Георги Господинов, „Градинарят и смъртта“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
Някои вече определиха „Градинарят и смъртта“ като най-добрата книга на Георги Господинов досега. Както и като най-личната. Но тя е лична по начина, по който голямата литература превръща личното преживяване в универсален човешки опит, в случая би било съвсем точно да се каже – в екзистенциален опит. „Градинарят и смъртта“ е смела книга, защото говори за трудни и тежки теми, за загубата и смъртта, по болезнено оголващ, саморазкриващ начин. Един дневник на болката, който се вписва в голямата литературна традиция по тази тема, и с която традиция книгата неизбежно влиза в разговор на своите страници – не за да си осигури ерудитска подплата, а за да търси отговори. „Градинарят и смъртта“ е и просветляваща книга – не защото дава лесни утешения, никак даже. А защото намира начин да изкаже непосилния и неизбежен човешки опит с края и така го прави ако не по-разбираем, то поне споделим. И по този начин – може би поносим.
Иван Теофилов, „Детелина на хаоса“, изд. „Рива“, С., 2024
В тази книга Иван Теофилов е събрал нови варианти на свои стихотворения, някои от които са сред най-известните му творби. Появата на сбирката отваря цели нови сюжети около поезията на Теофилов – дали става дума за редакции, пренаписване или съвсем нови стихотворения, възниквали от идеята на предходните? Но още по-интересно е да се наблюдава как посланията на тази поезия преминават през времето. Впечатляваща е прецизността, с която авторът се отнася към всяка дума. „Отношението ми към езика винаги ме е държало нащрек“ е обяснението, което самият поет дава за това преосмисляне на своето творчество. Появата на тази книга е израз на разбирането на един голям поет за отговорността към написаното, към собственото му наследство, към литературата, към паметта.
Остап Сливински, „Речник на войната“, прев. от украински Райна Камберова, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
Поетът Остап Сливински започва да съставя тази книга през 2022 г., след началото на войната в Украйна. Тя се състои от истории и монолози на различни хора, записани от Сливински – затова и той подчертава, че е „съставител и слушател на историите“, а освен него речникът има множество съавтори. Но при все това книгата не е сборник с документални фрагменти, тя е литература – и заради начина, по който са стилизирани текстовете в нея, но преди всичко заради разбирането, че именно чрез литературата може да бъде осмислено и изговорено човешкото преживяване с извънредно, драматично събитие, каквото е войната. Фрагментите в книгата показват внезапно променените от нея значения на думите, преобразуването на доскоро ежедневния смисъл в екзистенциален. Неотделима част от книгата представляват илюстрациите на Катерина Гордиенко.
Иван Станков, „На два гласа“, ИК „Хермес“, Пловдив, 2024
Това не е поредният сборник с разкази на Иван Станков, а концептуална цялост, литературноисторически надграждаща знаменитите 22 разказа от „Ако можеха да говорят“ (1936) на Йордан Йовков. Около 90 години след класиката съвременният разказвач предлага само девет разказа, с които така завързва в съдбовен възел човека и животното, че те завинаги забравят своята самодостатъчност. Те взаимно са си вход и изход помежду един и същ свят – ту потъват в единия, ту хлътват в другия, разигравайки безкрайните етюди на равностойни диалогични партньори, които почти винаги стигат заедно до абсолютната немота, до смъртта. Ако можеха да говорят ли? Не, те говорят. На два гласа.
„Образ на значимото. Книга в чест на Атанас Далчев“, съст. Божидар Кунчев, изд. „Рива“. С., 2024
Несъмнено големият литературен юбилей през тази година беше 120-годишнината на Атанас Далчев. Съставеният от проф. Божидар Кунчев том по този повод блести с жанровото си богатство от критически статии, писма, спомени и прочее текстове, които не просто отдават почит на големия поет и мислител, но и добавят нови щрихи към портрета на литературната му личност. Към известните думи на Константин Гълъбов, Димитър Аврамов, Санте Грачоти, Георги Марков, Светлозар Игов, Розалия Ликова се вплитат свидетелствата на дъщерите на Далчев, малката „анкета“ на Владимир Свинтила с поета и кореспонденцията на Далчев с преводачката му на руски Мария Петрових… Нов принос към далчевознанието.
Виолета Дечева, „Властта на театъра. За пренасочването на националната идентичност“. Поредица „Литературата на НРБ: история и теория“ – Книга 25, Нов български университет, С., 2024
Една театроведска книга рядко стига до челото на коледните книжни класации. Но в случая с монографията на проф. Виолета Дечева няма нищо по-естествено от такъв факт. Защото това е подчертано литературна театрална история – с вкус към сюжетирания изследователски разказ, с внимание към хората, които въплъщават идеи и изграждат сцени, с почти детективско проследяване на преображенията на „националната идентичност“ до и след 9 септември 1944 г. Струва ни се, че Виолета Дечева прави нещо, характерно за подхода „литературноисторическа реконструкция“, дефиниран от Михаил Неделчев, но приложен от нея върху драматургията и театралната сцена. Това е театралноисторическа реконструкция, която няма аналог в днешното българско театрознание.
Ювал Ноа Харари, „Nexus“, прев. от английски Росен Люцканов, изд. „Изток-Запад“, С., 2024
Ако в предишните си произведения Ювал Ноа Харари чертаеше по-ведра картина на бъдещето, тази му книга представя света от утре доста по-драматично. Състезанието с изкуствения интелект – внушава историкът – е надпревара, в която човечеството може рязко да изостане и да се окаже в позицията на изобретател на чудовище, което го убива. Затова и този разказ за възможните сценарии е стряскащ и наситен с примери, които показват колко пъти от Античността насам подобни метаморфози са се случвали. Иначе „Nexus“ е написана много достъпно, но и пределно смело, откровено и умно, а голямата ерудиция на Харари обяснява световния успех на неговите бестселъри.
Бенхамин Лабатут, „Кога престанахме да разбираме света“, прев. от испански Захари Омайников, изд. „Лабиринт“, С., 2024
Книга за научните открития във физиката и математиката през изминалия век, за големите имена, белязали пътя към знанието, но и реверанс към емоцията, екстаза, въображението, които – оказва се – имат не по-малка роля за научните прозрения. Книга за тъмната страна, която съпровожда славата, за цената, която трябва да се плати, за жертвите, които трябва да се направят, докато се разгадават тайните за устройството на битието. И най-сетне, книга за изпитанията пред човека по принцип, който уж придобива все по-мощни инструменти, за да овладее механизмите и контрола над света, но си остава все така далечен наблюдател на един свят, който продължава да се изплъзва от разбирането и обясненията.
Джордже Лебович, „Semper Idem“, прев. от сръбски Жела Георгиева, изд. „Унискорп“, 2024
Това е роман за детството на автора в Кралство Югославия в навечерието на Втората световна война, хроника, която е част от канона на съвременната сръбска литература – заради темата, но най-вече заради стилa на разказване. Лебович се фокусира не само върху надвисналото „голямото сгромолясване“ – развихрилия се националсоциализъм и последствията от него, но и прави паралели между лудостта на онова време и войната, която се разгаря в Югославия през 90-те години на ХХ век. Авторът губи четиридесет членове на семейството си по време на Холокоста и сам преминава през ада на Аушвиц на 14-годишна възраст. Но самите лагери не са показани в книгата. Надвисналото като сянка зло тегне над текста и създава особено силно впечатление именно чрез отказа на Лебович от директно изобразяване на ужаса. Романът е наречен от критика Теофил Панчич „Първият шедьовър в сръбската литература през 21 в.“.
Даниел Келман, „Светлина и сянка“, прев. от немски Жанина Драгостинова, изд. „Колибри“, 2024
Основна фигура на романа е Георг Вилхелм Пабст, един вече почти забравен германски режисьор, който се слави като ляв авангардист в епохата на нямото кино. Най-вероятно една от причините, поради които за него се говори толкова малко днес, е, че Пабст е правил филми и за нацистите, както и че Високото и Ниското винаги са били близо едно до друго във филмографията му. Подобно на своя герой Пабст, германският писател е овладял изкуството на монтажа, особено видно в първата част на книгата, чието действие се развива в Америка. Там Пабст режисира един филм, ограничен от холивудските изисквания, с които е заставен да се съобрази. Филмът му е провал и той се завръща в Европа. Авторът успява да направи разбираемо решението на Пабст да служи на нацистите с повърхностно аполитични филми. Режисьорът е представен по сложен и многопластов начин и читателят по-скоро вижда отдаден на изкуството си човек, който се оказва в капана на националсоциализма и склонява против волята си да създава филми в Третия райх, отколкото някой, възползващ се от възможността да сервилничи пред новата власт в замяна на лични облаги. В същото време Келман поставя редица въпроси: възможно ли е голямо изкуство, одобрено от една диктатура? Може ли човек да се опази чист, ако служи на едно Зло? Книгата е напрегната, с изряден език, добре изградени образи и наситени с драматизъм сцени.
Джорджо Агамбен, „Употребата на телата. Homo Sacer IV.2“, прев. Валентин Калинов, изд. „Критика и хуманизъм“, С., 2024
За познавачите и любителите на живата мисъл тази книга е задължителна. В нея съвременният италиански философ развива своите постановки за употребата на телата като одушевени инструменти: как да си служим с телата си, как да избираме измежду различните „форми на живот“, как да употребяваме себе си. Агамбен изследва употребата на себе си, стоенето при себе си, практикуването на себе си в различните социални, юридически и политически залози от Античността до днес. Процесът на конституиране на субекта е видян във възвратното отношение – „себе си“ не е нито субстанция, нито операция, то е самото отношение. Оттук философът разпитва практиките за дела и безделия, за употреба и страдание, за свободен избор и сляпа повеля с оглед на възможността за един среден залог, в който извършителят е също и онзи, върху когото се извършва деятелността. Да употребяваме себе си е изкуство, чрез което влизаме в серия от отношения.
Филип Ларкин, „Високи прозорци“, прев. от английски Кристин Димитрова и Георги Пашов, изд. „Да“, С., 2024
Филип Ларкин е едно от важните британски имена сред поетите след Втората световна война. Издателство „Да“ представя пред българския читател възможност да се запознае цялостно с поетичното му творчество, като включва избрани стихотворения от четирите му стихосбирки „Северният кораб“ (1945), „По-малко измамените“ (1955), „Сватби по Петдесетница“ (1964), „Високи прозорци“. Кристин Димитрова и Георги Пашов с усет към ритмиката, синтаксиса и звука успяват да предадат на български стила на Ларкин, в който се търсят думи, които да са „нито безпощадни, нито лицемерни“. В тази поезия има „любима моя“, но няма патетика; има усет за кретането на времето, но и отказ да се оправдаваме за пропуснатите възможности със сезонните. Ларкин има куража да назове нещата директно и отрезвяващо, затова чрез стихотворенията му можем да погледнем към собствената си глупост и инат без орнаменти и заобикалки.
