Кшищоф Бачински
Кшищоф Камил Бачински (1921–1944) е сред водещите поети на поколението на Колумбовците. Поезията му обхваща 6 тома, последният от които издаден посмъртно. Войник в Армия Крайова – батальоните „Зошка“ и „Парасол“. Загива на поста си при Двореца Бланка на 4 август 1944 г.
Варшава
Тъмен кът, в който кален дим се носи,
с почернели лица са поколенията,
облаците са от любов недокоснати,
преорани са нивите на мъченията.
Страшен град като срутена урна,
глух понякога, сякаш с боздугана на бурята
повален в пропастта и горд
като черен лъв в дълга агония.
Протегнал лапи от рояци хора
през глухи улици с угаснал ров,
под светли мълнии през кървавите нощи,
ръмжи и чака, души всеки гроб.
Ще плъзне в него лавата нашественици
и като душен дим ще се влече,
над любовта и мъката човешка
трева ще сее и глави ще посече.
От век на век тъй ще се сраснат
кръвта и тъмното, паважът с тъмнината,
че като гръм изпод земята ще израсне
и с грохот ще процепи небесата.
Тъмен кът, град опожаряван,
като стар лъв в дълга агония,
статуя от черен дим обвявана,
разби я времето със боздуган огромен.
Отново чука и длетото хващай,
в пространството дълбай, търси в земята,
издигай векове, зеленина възкачвай
върху пиластри, сводове и арки.
Развявай знамена и удряй в камъка,
докато лъв се изкове изпод ръцете ти,
докато плещите му морни грейнат в пламък,
това е камък, жив като сърцето.
10 февруари 1943
Последен стих
Тези дни са малко градче от събития.
Знам света наизуст,
наизуст знам всяка звезда и болка на вековете,
гранитната действителност всеки ден.
Не живея в град и страна на някоя планета,
живея в градина
от прецъфтели животински чувства и желания.
Аз: хиляди пъти разстрелван войник на столетията,
със сърце, набито върху щика на брат ми,
не чакам. Зад възвишенията на времето
зрее нова атака.
Смело не знам края и началото на света.
Кога като бог – непознат хилядолетия –
съм бил прокълнат,
познавам кръстния път на мъдростта – равнодушието.
юли 1940
Предизвикателство
Мойте мисли са по-тъмни от чужди слова на пророци.
Никой не знае словата ми истински.
Koй от вас ще повярва, че в червените облаци
долетя и изчезна конят на Апокалипсиса?
Кой вярва, че в неделния следобед
над прах от минувачи празнично облечени
сред вихър от планети небесата седем паднаха,
дукати, пълни шепи,
като пламтящи факли се сипеха във бездната?
Вий бяхте ли във влаковете празни,
които ангелски отплуваха отвъд?
На последните гари, дето времето спира,
дето знаци и страшни слова се четат
в огледалата черни. Кой от вас знае гробищата на света,
потопа от звезди неспирен?
Дали виждате: отиват си в мрака идеите на нещата
и чистите хора, каквито нивга не е имало,
и че Христос е бил измислен само от Сатаната
за да можете всеки ден Бога и любовта да убивате.
Молитва към Богородица
Ти, която поведе като шепот в гора
духа на земята ни в рицарски брони,
бди над пътя на внуците през нощта
за да можем да мрем, без звук да отроним.
Ти, която била си дъждовната песен,
като пламък ефирен и прозирна зора,
дай ни устни на облак небесен,
да бъдат чисти – падне ли гърмът.
Ти, която позна земята у Бога
и в която земята стана небе,
дай ни плам на своя пояс от огъня
и в телата човешки го влей.
Ти, която сърцето си като море си вляла
в сина на земята и на небето,
о, научи Ти нашите майки
как да страда сърцето.
Ти, подобна на блясък над черна гора –
светилище със слънчеви простори,
в мрачното ни оръжие влей любовта
започнем ли с любов да се борим.
21 март 1944
Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
Tадеуш Гайци
Тадеуш Гайци (1922–1944), един от водещите представители на Колумбовците. Издава два поетически тома по време на окупацията, остават и множество ръкописи. Загива на 16 август 1944 г. заедно със Зджислав Строински по време на бойна акция.
Молитва за вещите
На сърцата на часовниците дай покой.
Така са изтерзани.
На крушките пригаси клепките – тъй дълго ни гледат.
На трамваите позволи да отдъхнат –
да не се тътрят постоянно,
и на домовете забрани да се катерят
по градовете обли като във буркани.
На задъханите колела железни
разпореди цветен отдих.
В дробовете на моторите влей звездна тишина.
От мъртвешко бълване на дим
нека повече не се оплаква
маршът на комините в незнайно грядуще.
На всичките наши мълчаливи уреди освободи стаения глас.
На перата низпосли отмора. Хартията остави без букви.
Да проговорят нека книги, по лавиците затиснати
от прах.
Пейзажите, държани на платна,
да влязат нека в нашите покои.
За всички тъжни вещи,
за всички машинни сърца
молим ти се, Господи.
Витлеем
Над керванните пътеки
блага вест се носеше –
повила е Тъжна Дева
своя Син Горестен.
Пели Му, пели сладостно,
като дъжд потропвали пастири,
поклащали се влъхви радостно
и вятърът на палми свирил.
Пели Му, пели-пели
дългокрили херувими радушни,
земно кълбо пред Малкия свели,
да го Той с ръце в съня Си гушне.
Мъничко по-късно отвънка
стана страшно отгоре,
една ми дрънкалка задрънка
от машини и топове.
Грейнал по страни далеки
с морава заря ефирът,
та запърхали Му клепки
и на север все се взирал.
Превод от полски: КАМЕН РИКЕВ
Анна Швиршчинска
Анна Швиршчинска (1909–1984) е поетеса, драматург, автор на прозаически творби и детска литература. Дебютира още през 1936 г. Участва като санитарка по време на Варшавското въстание. След неговото поражение напуска Варшава и се установява първо в Сокачев, а след 1945 г. в Краков. След войната продължава активното си литературно творчество. Томът й за Варшавското въстание „Строих барикадите“ е публикуван чак 30 години след него.
Живее един час по-дълго
В памет на Станислава Шверчинска
Бебето е на два месеца.
Докторът каза:
ще умре без мляко.
Майката цял ден се промъква през тайни проходи
до другия край на града.
В Чернякув
хлебарят има крава.
Влачи се по корем
сред развалините, калта и убитите.
Донася три лъжици мляко.
Бебето живее
един час по-дълго.
Четиринайсетгодишна санитарка мисли, заспивайки
Ако можеше всички куршуми на света
да улучат само мен,
тогава няма да могат да улучат никого.
И ако можех да умра толкова пъти,
колкото хора има на света,
вече няма да е нужно те да умират,
дори немците.
И ако хората съвсем не знаят,
че съм умряла заради тях,
тогава няма да им е тъжно.
Девойките с носилки
През грамади от развалини
през горящи външни врати
през паважа разстрелван от куршуми
тичат носейки на носилки
човешки тела.
Безсънни очи
търсят ранени
на барикадите.
Изтощени ръце
повдигат над локви от кръв
агонизиращи глави.
А когато ги улучи снаряд
умирайки
ще мислят отчаяно
кой ще продължи да тича с носилките
под градушката от куршуми.
Вървяха през каналите
Вървяха през каналите
носеше го на гръб
затънала до гърди
в зловонните изпражнения
в задушливата тъмнина
спъваше се в труповете
на тези които са потънали
опираше се да си отдъхне на хлъзгавите стени
по които пълзяха плъхове
говореше: господин поручик
дръжте се за шията ми
още малко и ще стигнем.
Вървяха през каналите изгубваха се
десет часа
го носеше на гръб.
Когато излезе на улицата
под небето на ясната нощ
санитарките й казаха:
донесла си мъртвец.
Последната глътка въздух
Двамата влюбени умираха
в срутеното мазе.
Когато въздухът вече се свърши,
а смъртта
бе забравила да дойде,
кой на кого е отдал
последната глътка въздух?
Успя
На проф. Владислав Татаркевич
Старият човек
напуска дома си, носи книги.
Немският войник изтръгва книгите,
хвърля ги в калта.
Старият човек ги вдига,
войникът го удря в лицето.
Старият човек пада,
войникът го рита и се отдалечава.
Старият човек
лежи в окървавената кал.
Усеща под себе си
книгите.
Немски офицер свири Шопен
Немски офицер
върви през мъртвия град,
кънтят стъпките му
и ехото.
Влиза в мъртвия дом,
няма врата,
минава покрай телата
на мъртви хора.
Приближава рояла,
удря
клавиш.
Звукът изтича през прозорците без стъкла,
угасва в мъртвия град.
Офицерът сяда.
Свири Шопен.
Превод от полски: ЛЪЧЕЗАР СЕЛЯШКИ
