Силвия Хутник
Мащабът на унищожението във Варшава се изчислява различно в зависимост от периода на разрушенията и бомбардировките (септември 1939, въстанието в гетото или Варшавското въстание, акцията по систематичното опожаряване на града след потушаването на въстанието до 1945 г.), а също така от подялбата на жилищни сгради, публична собственост, инфраструктура и комуникационни връзки (улици, мостове), както и според кварталите (административно деление). Най-често се подават следните щети: 84% цялостно унищожение на столицата откъм левия бряг на Висла; по-конкретно 72% от жилищните сгради, 60% от парковете и 90% от паметниците[1]. Тези цифри свидетелстват за разрушенията, задвижват въображението и обясняват защо следвоенна Варшава оставя впечатление за „опустошен град“, чието унищожение се сравнява със sacco di Roma. Изброяването на военните щети представлява и елемент на убеждаване или дори пропаганда с цел възстановяването на столицата. В официалния дискурс често се използват сравнения („количеството отломки в „Муранув“ е равно по обем на шестдесет варшавски небостъргача като Пруденшъл“, „не можем да се задоволим с досегашните постижения. Нашето горещо желание е да се появят сгради, достойни за нашата велика епоха. Достойни за нашия народ“), които да стимулират обществените дарения за столицата. Трябва да я възстанови „целият народ“ (както гласи лозунгът, който и до днес може да се види на фасадата на сградата на магазин „Емпик“ на кръстовището на „Алейе Йерозолимске“ и „Нови Швят“). Тя трябва да се възстанови в името на новата система, където Полската народна република трябва да създаде на този народ условията за съвместно вземане на решенията както за собствената му съдба, така и за общия, соцреалистически вид на града. Всичко в името на грижата, защото „с грижа за човека е пропито всичко, което строим и вършим във Варшава. Да не задълбаваме повече в темата!“. Обаче си заслужава да продължим да се занимаваме с нея, защото не става дума за самата архитектура, а за властта над душите.
Соцстроежът и жителите на Варшава
Над двадесет милиона кубични метра отломки от тухли и друг материал служат за реконструирането на града, както и за изграждането на нови обекти. „Градът се издига от руините“, пише Гжегож Косон в своята поетическа книга „Руини, или картини на победата“ (Gruzy, czyli obrazy zwycięstwa) и в това няма много преувеличение. За съвременния възприемател въздействаща е пластичната творба на Тимек Боровски „Руини над Варшава“ (Gruz nad Warszawą, 2015), в която се вижда панорама на столицата с небостъргачите на преден план (включително Дворецът на културата). Над тях се издига огромен масив, който изглежда като скала. Колажът визуализира обема на премахнатите отломки от тази част на Варшава по време на възстановяването ѝ.
Пейзажът на града, който изплува от руините, е доминиращ и се появява както в спомените, така и в произведенията от следвоенния период. Приканва към размисъл за обхвата на разрухата след Варшавското въстание, както и към описание на реалиите на живот в домове, които практически не стават за обитаване. И макар че би било добре в този период „да затвориш очи, уморени от гледката на руините“, перспективата на унищожения град не позволява да бъде забравена.
Особено силно на въображението въздействат снимките, които разкриват мащаба на разрухата. В тях има тихо обвинение, но и призив към нормализиране. Цветарката, която поставя кофи и се намира край изгоряла сграда, от която стърчат железни колове. Маса с покривка, която се намира в стая без стени. Надпис „баня „Диана“ е отворена“ на стената, зад която се виждат останките на сградата при ул. „Хмелна“. Любопитно е, че тези снимки са правени както веднага след войната, през 1945 г., когато хората започват да се връщат по домовете си (или към това, което е останало от тях), така и по-късно. Някои части на града са възстановени по-бавно от „Шрудмешче“, а и в центъра дълго не са разчистени разрушените сгради. Понякога стоят с години.
На снимките на фотографките Зофия Хоментовска и Мария Хшоншчова (която снима основно терените на бившето гето) са сравнени останките от сгради, т.е. останките от стария свят, с елементи от възраждащото се всекидневие. Например на снимка на Хоментовска от 1945 г. се вижда построената на площад „Тшех Кшижи“ дървена барака. На всяка от нейните стени с бяла боя е написано „Маникюр и педикюр на място“. Вероятно става въпрос за юли или август 1945 г., заснетите минувачи са с летни дрехи. Фотографката Мария Хшоншчова също е с ефирна рокля. Случва се двете да заснемат едни и същи места. Така че на една от снимките е Мария Хшоншчова, която седи пред временния козметичен салон на фрагмент от колона, останки от унищожената църква „Св. Александер“. В книгата за следвоенната мода „Това не са моите камили“ (To nie są moje wielbłądy) Александра Бочковска цитира думите на Ядвига Грабовска, която в същата година, когато са заснети споменатите снимки, открива моден салон „Феникс“. След години обяснява това решение: „Смятах, че е изключително важно за психическото възраждане да се убедим, че въпреки всички ужаси, които се случиха, и въпреки това, че все още е толкова трудно, трябва да водим нормален, пълноценен живот, в което се включват също дрехите и красотата“. В средата на петдесетте години Грабовска отваря моден салон „Ева“ на ул. „Ординацка“, където – цитирам детайлния Олгерд Будревич – „работят 45 шивачи и модели“. Салонът е описван като „Мека“ на следвоенната елегантност, а самата Грабовска се споменава редом с Барбара Хоф като „майка на полската мода в ПНР“.
Но нормалността изглежда открадната измежду унищожените улици.
Хоментовска пише в дневника си: „Заминах за Варшава – не я намерих – отишла си е, липсва, изчезнала е, направо не е за вярване. Пусто, тъжно, черно“. Писателят Марек Новаковски споменава за домовете и руините, които са буквално скрити в тъмнина. [Леополд] Тирманд в „Злият“ обяснява феномена на възстановяването на столицата – тухленото тяло на останките от града е съживено от „горещия дъх“ на обитателите:
Варшавският прах… Варшавският прах и мръсотия от времето на съграждане… Един от философите е изчислил, че варшавските жители вдишвали тогава четири тухли годишно. Те вдишват строежа – това не е метафора, а тежка, прашна, тухлена и мръсна истина. Затова трябва много да обичаш своя град, за да го съграждаш наново с цената на собствения си дъх. И може би затова Варшава от бойно поле на развалините и руините отново стана някогашната Варшава, вечната Варшава, същата тази Варшава – въпреки новите форми на улиците и очертанията на домовете, обитателите ѝ я връщат към живот, вдъхвайки в нейното тухлено тяло своя собствен, горещ дъх.
Това е „прашно мъчение – защото как да се почиства мръсотията, когато вместо метли хората държат в ръце чукове“.
Това напомня героите на филма „Съкровище“ (Skarb, 1948) на Леонард Бучковски, които отчаяно се борят за собствен дом, за пространство за любов и обикновен живот – тук важна роля играят подарените за сватбата лампа, тиган и книгата „Какво трябва да знае всяка съпруга“. Когато се оказва, че мечтаното семейно гнездо е пълно със съквартиранти и няма как да разполага и с миг за себе си, младата двойка се покатерва на развалините на близката сграда и оттам гледа към града, който изведнъж изглежда като обетована земя. Изпълнен с живот, блясък и светлина, отгоре градът изглежда като типична метрополия, в която тече интересен живот. Живот, заглушен от ехото на срутващите се стени. Също като в описанието от „Експрес вечорни“, което засяга един от празничните походи по улиците на „Шрудмешче“: „Грохотът на трамваите заглушава възгласите. Във въздуха литват шапки и каскети, а от балконите се развяват кърпи и знаменца“. Сякаш радостта може да преобрази руините в усвоено пространство.
Когато „руините не дават топлина“, само горещото чувство може да допринесе за появата на връзка между обитателите и града. Както пише Гжегож Косон в цитираната вече поема „Руини, или картини на победата“, градът оцелява, а обитателите му „поддържат любовта към града. А градът е в тях. Не може да се унищожи градът, докато съществува в разговорите. В думите. В сърцата“.
Гледката от високо е една от стратегиите за търсене на красота в унищожения град. За това пише Мишел дьо Серто: погледът към града от височина е погледът на владетеля; докато „там долу“ и перспективата на мравката принадлежат на обикновените обитатели. Тяхното „тяло се подчинява на пълнежа и на свободните места в градския текст, който те изписват, без сами да могат да го четат“[2]. Минувачите, обикновените актьори на градския спектакъл, инициират събитията, но не могат да се откъснат от собствената си перспектива „от долу“. В същото време не могат да разберат това, в което участват.
Част от снимките на възстановяването на Варшава са направени от птичи полет. Площад „Конституция“ обикновено е сниман от прозорците на хотел „МДМ“[3]. По подобен начин е документирано полагането на ул. „Маршалковска“ или площад „Дефилада“ – снимките са правени от високо, за да се подчертае мащабът на промените и да се обърне внимание на монументалността на новите сгради, като едновременно се намали гледката на руините около строящия се впечатляващ Дворец на културата или продължението на уличните лампи по „Алейе Йерозолимске“.
Понякога и обикновеният гражданин може да погледне панорамно към града. В самото начало на строежа на Двореца на културата е издигната дървена платформа, която да служи като временна тераса с гледка за онези, които искат да наблюдават напредъка на работата. От платформата се възползват официални делегации и специални групи, например по време на екскурзии на членовете на трудовите синдикати и работниците от различни професии. Ако се помни положението на улиците и тротоарите на тогавашния град, възможността да се възползват от терасата, издигаща хората над отломките, калта и руините, е практична, независимо от гледката.
Мирон Бялошевски използва шанса да погледне града от горе – като репортер на вестника „Вечур“ сам се превръща във фигурата на Човека паяк, който се изкачва по предвоенния „Пруденшъл“, по неговия скелет, който след въстанието е заплашен от разруха. В своя текст, допълнен от снимки, които документират това събитие, пише: „на дванайсетия етаж трябва да се премине по тясната повърхност на клатеща се греда над пропастта, чието дъно е партерът“. Бялошевски двукратно изминава този маршрут, защото първия път се оказва, че придружаващият го фотограф е забравил да сложи лента във фотоапарата си. Варшавският алпинизъм за читателите на вестника е доказателство, че градът съществува дори някъде високо, там, където неговите останки докосват небето. Поетът вижда отломките, руините. Останките от сгради вместо центъра на Варшава. Благодарение на тяхното изобразяване и едновременно с това приемане той предава на другите картината на унищожените сгради. Сякаш ги превръща в планини, които да се покорят.
Антропологичното осмисляне на въпроса за руините и разрушения град предполага появата на нова, следвоенна идентичност върху това, което е останало. Това е свързано и с въпроса за културната памет.
Историкът Марчин Заремба използва определението „опустошено общество“, за да обясни какво представлява следвоенната колективна памет. Смята, че след войната жителите и жителките на Полша имат много идентичности, между които семейна (насочена към запазване и грижа за най-доброто за близките) и национална (в голяма степен ксенофобска и травматизирана), а между тях зее социологическата бездна – „опустошението“ на общественото съзнание през пепелищата на дотогавашната ценностна система и това, което се появява на нейно място. И така руините стават идентичностен или символичен елемент. Останките на града напомнят за унищоженията, които са извършени от немските войски, както и за мащаба на безвъзвратно изгубените сгради и градоустройство. За това разказва например изложбата „Варшава обвинява“, която е организирана през май 1945 г. в Националния музей. Подготвена е по нареждане на Бюрото за възстановяване на столицата, представя останки след окупацията – възвърнатите музейни експонати, унищожените предмети и артефакти. Руините и отломките стават ням символ на войната и нейните последици за живота на хората.
В документалния филм „Варшава 1956“ (реж. Йежи Босак и Ярослав Бжозовски), който принадлежи към т.нар. „черна серия“, засягаща проблемите на тогавашния град, виждаме ясно, че руините могат да представляват не само обвинение, но и заплаха за живеещите сред тях хора. Във филма многократно се споменава определението „пещерни обитатели“, т.е. тези, които живеят в руини на стари сгради, които на практика не стават за обитаване. Това не са вече домове, но още не са купчина отломки. С порутени стени, висящи останки от фасади, продънени покриви. Тези „пещерни обитатели“ живеят повече от десет години след края на войната така, сякаш хитлеристите току-що са напуснали Варшава. След изселването на населението след въстанието немногобройна група остава въпреки всичко и живее в руините – наричат ги „робинзоновци“. Според авторите на филма „Варшава 1956“ в средата на 50-те години в подобна ситуация се намират шест хиляди „пещерни обитатели“. Филмът цели да предизвика шок сред тези, които обръщат внимание единствено на новите сгради и белите стени на квартал „Муранув“ или „МДМ“. В документалния филм ясно се вижда влиянието на разведряването, което дава смелост на творците и позволява да се покажат скандалните условия за живот в столицата. Дървеници, мухи, плъхове, дете, което за по-безопасно е завързано с въже за леглото, както и въздействащият финал с игрите сред разрухата. Вече я няма оптимистичната „красота на социалистическия град“. Финалният кадър с адреса на „пещерните обитатели“ – „Полна 28/30“ – посочва мястото, където начинът, по който живеят хората, отрича пропагандните образи в пресата или във фрагментите от „Полската филмова хроника“. Това не просто разкрива промените, които настъпват в разказването за Варшава след 1956 г., но и свидетелства в какви условия (а дори и по-лоши) са живеели хората в предишните години.
Варшава е също така „надигаща се от руините“, както определя следвоенното възстановяване Владислав Броневски в стихотворението със същото заглавие (Warszawa zgruzowstała), което първоначално се появява в тома „Надежда“ от 1951 г. В него приканва да се почистят отломките с булдозери, които трябва да минат „през тези кървави тухли“, през това, което е останало от някогашните строежи. Броневски предвещава идването на Великия строител, който ще върви през града, ще изгражда „друга Варшава“, защото вече „стига толкова сълзи по руините“. Фигурата на строителя, чиито рамене достигат небосклона, а всяка стъпка е като земетресение, напомня супергероя, който ще се справи с огромните разрушения. „Надигаща се от руините“ означава не само това, че Варшава е непобеден град, но препраща и към историята. Новият град от стари тухли не само напомня легендата за възраждащия се от пепелта Феникс, но и миналото, вписано във възраждащата се Варшава. Дори ако това минало не е съвместимо със соцреалистическата визия.
Независимо от семантиката на руините, те трябва да се разчистят колкото се може по-бързо. Тяхното всекидневно присъствие прави нормалното живеене невъзможно. В крайна сметка вдишването на четири тухли годишно, за което пише Тирманд в „Злият“, може да доведе най-малкото до загуба на здравето за обитателите на града. За тези тухли пише и Кажимеж Кожневски в „Петицата от ул. Барска“ (Piątka z ulicy Barskiej):
Прахът от разпадащите се руини и изгражданите домове беше чумата на този град. Атакуваше очите и гърлото. Наскоро един вестник отпечата сатирична шега, според която всеки столичен жител годишно поглъща тухла и половина.
– Е, тухла и половина годишно; през целия си живот, дори да е дълъг, пак няма да погълнеш и половината стена на едната си стая!
– Но пък затова половин милион жители годишно изяжда седемстотин и петдесет хиляди тухли, за две години – милион и половина, за четири – три милиона, за осем – шест, за шестнайсет…
– По този начин едно поколение ще изяде над двадесет милиона тухли, което приравнено към цената в полски злоти…
– Тогава по-добре направо да ядеш пари. По-бързо ще ги изядеш!
– Но банкнотата не е вкусна, хартията дращи в стомаха, а малките дози тухла са съвсем, съвсем прилични…
Също като при Броневски, в романа се използва и метафората за свръхсилата, която би помогнала да се премахнат следите от военната разруха – булдозерът трябва да изтика пред себе си отломките и да „обръсне до кожа каменното хълмче от натрошените тухли, които от три години са се сраснали със земята“. Натрошените тухли се издигат във въздуха; при по-силни повеи вятърът „вкарва в очите и устите на минувачите тухления прах; навсякъде се разсипваха руините“.
В документалния филм „Завръщане в Старе място“ (Powrót na Stare Miasto, 1953, реж. Йежи Босак) гледаме само развалини през първите няколко минути. „Тук беше Старе място“, слушаме драматичния глас на лектора Анджей Лапицки. На екрана отломки и руини, а също така следващите етапи от разрухата на това, което е останало. Появяват се и фигури – на строителите. На заден план хорът пее „Напред, Варшаво“ – песен, известна като „Варшавянка от 1905 година“:
[…]
Това е свят лозунг, песен на възкресението,
Това е триумф на работата – на справедливостта.
Това е зората на побратимяването на всички народи!
Напред, Варшаво!
Към кървава борба,
Свята и праведна,
Марш, марш, Варшаво!
Да добавим, че тази песен е създадена през 1880 г. в Х павилион на Варшавската цитадела. Призивът към борба обаче се оказва дотолкова универсален, че е актуален и през 1955 г. Този път кървавата битка е насочена срещу руините, а триумфът на труда означава преизпълнение на нормите и съвместни усилия. Коментиращият във филма се удивлява на силата, която издига Варшава „камък по камък, тухла по тухла, къща по къща“. Градът става все по-красив, макар че в контекста на „Старе място“ адекватен се оказва въпросът, който се появява на екрана – „дали може да се изгради наново миналото?“.
Опустошеният пейзаж вдъхновява и търсенето на фантастични елементи. При Кожневски „стърчат останките от руините, приказно ретуширани на лунна светлина“, виждат се „заплашителните, макар и живописни амфитеатри на отломките“. В спомените на Марек Новаковски четем: „Варшава беше океан. Океан от отломки с архипелази от оцелели сгради“.
Материалните и моралните отломки на разрушената Варшава понякога доминират над образа на възстановяването на града. Ярослав Ивашкевич пише за всекидневния живот в руините:
Този, който не помни тези времена, дори не може да си представи каква беше тишината на варшавските руини […]. Понякога се отбивах в пустите дворове на разрушените къщи. Веднага в тези дворове ме обгръщаше специфична, запомняща се, особена тишина, допълнена от мириса на пепелище и лека смрад на разлагащо се.
Тишината се наслагва върху шума от строежите и това, което остава от града.
Превод от полски: КРИСТИЯН ЯНЕВ
Преводът е направен по Sylwia Chutnik, Miasto zgruzowstałe. Codzienność Warszawy w latach 1954–1955. Wrocław: Wydawnictwo Ossolineum, 2020.
[1] С оглед на обема не са подадени библиографските източници, които могат да бъдат открити в оригиналната публикация на полски език. – Бел. прев.
[2] Цит. по М. дьо Серто, Изобретяване на всекидневието. Прев. от френски Е. Грекова. София: Лик, 2002, с. 177. – Бел. прев.
[3] Marszałkowska Dzielnica Mieszkaniowa (Маршалковски жилищен квартал) е голям строителен проект в центъра на Варшава, осъществен в началото на 50-те години. – Бел. прев.
