Катя Станева
В памет на проф. Албена Георгиева (1954 – 2024)*
Привилегията на разказването е дадена само на човека и не разбирам защо антропологията в последните десетилетия радикално отмести фокуса на изследователския интерес върху материалните културни наследства и ритуалите като основна легитимация на националното. В маргинализирани днес наследства – като разказите от неприказната проза – също е утаен социалният и религиозният опит на етноса. Патосът на изложението ми е продиктуван от скъпене на словесните традиции, тъй като в публичността превалира вниманието към връзката на човека с материалния свят, към взаимоотнасянето култура и власт, доминира интересът към културния туризъм, към всякакви останки и руини, към материалното културно наследство и визуализацията, видима е институционалната подкрепа за предметната репрезентация на националното. Ще се позова на систематизирана информация за обучението по културно-историческо наследство, което предлагат в началото на 20-те години на ХХI в. единадесет български университета (СУ, ВТУ, ПУ, ЮЗУ, УниБИТ, Университетът по архитектура, строителство и геодезия и др. Според тази статистика през 2020 г. единствено в ПУ „Паисий Хилендарски“ е обособена магистърска програма „Културноисторическа славистика“ по направление 2.1. Филология. Програмите, по които се обучават бакалаври, магистри, докторанти в професионално направление 2.2. История и археология, представляват 50% от регистрираните в НСИ документи. През 2020 г. СУ обучава магистри само в една програма – „Мениджмънт и социализация на културното наследство“. Разбира се, магистърските програми не само по културна антропология непрекъснато се променят, пазарните механизми моделират познавателния интерес. Но за филолога словесността е капитал и фактор на идентификацията. Езикът е човешката отлика, чрез която градим съобщности и съратничества, чрез която търсим чуваемост, съпричастност, ответни реакции.
Като конкретен повод на експозето, което представям днес, ми послужи защитената през 2005 г. пред СНСЛ при ВАК дисертация на вашата колежка Мариянка Борисова Жекова на тема „Наративни модели в българската традиционна култура (разкази за селищна история)“. Трудът не беше публикуван като книга, не зная материалите, върху които е фундиран, дали са печатани в някакви проблемно-тематични колекции или поне частично дигитализирани – но цитираните в дисертацията фрагменти от теренни записи притежават невероятно богат документален пласт.
Целта ми е дискусията да се отвори към прагматиката на неприказната проза. Да тръгнем от написаното от Албена Георгиева за значението на неприказните повествования – „тяхната основна насоченост е обясняването на света извън човека, осмислянето на природната и социалната среда. В тях се съдържа народното знание и във фолклорната култура те функционират като философия, идеология, история и пр. Важното при тях е адекватното от гледна точка на фолклорното съзнание обяснение на природните явления, на историческите събития, на съществуващите социални и нравствени норми“.
Художествената словесност винаги и повсеместно е ползвана като архив (като отложен в думи човешки опит и като хранилище на факти и идеи, систематизирани, потребявани с оглед способността на художествения текст да гради образи – на миналото, сегашното, бъдното, отвъдното; на свое и чуждо и т.н.). И езикът на всекидневието, и естетически шлифованата фолклорна словесност са източници за историята на езика и на народния светоглед. Независимо от етнос, пол, възраст или друг определител, езикът е инструментът на универсалния опит да се проявят човешката същност, способността на човека да се свързва с герои и истории, въпреки че конкретните културни проявления могат да са коренно различни в различни времена и места.
„Наративни модели в българската традиционна култура (разкази за селищна история)” е кратка, стегната, добре структурирана работа. Основен емпиричен материал в дисертацията са непубликувани текстове, събрани при теренни проучвания (на изследователи от Института за фолклор, от Асоциацията за антропология „Онгъл“ и лични записи на М. Б.); ползвани са и тринадесет публикувани селищни истории. Методите на устната история, на историческата антропология, важни постмодернистки идеи не са водещи, но под една или друга форма присъстват в полуструктурираните интервюта, които питат освен за историята на селището още и за историята на всекидневието и семейството, за историята на взаимоотношенията между религиозните и етническите общности.
Изследователката се интересува от „устната история” в качеството й на разказ, не на документ; обосновава избора на структуралистки инструментариум при разглеждане на историческите събития в конкретните текстове най-вече като средство за разкриване на наративните модели. Разказите въвеждат неофициалното знание, гледните точки, преживяванията, оценките на обикновени социални актьори.
В проучването се оразличават устна и публикувана селищна история по отношение на успоредяването локално/национално. Курсивирани са отлики при боравенето с антропонимния репертоар, с престижните знаци на родното: „В писмените истории разказваните събития са обвързани с имената на Ботев, Паисий, Левски, Васил Априлов, Софроний, Панайот Хитов, Гоце Делчев и други герои на нацията. Въпреки че в устно битуващите наративи макроравнище е селищната история, в тях българското присъства по-общо, като етномаркер: „Това е било старо село, местно село, българско”, „нашите, българите” (с. 25-26). Едрите интерпретативни жестове често подвеждат, конкретни факти подриват обобщения, всеобемащи генерализации и теоретизации.
При пътуване през Троянския балкан десетилетие след защитата на дисертацията мернах табела с изписан топоним Йововци. Заради Пенчо-Славейковата антология „Сянката на Балкана“ (1904) и полемиките около песента „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“ преди време попитах М. Борисова как да направя справка къде, кога за пръв път е регистрин този топоним – буквално веднага получих отговор, тя работеше на лаптопа си с регистър на населените места: „Йововци е „наблюдавано за първи път“ на 3.03.1878 г. според „служебен документ за създаване на населените места“. Явно този „служебен документ“ е първото документиране на селищата в новоосвободена България“. За мое разочарование последва корекция – „Йовковци“. Еленската махала Йовковци, заедно с Яковци, Боевци, Кръстевци присъстват в исторически разкази за Руско-турската война от 1877 г., но всички тези селища вече са в дълбините на язовир „Йовковци“. При повторно внимателно справяне с регистъра с. Йововци се появи, то също е регистрирано за пръв път на 3.03.1878.
Впечатляват топонимите около Трявна и Габрово – Йововци (село, принадлежно към кметство Плачковци) + Радевци, Енчовци, Горни и Долни Цоневци, Драгневци, Райковци. Всичките тези местни имена и отделни хидроними вероятно кодират разкази или предания за селищни истории. Невъведени в по-широко обращение резултати от конкретни пручвания с ресурсите на други социални и хуманитарни науки са притихнали нейде в дисертации, в институционални издания и ведомствени архиви. Защото – добре известно е – националната и религиозната идентичност са сериозно изследвани теми в българското академично поле. И процедурата по фабрикуване на генеалогии, на топонимни фамилни имена (Раковски, Видински, Софиянски) и обратната – на топоними от лични имена – са легитимни практики от времето на ранната модерност до соцепохата. В наративните форми на биографичното повествование именуването е процедура на дисциплиниращо контролиране. Колективната памет подлежи на конструиране, манипулиране, орязване – на ампутиране, както е в песента за Балканджи Йово… Личното име като място на памет в рамките на езика, положено на географската карта, разполагане на историята в места, локализацията и историческите граници между своето и чуждото, употреби и злоупотреби със словесността – все важни проблематизации. Ще вметна само това – в архива на Иван Д. Шишманов в БАН се съхранява „Географски речник“ на Петко Славейков, тетрадка с твърди корици, голям формат с означени 95 стр., в които има оставени празни места за попълване на топонимите, с бележки от Петко Славейков върху българската етимология, история, етнология… В гръмогласния и разноезичен архив на Българското възраждане са спотаени или маргинализирани много и всякакви Гласове…
Влизам в конвенциите на конферентното говорене и ще насоча вниманието върху трета глава от дисертацията на М. Борисова, „Равнище на функциите“; тя е най-обемна, с умело изведени композиционни акценти. Разнородният материал е структуриран в три части, които се занимават със заселването, преселването, устояването. Фокусирането на проблематиката се случва чрез онасловяване на композиционните единици посредством ефектен цитат. Ето озаглавявания в частта „Преселването” – „Когато чумата върлуваше тука в селото”, „Тука къщите бяха изгоряни, всичко беше изгоряно”, „Легнал го на земята и му измъкнал гръчлана”, „И там било безводно”. Само за един фрагмент авторката сглобява чрез свои думи „преразказващо” заглавие – „Глад за земя, борба за земя”. В тази част Борисова разглежда историческото свидетелство като конструирано, търси потвърждение на тезата, че не истинността, а спецификата на колективната памет задава моделиращите принципи в разказите за селищното минало. Преселването се диктува от стремеж за оцеляване при връхлитащи болести, съсипии, посегателства и поради себеотстояващи ответни жестове. Човешкият импулс обаче не се редуцира до осигуряване на прехрана. Етнически и религиозно нехомогенната селищна общност мобилизира ресурси на солидарност за обществено благо, кодирано в топоси като черквата и училището. Дисертацията говори за дълговечната наша (интимно човешка, но българска, балканска, славянска и пр.) утопия по нормалност, говори за активно търсене на условия за спокоен делник. „Делник не е в опозиция на празник, а на екстремна ситуация” – това твърдение (с. 87) се обосновава след/чрез обстойно цитиране на сегментирани, рубрикирани, колажирани фрагменти от устните разкази; то откроява същностен проблем в социодинамиката на общностния живот. Екстремумът се явява скептичен коментар на гласове от периферията спрямо академичните възгледи за бита и религиозния живот, прибрани в парадигмалното сдвояване празник-делник.
Обобщението „делник в опозииция на екстремна ситуация“ за мен е най-трагичната формулировка на всичко онова, което човек изговаря в молитви за мирен труд и спокоен живот. От дисертацията на М. Борисова го запомних и почти 20 години го намествам в разговори и писане.
И още един фрагмент, който съм запомнила – удоволствие за всеки хуманитарист е да се обмислят свидетелства от този вид: „Тука е имало хора, ама не знам откъде са дошли най-напред. Двайсет къщички имало само в началото. А сетне като дошъл дядо Васил (дядо на информанта, К. Димитрова, род. 1916 г. в с. Виница), той съветски съюзин, руснак е. Ама кат дошъл тука, почнал да събира хората, умен бил, да правят църквата” (с. 81). Този пасаж е въведен като пример за изповядваната от гагаузи християнска вяра в частта „Устояването” от трета глава („Черквата е изградена така, че нищо не може да я разруши”). Ще цитирам лаконичния коментар на Борисова: „Откъсът, сплав от селищна, храмова и родова история, е типичен за общността. Поради масовото им непознаване или погрешна представа за тях в българските предели, гагаузите и чрез разказите за селищното минало акцентират върху верската си идентичност”. Смисловата верига „съветски съюзин-руснак-умен-съборност около християнския храм” (+ топоса Виница) провокира за анализи, отворени към политиките на днешното. Ето я основополагащата роля на Словото, което конструира миналото като реалност, процеждаща се през различни рецептивни решетки, през рецептивни хоризонти на очакванията и на неочакваното.
* Импулсивно откликнах на известието от секция „Антропология на словесните традиции“ за научната конференция, посветена на проф. Албена Георгиева – светла да е паметта й, с нея работих от есента на 1981-ва в СУ, след това периодично съ-участвахме в разни научни форуми и съвети. Но разговор с нея по тези въпроси все отлагах.
Българите са предмодерно общество, в което литературата и филмите, митичното разказване, поверията, разказвачът с авторитет имат по-силно влияние върху светогледа и избора, отколкото политическата култура и дебата. Вижте кои писатели се тачат. За какво пишат.
