 2.
Усмихвам се, подозирам, че ми пробутва готови фрази. Усещам тялото си едновременно напрегнато и изморено след танците. Косата ми е още влажна на тила, взех душ набързо, нямах време да я изсуша добре със сешоара.
Бирарията, в която седим с Ангел, е ведра, светла и претъпкана с хора. По стените и дори по масите надничат малки плакати с позитивни послания. За модните места в този град се разчува бързо, после също толкова бързо в тях остава постоянна клиентела, а основните вълни от любопитни клиенти се насочват към следващата новооткрита локация. Приех да се видим тук, защото харесвам екологично ориентираната им концепция. „Ние не изхвърляме храна, ние компостираме отпадъци”. „Тук можете да донесете старите си батерии”. „Нахранете душата си с разговори, а кучето ни – с кучешки бисквити”. „Купихте ли си от нашите бамбукови купи?”
Картофките се сервират върху дървена дъска, в хартиена фуния. Морковите, нарязани на пръчици – в стъклена чаша. Хапките с бекон и чери домати са забодени с тънки дървени шишове. Подправките са наречени „билки” и представляват стрити сухи растения, надписани грижливо: риган, мащерка, розмарин, майорана, лилав босилек. В малки дървени контейнерчета са насипани сол, розов пипер и люто чили.
Светът на подобни места изглежда подреден и добронамерен, а аз имам нужда от оазиси, в които доброволно да се самозалъгвам. Срещу мен Ангел пояснява:
– Левъл 1: танцуваш по-зле от мен; и 2 – пиеш добра бира и не те е страх да задаваш малоумни въпроси. Ерго – не флиртуваш. Ще станем приятели.
– Попитай ме защо се записах на уроци по салса.
– Няма. Приемам, че си тук, за да ме срещнеш.
– Ама разбира се. Харесвам чувството ти за хумор.
– Язвителна си. Значи си точният човек.
На срещи като тази всички дават най-доброто от себе си, което често е да звучиш бодро и да не казваш истината. Интересно ми е да наблюдавам Ангел точно от тази перспектива, да разбера какво от себе си презентира тук, в тази малка и накипрена бирария. Пред мен.
Той дълго се опитва да привлече вниманието на сервитьорката, ръката му няколко пъти неловко увисва във въздуха и виждам, че това го смущава. Заради този смут съм склонна да му простя някои неща. Един Ангел, който не е съвсем безпомощен, но и със сигурност не е ненакърним. Не му помагам, в заведенията предпочитам да остана невидима.
Накрая той успява да поръча още една порция картофки. Разказва ми, че майка му работи в Гърция от шест години. По разни причини не се били виждали. През лятото обаче тя се прибира – и воалаааа! – той ме кани да изиграем пред нея съвършената двойка.
Неизвестно защо това ме подразни. Неимоверно силно се издразних всъщност. Не бих лъгала нечия майка без сериозни основания! Аз да не съм актриса?! Аз да не съм заместител на…! Аз…
Картофите идват и той бодва поглед в тях. После чуква бирата си в моята. Забелязвам, че не пие.
– Защо аз? Защото днес ти се падна да танцуваш с мен?
– Всъщност аз помолих Заки да ме сложи с теб! – Той така подчертава това „помолих”, че ми става още по-чоглаво. – Наблюдавах те още миналата седмица. Ти танцуваш дисциплинирано. Изпълняваш стъпките. Държиш си ръцете правилно. И често грешиш. Знаеш ли защо бъркаш краката?
Поглеждам го, надявам се – твърдо. Вдигам бирата като отбранително съоръжение почти до очите си. Подканвам да продължи.
– Защото тренираш салса. Танцът се танцува. Иска се страст, не самоконтрол. Виж сега, ние не сме професионалисти, ние сме там за удоволствие. Къде ти е кефът?
– Записах се на курса, за да съм във форма.
Това не е вярно. Записах се, защото искам да се науча на онази спокойна увереност, когато съм до чужди тела. Особено до мъжки.
– Имаш ли гадже? – пита Ангел и бодва поглед в очите ми.
Сега аз си вземам картофче. По този въпрос съм лаконична дори и наум.
– Имах. Пиеше. Последния път, когато се разяри, ми спука ключицата. Блъсна ме в една стена.
Гласът ми е равен и аз съм горда с това. Сега аз изпитвам мъжа срещу мен, впила съм очи в леко закръглените му бузи и не трепвам. Очите му с дълги мигли се свеждат за миг, виждам, че стисва челюсти и скулата му нервно помръдва. Не знам какво очаквам, но от следващите му реплики зависи дали и в петък ще танцувам с него.
– Дай ми номера си. Не вдигам на непознати. Искам следващия път, когато се сетиш за тоя тъпак, да ми се обадиш и аз няма да спра да ти повтарям, че си постъпила правилно.
– Не го напуснах веднага – честна съм. – Трябваше ми доста време да реша. Сега искам да започна отначало, затова записах курса по салса. И с никого не съм говорила за това. Май ще вземем да станем приятели?
– Видя ли!
Защо се прави, че не усеща иронията ми?! Вместо това ми хваща ръката и ми показва как са го учили да държи партньорката си на леда. Тренирал дълги години фигурно пързаляне. Двойки. В пързалянето двете тела представлявали едно общо, това бил най-добрият житейски урок, който научил там. Твоето тяло е продължение на нейното, да вдигнете синхронно ръка на еднаква височина било плод на часове тренировки, а да направиш добра поддръжка, означавало да знаеш точно къде е центърът ти на равновесие във всеки момент.
– Салсата ми е за удоволствие. Напоследък нищо не ми се отдава по-лесно от яденето обаче.
Сега разбирам – Ангел се храни като човек, който от дълги години е обречен на диети. Неговото недоволство от живота сигурно е широко колкото моето. И поне толкова дълбоко. Казвам му мълчаливо „Наздраве” и жадно пия.
Бирата нагарча приятно, харесвам я съвсем отскоро. Никога не съм си падала по твърд алкохол, особено неприятен ми е след онази голяма и драматична по най-баналния начин любов. Особеният блясък на погледа след първите няколко чаши. Разпалването. Дръзката страст в разговорите. Езикът му с вкус на спирт и опасност. После все по-честото раздразнение. Грубият тон, който лесно премина в директни обиди към мен. Не можех да повярвам, че това ни се случва, мислех, че той има лош период, че има нужда от помощ, че нещо съм направила. Живеех със съквартирантка, с която споделях, че се караме прекалено често. Смеех се, когато тя настояваше, че трябва да го зарежа. Човек не зарязва някого, с когото иска непрекъснато да се вижда, снизходително ѝ казвах. Когато майка ми се обадеше по телефона, казвах, че всичко е наред и съм влюбена. Струва ми се, че след половин година скандали имах нужда убедително да лъжа всички, особено себе си, че го обичам. После на един концерт той ме хвана за яката и така ме разтърси, че краката ми се подгънаха. Очите му бяха диви. Изплаших се и се прибрах вкъщи. После дойде разкаянието му. Спрях да спя, но продължавах да искам да го виждам. Понякога си представях как му крещя да млъкне, как го зашлевявам, за да се опомни. Тогава разбрах, че той вади наяве най-лошата версия на мен самата. И все още не можех да си тръгна, все още имах нужда да сме заедно. После дойде онази нощ, в която вървяхме пеша към дома му, а той побесня и ме блъсна в стената на някакъв павилион. Паднах на улицата. Вдигна ме за яката, крещеше нещо, което отказвах да чуя. Някакви момчета му хванаха ръцете, не знаех, че още се намират хора, които се намесват в подобни ситуации. Изпитвах срам и всъщност се страхувах. Страхувах се от него! Отидох в спешното от страх и излязох оттам с обездвижена ръка, спукана ключица и тайно неудобство пред разочарованото присвиване на устните на лекарката, когато ѝ казах, че съм паднала.
Отне ми година да го забравя, година, през която се виждахме още много пъти, защото не можех да се удържа. Година, в която смених работата си, а майка ми каза, че е разочарована от мен. Не разбира какво искам изобщо. Генерално в живота. Сменям мъжете. Не записвам магистратура. Работя на четири часа. Линея.
Майка ми беше права за всичко. Но това не бях аз. Аз бях твърдоглавото момиче, което все пак щеше да се изправи на крака. Да започне добра работа, после терапия и да тръгне на уроци по салса. Просто към онзи момент никоя от нас двете не го знаеше.
И ето ме сега тук, седя и сипвам розова сол в раните си, избърсвам пръсти с текстилна салфетка, усмихвам се тренирано. Всички тук изглеждаме приятно ненакърними. Стисвам очи, Ангел разказва някаква весела история и осъзнавам, че трябва да се смея солидарно с него.
Още не съм се съгласила да се представя пред неговата майка като жената на живота му. Съпротивлявам се, защото звучи като лесно решение. Да играя. Да излъжа.
– Мислиш, че ще я успокоиш, но после ще се наложи да ѝ обясняваш защо не сме се оженили – подкачам Ангел, който е поръчал стръкове целина и сега дъвче дръжките им.
Той контрира, че само философствам. Предлагал ми сделката на живота ми: запознава ме с мама, държим се подобаващо пред нея, а после ще изръшкаме всички клубове, в които има салса парти. Ще ме научи да танцувам, не да тренирам. Ще съм нова! Само трябва да му се доверя! Въодушевява се съвсем наистина. Само счупената доверчивост ми пречи да повярвам, че ще ми стане съвсем истински приятел.
Трябва да задам все пак онзи въпрос. Подразбира се:
– Нещо не ми се връзва. Защо аз? Защо не партньорката ти от спорта например?
След още една бира разбирам, че Ангел никога няма да се върне към фигурното пързаляне. Скъсани коленни връзки и така нататък. В момента работел на рецепцията в една спортна зала. Не искал никой от приятелите му на леда да го виждат такъв. Дебел.
Нещо ми убягва, но не искам да го притискам. Няколко пъти досега съм започвала живота си отначало и никога не е било съвсем на чисто. Няма как. Винаги остават шепа предмети, някакви приятелства и едни и същи страхове. Животът е като салса – всяко движение продължава следващото. Това също не му го казвам.
– Плашиш ме – промърморвам и свеждам поглед.
Смея се престорено.
Онова раздразнение отново нахлува в мен. В устата ми е солено от картофите и горчиво от бирата. Усещам умората от танцуването и умората от разговора като упойка. Като отрова.
Ангел пише нещо на смартфона си. Крие екрана с рамо, както момчетата се крият, когато преписват на тест.
Плащаме и аз вече бързам да си тръгна. Убедена съм, че ще му се наложи да танцува салса с друго момиче. Не му дадох истинския си телефонен номер, няма да стъпя повече в студиото на Заки.
Но най-лошото е, че аз също твърде често предпочитам лесните решения. Да представям на хората подходящите версии. Когато най-после се добирам до вкъщи, започвам да плача още преди да стигна вратата – като малко момиче, захвърлено от неведома центробежна сила върху леда.
