(Да си поиграем на господ…)
Валентина Истаткова
Ти, драги Радослав,
Ето че съм жив все пак.
Наблюдавам те от 1999 г., когато написа „Аз, Маниака“. Радостно е да видя, че двадесет и пет години по-късно се обръщаш към света с „Ти, подобие мое“. Някога казваше, че си твърде млад, за да бъдеш писател, и имаш нужда от време, за да се усъвършенстваш. Но след номинациите за награди в твоята държава – „Перото“, „Хеликон“, „Портал Култура“, „Златен лъв“, „Роман на годината“ през 2023 г., както и номинацията за Европейската награда за литература – мисията ти определено изглежда успешна! Надявам се (защото, както разбирам от твоята визия за мен, аз не съм склонен към особено конкретни коментари относно битието ви) вече да вярваш повече в себе си.
Отчуждението като нещо нормално, състраданието като порок – така започваш своята антиутопия. Вървиш по стъпките на някои велики писатели. Марк Твен, освен че нарича онази епоха, за която говориш в най-ненужната част от книгата си, „Позлатена“, го гледах как, преди теб, съчинява дневниците на Ева, онова мое дете от странната ви история с реброто. Смел подход. Благодаря ти, че преплиташ приказките на себеподобните си, за да ме опишеш възможно най-универсално. Но нека бъдем честни – за седем слова пишеш и предпочитанието ти към това, което наричате християнство, ясно си личи.
Красивото издание, в което говоря чрез теб, грабва с цялата си композиция. Благодаря за дизайнерското ви старание. Интересен е и опитът ти да изведеш идеята за всевиждащия разказвач на най-върховното ниво, но част от словото ти… него можем да обсъдим.
Понякога мислиш като мен и режеш темите си като с хирургически ножици:
– Щрак! Заблуденото младо поколение, търсещо място в обществото;
– Щрак! Личната и колективната памет;
– Щрак! Хората като богове на вещите;
– Щрак! Липсата на състрадание към слабите, бедните и болните;
– Щрак! Възходът на насилието.
Теми, важни и наболели, особено за твоята държава. Като криворазбраната идея за семейството – грижа, както добре усещаш, по-скоро за държавната хазна, отколкото за човешките отношения. Но все пак не забравяй, че аз съм навсякъде и виждам всичко едновременно; за мен време и пространство не съществуват както за теб, така че можеше много по-смело да опишеш всичко в сегашното време на твоя език, колкото и то да не е любимо на съгражданите ти.
Средата на книгата, по модела на най-успешните антиутопии и фантастики, съдържа най-същественото ти послание – за падението на човешкия морал. Бо е отличен образ за контраста на това как състраданието води до наказание, а насилието – до възход. Попаденията за войните са страховито добри. Дадеш ли власт на човека и егоизма му, границата между лидер и диктатор става опасно тънка.
„Слово шесто“ е толкова впечатляващо въведение в антиутопията, че, прости ми клишето, е грях да е толкова кратко. И „В началото на медиите бе словото“ – това трябваше да развиеш повече. Езикът на омразата вече залива обществото ви – тема, която заслужава повече внимание.
Героите ти предлагат пет различни гледни точки за живота под властта на ДАЕК, но организацията остава неубедителна. Антиутопиите изискват смелост – гмурване от първото изречение; читателски мозък, потиснат от диктатурата на езика. Усеща се дълбокото ти съчувствие към по-слабите и уязвимите – щеше да е приятно един от героите да е изначално такъв.
Понякога ме изразяваш красиво: „Дъхът ти рисуваше причудливи демони в хладната вечер“. Но друг път цинизмът взема връх – излишни секс сцени, повърхностни фитнес отклонения, обидни епитети. Нат, по някаква причина според теб, бих нарекъл „патка“; аржентинската музика – „мазен сет […], надрусана смесица между класическо танго и трип-хоп“. И когато стигам до просяците, „тези нелицеприятни човешки гълъби“, вече се чудя – това ли е наистина представата ти за мен във вашето антиутопично бъдеще? Паднал на вашето ниво, с мисли, сякаш извадени от „онази слузеста ядка, разположена в черепа“ ви? Но предполагам цинизмът, който влагаш в гласа ми, е разбираем за един човек, опитващ се да пише вместо бог. Умееш да използваш присмеха като похват, но ефектът, който постигаш, е да звуча твърде банално за Създател.
Преди всичко – възхвала за словотворчеството ти! Както сигурно вече подозираш обаче, някои части можеха да бъдат по-кратки. В не малко книги разтягането на сюжета е необходим похват за навлизането в света и психологията на героите, но при теб то не успява да постигне тази дълбочина. Клиширани мисли, които лесно се намират на две скролвания разстояние в социалните мрежи, може и да имам, все пак съм във всичко и всички, но това ли е най-важното знание, което трябва да се предаде за мизерията, в която започва да се дави обществото ти?
Вземи една-две от множеството теми, за които, разбираемо, искаш да говориш, и я разгърни в дълбочина. Избери си: литература, кино, изобразително изкуство, философия, журналистика, туризъм, история, медицина, екология, музика, география, физика, астрономия… Забравям ли нещо? Съвсем по човешки, искаш да разбираш от всичко, но колкото повече теми развиваш, толкова повече и ги размиваш и толкова по-повърхностни се усещат те.
Започваш доста глобално, както подобава на една добра антиутопия à la Оруел, когото си личи, че се опитваш да достигнеш в някакви аспекти, но не след дълго се връщаш в родното, в таксиджийските истории, в социализма (макар и не пряко споменат) на твоята страна. Да се изразя с твоите думи от най-неприятната част от книгата ти – „запушваш с езика“ си някои от по-важните световни теми, за които читателите на умиращата ви планета трябва да се замислят. И не просто световно, някак извън-светово трябваше да се усети. Скоро ще се самопогълнете от его и технологии, а бездействието на обществото ви е най-страшният симптом за състоянието на политически забравената ви държава – литературата трябва по-смело да отразява това, а ти определено можеш да го постигнеш, ако фокусираш вниманието си в правилните посоки.
И докато аз чакам България да излезе от себе си, от социализма и от тежката си депресия в литературата, знам, че за една жена на име Валентина, живееща там някъде из страната ти, книгата ти все пак влиза в категория „не лоши книги“, за чиито недостатъци и позитиви си струва да се говори, защото позитивите са прекалено добри, за да останат заровени под клишетата на типичната ви литература.
Радослав Бимбалов, „Ти, подобие мое“, изд. „Сиела“, С., 2024
