Цветомир Йончев
След като прочетох „Градинарят и смъртта“, се опитах да си отговоря на въпроса какъв е тонът на повествованието, с какъв тон се говори за смъртта на най-близките хора, за преживяването на немислимото. Ако си представим един тонален диапазон на опечаления, в най-далечния му край бихме могли да сложим клетия Йов, който в един миг губи цялата си челяд, имуществото си, а за капак бива поразен с проказа, което ражда паметна поредица от стенания като например: „Да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!“. Разбира се, тонът в романа на Господинов няма нищо общо с този истерико-библейски регистър, но и мащабите на трагедията при Йов са други.
В противоположния край на диапазона може да си представим хладния документален тон на епикризата, с който обстоятелствено и безстрастно се говори за най-страшното. Епикризи и резултати от изследвания в романа има не на едно място, но те не задават общия тон, напротив, те са в пълен разрез с него.
Какъв тогава е този общ тон на романа, ако той не спада към крайностите в нашия диапазон?
Спокойно, почти меко Господинов ни описва поетапното крушение, което предшества същинския край. Но не се ли долавя още нещо под тази мекост, това самообладание в говоренето за смъртта?
Сетих за няколко реда от стихотворението „Нощем“ на Димитър Бояджиев:
О, знам — ще мине мрачна нощ! Студени,
недраги дни, в просъница живени,
ще мъкна пак, спокойно ужасѐн.
При всяко препрочитане наново бивам поразен от това „спокойно ужасѐн“. Какво странно положение! Ужасѐн, а същевременно спокоен. Смятам, че това парадоксално съчетание е ключът на повествованието в романа на Господинов.
Преплетен в спокойния тон на „Градинарят и смъртта“ е съвсем човешкият ужас от смъртта и униженията, които я съпътстват. Този ужас избуява на места в романа, самообладанието се губи – в края на един пасаж разказът се обръща в отчаяна молба, повторена седем пъти: „Моля се баща ми да не го боли много“. Всяко повторение пронизва. Пронизва и всяка от цезурите, с които повествователят отлага да разкаже за момента на смъртта, за настъпването ѝ, прекъсва повествованието, осланя се на миналото, на смешните истории за спешни случаи, за да може изобщо да продължи. Ужасът се разсейва именно благодарение на това минало, на тези съхранени и култивирани спомени и истории.
В самото начало на романа се казва, че това не е книга за смъртта, а за тъгата по живота, който си отива. Поставяйки като противотежест на смъртта историите от живота, възпроизведени с богата палитра, с целия им човешки колорит, Господинов не позволява победата на смъртта да е пълна, триумфът ѝ да е абсолютен. Следобедната, мека светлина на тези истории възпира пропадането в една мрачна безизходица, създава този особен спокойно ужасѐн тон, при който, макар и ужасът от случващото се да е осезаем, той не успява да вземе превес.
Постижението на „Градинарят и смъртта“ е да ни представи колко трудности съпътстват процеса на осмисляне на смъртта, да ни представи мъчните опити на ума да обгърне немислимото, без да пропадне в бездните му.
В рефрен на романа се превръща фразата „Няма страшно“, която бащата използва, струва ми се, преди всичко за утеха на загрижените за него. Don’t be afraid, Господинов ни споделя, е и епитафията на гроба на Хорхе Луис Борхес. Това са последните думи в романа, с тях той завършва – „Няма страшно“.
Като читатели съпреживяваме мрачните и светлите моменти в романа, увлечени от този особен тон, който, противно на очакванията, е приветлив, не потискащ, позволява ни да размишляваме заедно с автора по въпроси, които може би всеки от нас би предпочел да избегне. Остава всеки да прецени сам за себе си дали действително няма нищо страшно.
