МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ, професор в НБУ, литературовед
Всред стихосбирките отбелязвам „Отвисоко в печката пада дърво“ на Екатерина Григорова, „Изгреви, залези…“ на Божидар Богданов, двете стихотворни и есеистични книжки на историка на Пловдив Йордан Велчев „Това, което е“ и „Милиони малки убийства“, както и съставената от Руси Чанев книга-триптих „Рецитал край каменната маса“ на Любомир, Владимир и Боян Левчеви (посочвам този представящ една семейна творческа генеалогия сборник, въпреки резервите ми към Стария). Белетристика: романът на Цанко Лалев „Домът на пчелите“, сборникът „Басейнът, както и други разкази за любовта“ на варненеца Ангел Г. Ангелов. Прибавям и мъдрата книга с фрагменти и белетристични миниатюри „Късен следобед“ на Любомир Канов. Избирам и двата тома с разговори и есеистични документални очерци „Моите хора“ на Антоанета Бачурова. Очаквам с нетърпение да прочета току-що излязлата книга с пътеписи и есета на проф. Пламен Антов „Нагоре и назад по реката“.
Като литературен историк, за мен важни литературни събития от изминалата година бяха честванията, посветени на годишнините от рождението на проф. Александър Балабанов и на Симеон Радев (145 г.), на Атанас Далчев (120 г.), на Йордан Вълчев (100 г.), на Христо Фотев (90 г.). На тези юбилейни дати посветихме множество акции, включително и силните специални броеве на списанията „ЛИК“ и „Македонски преглед“.
В областта на литературознанието и хуманитаристиката: на първо място – изключително мъдрата книга с толкова много оригинални по избор на тематика и неочакваност на паралелите студии с трагически прозрения от Средновековието и от новата ни политическа и литературна история „Парапетът. Топики и съответствия“; прекрасно представящата и реконструиращата множество културни контексти „Властта на театъра. За пренасочването на националната идентичност“ на проф. Виолета Дечева; въвличащата в полето на историята толкова много съвсем нови книги „Българската литература през ХХI век (2000 – 2022)“, част II на проф. Милена Кирова; фундаменталното изследване – плод на дългогодишно проучване – на проф. Александър Панов „Жанровете на словесното изкуство“; големият сборник на НБУ със статии и спомени „Експеримент и памет: Георги Марковски“, възкресяващ този вечно експериментиращ с жанровете белетрист. Все още ме „държи“ в себе си поредната удивително умна монография на проф. Калин Янакиев „Личност и същество. Постигането на понятието за личност в богословските спорове за Светата Троица II – IV век“. Прекрасни разнообразни четива съдържа антологията „Животът през Средновековието“, съставена от проф. Цочо Бояджиев и от Тони Николов. Прибавям на финала една чисто историографска книга, с теми така вълнували през столетията българските литератори: „Пет етюда върху историята на Самуилова България“, на Македонския научен институт, със студии на проф. Васил Гюзелев и на проф. Георги Н. Николов, както и на двама чуждестраннни автори.
ИВАН ТЕОФИЛОВ, поет
„Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов, която имах честта да
прочета още в ръкопис, изпратен ми от автора. Четох я наведнъж с
упоение и неизбежно си записвах множество впечатляващи детайли, които
и досега си припомням. Една щедро извисена носталгия, в която
най-стойностното е, че възвеличава един обикновен човек. Човешка изповед, проникваща дълбоко в сетивата ни и още повече след смъртта с великолепието на Апотеоза.
МИРЕЛА ИВАНОВА, поетеса, драматург
Човек трудно вече може да преплува морето от книжнина – но все пак се появяват и хубави, силни, впечатляващи книги.
Три поетични книги ме грабнаха, зарадваха, дори въодушевиха: „Централна емисия“ на Йорданка Белева, „Литания“ на Бина Калс и „Хляб, любов и други ангели“. Като си давам сметка, че едва ли съм прочела всички новоизлезли книги…
Романът на Красимир Димовски „Тезеят в своя лабиринт“ е моето празнично събитие в прозата.
Двете (допълващи се и взаимообогатяващи се) литературни анкети на Елка Трайкова и Пламен Дойнов с Михаил Неделчев ми донесоха вълнуващо, неповторимо преживяване: да узная всичко, което знам, и то пак да ме смае…
Сборникът с есета на Митко Новков „Вслушвания“ си заслужава отвсякъде, дързък, чувствен, провокативен и преинтересен. А ако искаме да призовем тъгата, то тогава книгите на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“ и на Антон Баев „Татко“ ще ни се притекат насреща като далечен отглас от модерния Славейков псалм „Баща ми в мен“.
„Какво ни питат великите философи“ на Лешек Колаковски в превод на Правда Спасова и „Персонализмът“ на Еманюел Муние в превод на Тодорка Минева са две мнооооого сериозни книги, дължим ги на издателство „Сонм“. „Пътят на любовта“ от Алис Мънро в превод на Василена Мирчева пък си е истински шедьовър.
ПЛАМЕН АНТОВ, писател, литературен историк и критик, Институт за литература – БАН
Мисля, че най-близо до представата за събитие са двете анкети с проф. Михаил Неделчев – на Елка Трайкова (ИЦ „Боян Пенев“, Институт за литература – БАН) и на Пламен Дойнов („Кралица Маб“; НБУ). Те щастливо се допълват една друга, за да доочертаят (не искам да кажа „завършат“, защото активна фигура като неговата винаги ще е в състояние на перманентна незавършеност) – да доочертаят публичната, биографична и литературна, личност на едно от най-силните, ярки присъствия в литературния живот през последните десетилетия.
Сред немалкото добри книги в поезията бих отделил „Северен склон“ на Людмила Балабанова („Жанет 45“), поетеса, която особено ценя заради нейното фино, внимателно и дълбоко усещане на поетическата материя. – Ще отделя също „Следлюбов“ на Цочо Бояджиев („Захарий Стоянов“): макар да е сборна, събираща любовната, или част от любовната лирика на поета (при цялата относителност на това определение), тя ми разкри пълната сила на една поезия, която някак си дълго време бях пренебрегвал, недооценявал, вероятно заради философския престиж на автора.
В хуманитаристиката – една току-що появила се книга, която само частично познавам от някои предварителни публикации (има я и в пълна е-версия); но дори самият предмет и името на автора са достатъчна гаранция: „Класицистичният анти/модернизъм на Емил Щайгер“ от Ангел В. Ангелов (б. и.). Ценя строгата, пунктуална, бедна откъм външни риторични ефекти, но прецизна в детайлите мисъл на този автор.
Продължавайки с хуманитаристиката, сред преводните заглавия личните ми предпочитания са към „Случаят Йов“ от Рене Жирар (Фондация „Комунитас“; прев. Тони Николов); всъщност всяко заглавие от този автор е, или би било събитие за културата реципиент.
Странно, но в момента напразно напрягам паметта си, за да си спомня заглавие в художествената проза, което да ме е поразило, да е останало в съзнанието ми. С това, разбира се, не искам да кажа, че няма добри заглавия през годината; вероятно аз по някакъв начин съм се разминал с тях.
Не мога също така да се сетя и за антисъбитие.
МАРИ ВРИНА-НИКОЛОВ, преводач, литературовед, INALCO – Париж
За мен има 2 събития:
Градинарят и смъртта от Георги Господинов. Събитие, защото рядко се пише за последните дни на умиращ баща, и още по-рядко по този начин. Тази книга е своеобразен химн за живота в неговата крехкост и възвишеност, за синовата и бащина обич, своеобразна история на патриархалната свенливост и следвоенното поколение. Показва как писменото слово има силата да ни спаси от скръбта.
Ти, подобие мое от Радослав Бимбалов е смела и важна книга, особено днес, в един свят, застрашен от национализми и пагубни за човечеството войни и конфликти. Написана е с мощен език и конструкция. Пример за това, че литературата е етически и политически акт.
ДЕЯН ЕНЕВ, писател
Ще спомена две книги, и двете издания на „Фама 1”, на добрия стар Игор Шемтов, който без фанфари, твърдо и целенасочено продължава да подкрепя българските автори. И двете излязоха за първия ден на Панаира на книгата и няма как да са събитието на годината. Но тъкмо затова – за да поемат дъх в дробовете си. Първата е романът на Емил Тонев „Жив”. Книга, която през родовата памет с безпрецедентна сила на писателско майсторство и яснота възстановява историята на горчивото време, в което живяхме и живеем чрез герои, които са по-живи от самите нас. Съдбовна книга!
Другата е „Лютенски разкази” на младия Горан Атанасов. Вездесъщият ангел-хранител на книгите Митко Новков твърди на задната корица: „С „Лютенски разкази” Горан Атанасов показва, че вече се е превърнал в голям разказвач, с достатъчно опит зад гърба си; че знае как да ни хване за ръка и да ни поведе – накъдето трябва.” И аз съм напълно съгласен с Митко, даже се чудя – как, кога, по какви тайни закони на писателското израстване в новата си книга Горан успява с нещо да ни напомни и за Паустовски, и за Пришвин, пък и за земляка си Радичков.
ЧАВДАР ЦЕНОВ, писател
Сборникът с три новели „Посланичката“ от напусналия ни преди година писател и кинорежисьор Людмил Тодоров. Дълбока, забележителна книга, която спокойно може да се нарече и кратка трилогия, доколкото новелите преливат една в друга с видими и с не толкова видими връзки, макар сюжетите и героите им да са различни. И в писането, и в снимането на филми Людмил Тодоров оставаше верен на разбирането си, че човекознанието е легитимното основание за съществуването на каквото и да е изкуство. Той не се уморяваше да се взира в човека и в света, да се мъчи да улови същественото за тях, да улови духа на времето си и да пренесе уловеното в книгите и филмите си.
„Посланичката“ е още едно доказателство, че е успял.
КАТЯ АТАНАСОВА, литературен критик
Излязоха много добри преводни книги, както и добри книги от български автори. Имаше много литературни срещи, за пореден път се провежда и Софийският литературен фестивал. Все пак ще посоча една книга – това е „Възвърнатият рай“ на Джон Милтън в превод на Евгения Панчева, издателство Лист.
АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА, литературен историк:
Тази година явно интересите ми са повече в посока на документи, мемоари, анкети. Те разкриват интересни и тайни коридори към литературните времена. Зарадвах се на наградата на „Портал Култура“, дадена на Пламен Дойнов заради „Освен терора. Моделиране на новия писател на НРБ (1944–1956)“. Важна книга, появила се в края на 2023 г. Интересни ми бяха двете анкети, с интервюиран Михаил Неделчев. Те са с автори Елка Трайкова „Биографичните сюжети на литературния историк“ и Пламен Дойнов „Разговори с Михаил Неделчев“. Мемоарната книга на Марин Георгиев „Заговорът на мъртвите“ също е част от времевия литературен пъзел. Малко повече интерес имам към субекта, който оценява, отколкото към обектите в тези книги. Обектите винаги са плод на субективното виждане, докато субектът е повече във времето, което описва. В този ред на мисли ще откроя документалната книга на Евелина Белчева „Блага. Отвъд страданието: Забранено море – 1974“. Също важен ключ към отминало време, което бавно, но сигурно заема истинското си място в историческия процес.
Чудесният том с неиздавани текстове на проф. Людмила Стефанова „Към историята на западноевропейската литература“ е важен момент в културата ни. Със същата сила е и книгата от проф. Иван Шишманов „Славянски свят. Фрайбургски лекции 1923/1924 г.“
Ще откроя изследването на Пламен Антов „Любов и отечество“, отварящо нови погледи към българския национализъм. Зарадвах се и на сборника за Атанас Далчев „Образ на значимото. Книга в чест на Атанас Далчев“ със съставител Божидар Кунчев.
ДЕСИСЛАВА НЕДЕЛЧЕВА, литературен критик и писател
Започвам моя списък с „И един ден, когато стана писател“ на актьора Филип Трифонов, който се оказа и голям писател, издадена от „Рива“. Литературоведско събитие е книгата на Борис Минков „Висящите полета на българската литература“ на Сдружение „Литературна къща“. Специално внимание върху книгите на издателство „Аквариус“, аз бях фокусирана през тази година върху „Призрак в гърлото“ от Дерън Ни Гриъфа и „Веднъж през август“ от Илко Димитров. Три книги с поезия: „Мястото е свободно“ от Валери Валериев на „ВСПъблишинг“, „След истината. Нова политическа поезия“ от Пламен Дойнов на „Кралица Маб“ и „Природи и реалности“ от Валери Вергилов на Издателство за поезия „Да“. Като започнах от Вергилов, продължавам надолу по реката към „На два гласа“ от проф. Иван Станков и ИК „Хермес“. Включвам и една антиутопия с гръцки автор „Генът на съмнението“ от Никос Панайотопулос в превод на Ирена Алексиева, издат. ISU. Много сериозно издание на Зографския манастир са съчиненията на изключителния Тодор Влайков „Избрани християнски произведения“. В края на годината четох двата тома на режисьора и писателя Людмил Тодоров, особено впечатляващи бяха трите повести в „Посланичката“.
Като литературно събитие ще отбележа срещата, посветена на режисьора Иван Станев по време на тазгодишния Театрален фестивал във Варна. На нея чух задълбочени интерпретации и спомени от актрисата Жанет Костова и от Александър Кьосев, Явор Гърдев, Камелия Николова и други анализатори.
АНТОНИЯ ВЕЛКОВА-ГАЙДАРЖИЕВА, ВТУ
И тази година оставам вярна на вътрешната си потребност да оглася литературоведските книги, критическите светове, които не само са ме впечатлили, но и развълнували, предизвикали, за да призная: „Тези книги са и мои“. Димитър Михайлов. Яворов. Капитален за българската култура труд, побрал 30-годишните усилия на литературния историк, свързани с живота и творчеството на неговия съгражданин. Настолна книга за всяка българска библиотека, защото сдобива с неизвестявани досега знания, със значими за цялата българска културна общност прозрения, с един, идващ от дълбините на ума, сърцето и душата поклон пред българския световен поет Пейо Крачолов Яворов. Милена Кирова. Българската литература през XXI век (2000-2022). Част II. Всичко, което споменах миналата година за първата част на това внушително и първо по рода си изследване, обозиращо необозримото на съвременното ни книжно „вавилонско стълпотворение“ от почерци и езици, от глобални тенденции и лични претенции, важи с пълна сила и за втория том. При това хилядите прочетени страници са „инвентаризирани“ от проницателния критически усет и концептуален литературноисторически поглед. М. Кирова най-добре знае цената на взаимообратимостта, на често пъти труднодоловимата дифузия между литературната критика и литературната история. Особено когато се тръгва по противоречивия път, прокаран преди повече от век от един от любимите й културни герои Б. Пенев – да се маркират „основните чърти на днешната ни литература“… Евристичен труд, който не само ни информира, но ни сблъсква с поредица от литературоведски и социокултурни въпроси, съпътствани от присъщите за авторката труднооспорими типологически обобщения. Защото М. Кирова е майстор в това да провиди в инцидента – модела. Цветан Ракьовски. BG поезия – още нещо из кривините. Изследователят винаги е демонстрирал култивиран усет за парадоксалното, проблематичното, за онези гранични литературни зони на срещи и раздели на почерци, вкусове, стилове, които раждат новаторските явления. Ракьовски никога не върви по утъпкани пътеки. Напротив, и сега той ще реконстуира, за да съгради, но от непознат ъгъл, пет литературноисторически сюжета. Сред впечатляващите приносни за теорията и интерпретацията етюди е този за „многоточието“ като композиционен инструмент, играещ между казаното и недоизказаното, между говорещия и замлъкналия глас, между основния тон и обертоновете на поетическата мелодия; най-после – между съобщеното и сфуматото на езика. Малка, но много силна, откривателска, идейно зареждаща книга, удовлетворяваща жаждата ни по разночетенето на българската класика. Пламен Дойнов. Разговори с Михаил Неделчев, Елка Трайкова. Анкета с Михаил Неделчев. Както личи от първото заглавие, с книгата от 2017 „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“ се постави съвременното начало на своеобразен жанров модел – традиционната анкета със средищни присъствия в литературния живот прераства в задълбочени разговори, в литературоведски диалози, в професионално и съкровено едновременно събеседничество. Може да се каже и че самите крупни фигури, каквато е М. Неделчев, предполагат вътрешната сюжетност и концептуалност на провежданите разговори. М. Неделчев е живият класик на българската литературнокритическа и литературноисторическа проза, който помни прозренията на нейните ярки предходници, но и който чертае нови хоризонти пред литературноисторическата ни наука, не спирайки да я дълбае и копае, но и заедно с нас да размишлява покрай това „как работи литературната история“ – върху „българските работи“. Да заплита в едно кълбо нишките на художествено и биографично, литературно и политическо, лично и типологично. В двете книги оживява в плът и кръв Персоната на най-видния български литературен персоналист Мих. Неделчев; прозвучава запомнящият му се глас с всички негови интонационни извивки, драматични зевове, интимни откровения, заковани литературоведски формули, екзистенциални прозрения, стоически избори, морални апории, характерови пропадания, професионални висоти. Повече от очаквано е през осанката на културната му фигура авторите да очертаят панорамата на българския духовен живот от 60-те години на миналия век до днес. Но най-вече – запленени сме от магията на неговия свръхакцентиращ глас на български интелектуалец от най-висока проба, който не се уморява да поражда и разказва, често пъти и екзалтирано, „биографичните сюжети на литературния историк“. Национален капитал. Стефан Киров. Мемоари. Съст. Мая Ангелова. От началото до края на този внушителен том израства обаятелната фигура на проф. Стефан Киров, явяваща се едно от генеалогичните ядра на модерната биография на високата българска интелигенция. Присъствието му в научната и обществена публичност от времето на Третото българско царство се превръща в академична и морална мяра за поколенията. Изтъкнат конституционалист, двукратен ректор на Софийския университет, радикалдемократ, миротворец и мисионер на българската кауза по време и след войните, строител на модерна България, превърнал „думите за гражданско самосъзнание в дела за гражданско устояване“. Респект. Евелина Белчева. Блага. Отвъд страданието: „Забранено море“ – 1974. Поредната ценна книга, родена от дълбините на архивите, но и от техните встрастени биографически реконструкции и смислотворчески литературноисторически конструкции. За да ни засрещнат с едно друго „лице“ на авторката на „Лице“, когато тя живее с мисълта за обреченост след тежка диагноза; когато живее живота ведно със смъртта. Поемата „Забранено море“ е писана изотвътре на най-граничната човешка ситуация, от самия ръб, от „другата страна“ на екзистенцията. Творбата е обрамчена с плътен социоисторически и културнофилософски разказ за отминалия български век, но и с драматичните траектории на ред емблематични личности на националната духовност. Кремена Митева. Дора Габе и Добруджа. Пълноводен разказ, бих казала, литературноисторически роман за раждането и израстването на знаковата българска поетеса и скъпата на сърцето й Добруджа; за един почти вековен живот, изпълнен с творчески възходи и несполуки, с житейски перипетии и съдбовни духовни изпитания, с драматични исторически събития и интимни радости. Авторката ни съприкосновява с многото образи – познати и непознати, но събрани в органическо единство – на ученичката в поезията и първата голяма любов на П. К. Яворов, на съпругата на мастития учен Б. Пенев, на дъщерята на Добруджа… При това в литературноисторическия разказ е вклинена цяла една галерия от портретни скици на значими фигури на модерната българска интелигенция – не само поети, писатели и критици, но и композитори, учители, художници, оперни певци. Въвлечен е плътният духовно-интелигентски и обществено-граждански контекст на епохата през очите на голямата поетеса и земляците от Златна Добруджа…
ИРЕН ИВАНЧЕВА, литературен критик и историк, Университет на Синсинати, Охайо
Тази година особено ме зарадваха три отличия, които получиха Мирела Иванова, Алберт Бенбасат и Кирил Мерджански. Имам предвид – номинацията „Европейски поет на свободата“ на Мирела Иванова като една от шестте финалисти, награждаването от портал „Култура“ в категория проза на невероятния роман на Алберт Бенбасат „Когато големите станат малки: вехтошарски роман“ (изд. „Колибри“) и удостояването с националната награда за поезия „Константин Павлов“ на Кирил Мерджански за неговия цялостен принос към поезията и за книгата му „Бъдеще на Античността“ (изд. ФО).
Една моя лична литературна радост е издването през 2024 г. на български език на моята монография „Асия Джебар и Юлия Кръстева. Франкофония и франкофилия: да избереш да пишеш на френски, езика на Другия“ изд. „Полис“) в блестящия превод на Юлиян Жилиев, издание, от което българския читател ще се запознае може би за първи път с Асия Джебар, голямата дама на алжирската литература, писана на френски език.
Определям като събитие и появата на превода на Росица Ташева на Милан Кундера, „Осемдесет и девет думи / Прага, една изчезнала поема“ (изд. „Колибри“), една важна книга, която ни представя речника на Кундера с ключови понятия за неговото писане.
МЛАДЕН ВЛАШКИ, преподавател в Пловдивския университет, редактор в списание „Страница“ и автор и водещ на радиопредаването за книги и литература „Преге“
Имам усещането, че 2024 година беше една добра редова година за българската литература и в същото време някои истерии разтресоха литературното поле, при това – не за добро.
Нека спомена няколко книги с проза, публикувани през годината, които ми осмислиха четенето на днешна българска литература: „Градинарят и смъртта“ (Жанет 45) на Георги Господинов; „Тезеят в своя лабиринт“ (Хермес) на Красимир Димовски; „Жив“ (Фама 1) на Емил Тонев; „Посланичката“ (Знаци) на Людмил Тодоров, „На два гласа“ (Хермес) от Иван Станков, „Годината, която започна в неделя“ (Жанет 45) на Яница Радева, „Убийство на булевард „Стамболийски“ (Рива) на Чавдар Ценов, „Минало несвършено. Отдел Издирване“ (Колибри) на Александър Чобанов и Владимир Полеганов. Хубавото на тази година беше и убедителното навлизане в полето на автори от по-нови поколения: „Извън обхват“ (Жанет 45) на Евгени Черепов, „Момчето, което завърза луната за земята“ (Жанет 45) на Мартин Касабов, „Днес не ми се излиза“ (Рива) на Неда Узунколева, „Романът на една жена без качества“ (Жанет 45) на Ралица Николова, „Корени и светила“ (Жанет 45) на Любослава Трайкова.
Изпитах погнуса от случилото се около наградата „Роман на годината“. Двама от литературните критици с дълбоки и пълноценни познания за съвременната българска литература Милена Кирова (Българската литература през ХХI (2000 – 2020) – Колибри, ч. 1, 2023 и ч. 2, 2024) и Борис Минков (Висящите полета на българската литература – Сдружение Литературна къща, 2023) бяха въвлечени в непочтителни към фигурите и труда им процедури и вместо дебат по техните книги, се развихри сляпо медийно обругаване. Впрочем и в други полета на изкуствата у нас протичат подобни процеси.
МИГЛЕНА ДИКОВА-МИЛАНОВА, поет
Културните войни и театърът като арена. „Оръжията и човекът“ – събитие и антисъбитие на годината
2024 година ще остане в историята като година на културни сблъсъци, които излязоха извън границите на обичайния диалог и се превърнаха в открити „културни войни“. Едно събитие ясно илюстрира тази тенденция – постановката на пиесата „Оръжията и човекът“ от Бърнард Шоу, режисирана от Джон Малкович в Народния театър.
На 7 ноември първата премиера на постановката беше отменена заради протест, който от мирен прерасна в открито агресивен, воден от крайни националисти. Въпреки това, на 9 ноември премиерата все пак се състоя и беше голям успех, завършил с възторжени овации от солидарната с пиесата публика. Тези събития не бяха просто театрални премиери – те се превърнаха в арена, на която се сблъскаха различни идеологии и разбирания за традиция, национална идентичност и мястото на България в света.
Концепцията за „културните войни“, въведена от Джеймс Хънтър в книгата му Culture Wars: The Struggle to Define America (1991), описва конфликта между противоположни културни ценности, които се стремят да доминират обществения живот и културното пространство. През последните години, включително и 2024, тези войни се превърнаха в основна характеристика на българската културна сцена. Конфликтите около „Оръжията и човека“ са само един от примерите – емблематичен сблъсък между „прогресивни“ и „традиционни“ възгледи, който се проявява при всяко значимо културно събитие.
Примери за това не липсват: номинацията на Мария Бакалова за „Оскар“; наградата „Букър“ на Георги Господинов стана повод за разнопосочни реакции относно литературата като национално или универсално изразно средство; дори откриването на Олимпиадата в Париж се превърна в тема на културно противопоставяне.
Интересен аспект на ситуацията е, че „Оръжията и човекът“ е част от два противоположни списъка на сайта „Площад Славейков“: в класацията за „Културно събитие на годината“ и в антисписъка за „Некултурни събития“, включващ протестите срещу постановката.
Тази поляризация поставя важния въпрос: какво означават културните войни за България днес? Подобно на много други европейски държави, България се лута между желанието да съхрани своята национална идентичност и необходимостта да бъде отворена към нови влияния. Самата пиеса на Шоу иронично отразява този конфликт още в началото си чрез описанието на спалнята на Райна – смесица от традиционно и модерно, балканско и западно. Тази символика сякаш обобщава съвременното българско общество, което продължава да се бори между миналото и бъдещето, между „уюта“ на познатото и желанието за признание в световен мащаб.
Двойната природа на „Оръжията и човекът“ се изразява във факта, че пиесата е едновременно културен триумф и арена на културен конфликт. Като смел артистичен жест и съдържателна, провокираща размисъл постановка, тя заслужено заема мястото си като културното събитие на годината. В същото време протестите около нея я превръщат в антисъбитие на годината – ясно отражение на присъщата й диалектичност, която прави тази пиеса символ на разделеното ни време.
ЯНИЦА РАДЕВА, писателка
Литературните събития и антисъбития са не само книги, а и отношение към тях, към авторите, към състоянието на литературната среда. Тази година това пролича силно. През първата ѝ половина ни връхлетя скандал около една от най-престижните награди, на какъвто не сме били свидетели (или поне не в най-ново време). Нагледно видяхме как една хоризонтална мрежа (Фейсбук), която зачита само множества, размества пластове и превръща човека в мишена. По-късно дойде и другото антисъбитие, свързано с ChatGPT. То повдига въпроса как да се справяме с ChatGPT и литературните конкурси в бъдеще.
Събитието за тази година и следващата се появи през септември и е свързано с „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов. Романът вече получи първите си две награди.
Друго важно – работата на Гергана Панчева от Литературна агенция „София“ и всичко, което направи тази година за българската литература. Срещата с издатели от 15 страни в НДК трябва да се запомни като основополагаща.
На церемонията на наградата „Хеликон“ в новата книжарница на веригата проф. Кирил Топалов, председател на тазгодишното жури, каза, че много е харесал женската проза, която се пише в момента в България. И това можем да прочетем като събитие. А фактът, че имаме тази година единствена книга с литературна награда, писана от жена, стихосбирката на Мария Калинова „Слънце-техника“, прави стихосбирката още по-важна (изключение – наградите за дебют „Южна пролет“ и за детска книга).
Важни книги, които няма да измамят читателите си, са „Тук живее Йожи“ от Надежда Радулова, издадена в края на 2023 г. след като анкетата на ЛВ беше приключила, „На два гласа“ от Иван Станков, преводът на „Възвърнатият рай“ от Джон Милтън (превод Евгения Панчева) и още едни превод, който остана встрани от публичното внимание, а аз го прочетох с удоволствие, „Огън“ от Искендер Пала (превод Азиз Шакир).
МАРИЯ ЕНДРЕВА, преподавател, СУ „Св. Климент Охридски“
Събитието е наградата на Георги Господинов за международния „Букър“.
Антисъбитието е преводът на Дуинските елегии на Рилке от Кирил Кадийски. Аз бих казала също и избирането на Гранитски за академик, но това не е книга. Ако може, бих държала на него.
ЙОАННА ЯНЕВА, СУ „Св. Климент Охридски“, МП „Литературознание“
Между фините процепи на литературните улеи, свързващи тихите улички на онези фиктивни светове, създадени от иначе смъртното не-мълчание на Шехерезада, по особен начин един към друг си проправят път събитието и ἀντίος-събитието на 2024.
Разнопосочните развълнувани гласове, прошепващи увлекателно някогашни истории, превърнали се в легенди, почти в самия край на тази година зазвучаха в едно с издаването на ръкописите на проф. Людмила Стефанова. Благодарение на дългосрочната усърдна работа на Богдана Паскалева, Йоанна Нейкова и Франческа Земярска публикуването на „Към историята на западноевропейската литература“ (изд. „Версус“) несъмнено беляза отиващата си 2024.
Събитието и Ἀντίος-събитието, но в неговия етимологичен смисъл (от старгр. ἀντίος – изправен срещу или пред), на годината беше смълчаното изправяне на читателя пред смъртта на бащата – пред ужаса от измислянето ѝ, продиктувано от извънредно близкия досег до фикционалния образ, или пред преповторното ѝ преживяване в ранимите първични спомени. Като една Шехерезада разказвачът в „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов в опита си да отлага чрез разказване на други истории не успя да притъпи въобразената болка от усещането за загуба на живия баща.
ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА, преподавател, СУ „Св. Климент Охридски“
И тази година събитието е преди всичко книга. В моята лична класация това са две книги: „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов и появата на български на „Кога престанахме да разбираме света“ (прев. Захари Омайников) на Бенхамин Лабатут. Общото помежду им е създаването на разказ за онова, което е непредставимо – личната загуба на близкия човек и онези повратни точки в науката, които преобръщат света на всички. И в двата случая фикционализирането на историята, апофеничната структура между събития, които нямат нищо общо – пробиването на земята от първите кокичета и смъртта на бащата, съобщаването на дърветата и розите, че стопанинът си е отишъл и раждането на нови плодове от градината, свързването на историите на реални личности, които никога не са срещали и въобразяването на събитията, които водят до повратните моменти в техните мисловни хоризонти – създават един фикционален свят, в който читателят потъва и преосмисля реалния свят, получава утеха и смисъл там, където няма такъв. Тези две книги тепърва ще открият други читатели, за които мисля ще се превърнат в събитие за 2025-а, 2035-а, а защо не и 2235-а.
За антисъбития мога да се сетя също, но благодарение на усилвателите на социалните мрежи те са много, но толкова маловажни, временни, протъркани, че трудно бих им отдала значимо място в обществения дебат.