Носителката на наградата „Пулицър“ говори за новия си роман, в който събира персонажите Олив Китридж и Луси Бартън
Хефзиба Андерсън
68-годишната Елизабет Страут, носителка на наградата „Пулицър“, печели признанието на читатели и критици с поредица от романи, чието действие е ситуирано в щата Мейн, място, където е отраснала и в момента живее през по-голямата част от годината. Последният ѝ роман Tell Me Everything, събира две героини, които често присъстват в последните ѝ книги – скромната и свита Луси Бартън и дразнещата Олив Китридж – с бившия адвокат Боб Бърджес, появил се за първи път в нейна книга в „Момчетата Бърджес“ (2013). Когато зимата в Ню Ингланд най-сетне отстъпва на пролетта, въодушевлението и сухият хумор хвърлят златисти нежни отблясъци върху самотата и връзките и открояват спасителната сила на разказването на истории.
Какво ви накара да съберете тримата персонажи в една книга?
Никога не съм искала да продължавам да пиша за едни и същи персонажи, но постепенно разбрах, че те неизменно присъстват около мен. Исках да събера Олив и Луси, защото тази комбинация носеше енергия и бе задвижваща сила за повествованието. Книгата имаше работно заглавие „Тефтерът на Боб“, тъй като Боб Бърджес винаги е привличал любопитството ми като персонож. Толкова свестен мъж, който не знае това за себе си; исках да се завърне към своята работа и да направи нещо голямо и смислено.
Не смятахте ли, че поемате риск?
Допусках, че е рисковано – дали читателят ще чуе гласовете на тези хора и ще следва различните им истории?
Докато пишете, усещате ли присъствието на читателя?
Винаги. Чувствам се така, сякаш правим нещата заедно. Преди години си представях читател, който седеше от другата страна на бюрото. Той беше търпелив, но не твърде, заинтригуван, но не прекалено. Трябваше да го преведа през историята и да му дам нещо, което си заслужава.
Имахте ли представа как ще се развият отношенията между Луси и Боб, когато започнахте да пишете книгата?
Не знаех какво ще се случи между тях и здравата я загазих. Как ще живеят заедно? Как ще живеят един без друг? Нищо не планирах първоначално. Бих искала да съм по-организирана, но просто се разсейвам.
Оплакването, че Америка в момента преминава през сериозна криза, е повтарящ се мотив в книгата. Имате ли надежда за бъдещето?
Някои дни съм изпълнена с надежда, но тогава се тревожа, че съм оптимист – произхождам от Нова Англия, а там хората обикновено не очакват добри неща. Оптимизмът ми ме прави по-нервна, отколкото състоянието ми на пълна безнадеждност. Наистина не зная какво ще се случи в тази страна.
Невъзможността да опознаем докрай другите – дори самите себе си – е трайно присъстваща тема в книгите ви. Както казва Луси, не знаем за какво мисли човека до нас, когато се събуди посред нощ.
Обикновено гледам да се избавя от сънищата, за да мога да заспя отново. Сънувам много. Майка ми напусна този свят преди година и половина и последната нощ преди да почине, сънувах, че е в затвора. Помислих в съня си – това очевидно е грешка. Колкото повече разговарях с адвокатите, толкова по-добре осъзнавах, че не ми казват истината. Точно когато се събуждах, разбрах, че е убила някого. Е какво беше всичко това?
Разкажете ни нещо за обсебеността на двете ви главни героини от „неразказаните истории“.
Винаги ме е запленявала представата за непознатата история на всеки човек, например на хората, които вървят по улицата. Толкова е интересно да мислиш за различните неща, които могат да се случат в рамките на един живот; никой всъщност не познава това битие, тъй като хората разкриват само парчета от живота си на другите. А аз искам да го опозная, винаги съм искала – затова си го измислям.
Това ли ви направи писател?
Знаех, че ще стана писател от ранна възраст. Майка ми преподаваше английски и допускам, че също е искала да пише. Със сигурност ме окуражаваше в тази посока. Притежаваше таланта на сладкодумен разказвач и ми разказваше истории за хората около мен по начин, който им създаваше магически ореол.
Били сте на 42 години, когато са публикували дебютния ви роман Amy and Isabelle. Какво ви накара да продължите?
Разбирах, че всеки разказ – пишех главно разкази – е малко по-добър от предишния. Бях стигнала до пълно изтощение, преди да открия гласа си в тази книга. До този момент се опитвах да пиша като всеки писател, когото публикуваха в New Yorker всяка седмица. Беше минималистично време, но накрая осъзнах, че се разливам нашироко, когато говоря, и вероятно трябва да напиша роман.
Върху какво работите в момента?
Обикновено не споделям плановете си, но ще кажа, че работя върху съвсем различен персонаж. Човек, който не е от Мейн, но просто обожавам. Той е учител, който е съвсем обикновен човек и същевременно не е, защото всички обикновени хора са необикновени. В него се крият толкова много богатства.
Има ли шанс отново да се върнете към Луси, Боб и Олив?
Не зная; каквото и да се случи, Олив Китридж никога няма да умре.
Има ли книга, към която редовно се връщате?
„Събрани разкази“ на Уилям Тревър. Имам екземляр и на долния, и на горния етаж на къщата си. Разказите му са толкова деликатни, красиви и завладяващи. Често избирам един от тях като четиво преди заспиване.
Преведе от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 7 септември 2024 г.
