1. Кои са според вас театралните събития на 2024?
2. Кои са според вас театралните антисъбития на 2024?
3. Какво бихте пожелали на театъра през 2025?
Албена Тагарева, театровед, театрален изследовател и критик
1. Това е един от най-трудните въпроси от известно време насам. За съжаление, не бих могла да откроя без уговорки едно или няколко категорични театрални събития. През изминалия сезон гледах добри представления по отношение на режисурата, актьорските изпълнения и театралния език, без това да ги прави изключителни в един по-широк контекст. Бих откроила няколко от тях като „Майка Кураж и нейните деца“ в Сатиричния театър на режисьора Стоян Радев, „Медея“ в Народния театър на британския режисьор Деклан Донелан, също и „Обществен враг“ в МГТ „Зад канала“ на Крис Шарков. Тук бих искала да подчертая и една положителна линия, която започна и се надявам да продължи и на други места. Това е програмата на Народния театър за сцена „Апостол Карамитев“ и възможността за експерименти, която тя предоставя. Там през последните два сезона бяха реализирани няколко интересни представления. През 2024 г. това беше представлението на Галина Борисова „Хипотетично“, което определено изпъква.
2. Безспорно антисъбитието на 2024 г. за мен беше целенасочената атака срещу свободата на творческо изразяване и стремеж за ограничаването на правата на всички ни. Събитията пред Народния театър на 7 ноември бяха нещо недопустимо за една европейска държава. Въпреки това театралната общност показа, че няма да допусне вмешателство и налагане на цензура.
3. Да не остава равнодушен към всичко, което заплашва творческите и човешките свободи.
Николай Йорданов, театровед, театрален изследовател и критик
1. Бях приятно изненадан от спектакъла „Племе“ от Нина Рейн в постановка на Зафир Раджаб, продукция на Театър „Българска армия“. И да, бих го определил като театрално събитие за 2024 г., защото става въпрос за интересна работа на млад режисьор с много добри актьорски изпълнения, при това на труден и пределно актуален текст. Сред чуждите спектакли, които се вписаха в българския театрален контекст, бих откроил продукцията от програмата на „Национален театър – Лондон на киноекран“ „Вуйчо Ваньо“ по Чехов в адаптация на Саймън Стивънс с участието на Андрю Скот. В него видяхме един голям актьор, за когото няма непостижими неща на сцената.
2. Безспорно това беше вандалщината пред Народния театър и възпрепятстването на публиката да влезе на премиерата на „Оръжията и човекът“ от Бърнард Шоу, с режисьор Джон Малкович в Народния театър. Освен безобразията и нецивилизованото поведение на освиркващата зрителите тълпа, повече ме безпокои организираната кампания за „народен гняв“, който не беше възможен преди 20 – 30 години, когато този непретенциозен текст на Шоу се играеше без всякакви проблеми по българските сцени.
3. Да излезе от мъртвата хватка на методиката на Министерство на културата, като си давам сметка, че това зависи най-вече от самото министерство. Но трябва да постигнем консенсус в професионалното съсловие, че са необходими нови принципи, определящи разпределянето на публичните субсидии за театрална дейност.
Асен Терзиев, театровед, театрален изследовател и критик
1. От спектаклите в България бях най-силно впечатлен от постановката на английската пиеса „Племе“ от Нина Рейн в Театър „Българска армия“ под режисурата на Зафир Раджаб и от новата постановка върху античната трагедия „Медея“ от Еврипид под режисурата на Деклан Донелан в Народния театър. В международен план най-силната постановка, която съм гледал, е виртуозният моноспектакъл на талантливия актьор Андрю Скот, под режисурата на Сам Йейтс, върху „Вуйчо Ваньо“ от А.П. Чехов, който можахме да видим заснет на кино от програмата „NT Live” в рамките на МТФ „Варненско лято“ и „Световен театър в София“. Тези три спектакъла ми върнаха вярата в уникалната сила на театъра да бъде концентриран израз на актуалните и вечни човешки безпокойства, както и в качеството му да се случва като жив контакт с публиката (дори когато го гледаме на екран).
2. Тази година те се струпаха буквално едно след друго в самия й край и вгорчиха началото на новия сезон 2024/25. Разкритията за финансови злоупотреби в театрите в Разград и Смолян нанесоха огромна щета на обществения имидж на театъра. Злонамерените активни мероприятия, организирани срещу премиерата в Народния театър на пиесата от Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“ под режисурата на Джон Малкович отключиха особено безсмислени и грозни колективни бесове, които, за щастие за кратко, успяха да превърнат театъра в заложник на своите политически страсти.
3. Повече разум, разбиране и толерантност. Театърът трябва да успее да сложи край на вредната практика неговите вътрешни проблеми да се превръщат в обществени, дори в случаите, когато самият той няма пряка вина за това. Нищо не накърнява авторитета на театъра като изкуство и като културна институция повече от безкрайните интриги, които медиите и социалните мрежи разнасят навсякъде като зараза. Театърът трябва да се концентрира в онова, което е неговото основно призвание – да създава силни представления.
Мира Тодорова, театровед, главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“
1. За мен най-вълнуващото театрално събитие за 2024 беше спектакълът на Андрю Скот „Vanya“, който имахме възможност да видим в рамките на МТФ „Варненско лято“. Брилянтно, виртуозно, умно, смешно!
2. Според мен най-сериозното антисъбитие на театралната 2024 беше т.нар. протест пред Народния театър на премиерата на „Оръжията и човекът“. Беше отвратително и срамно някакви псевдопатриоти и националисти, мотивирани и навигирани от политически маргинали от периферията на политическото (поне на официалното такова!), обидени, че Бърнард Шоу в романтичната си комедия от 1894 г. ни бил описал като варвари, да дойдат и съвсем „цивилизовано“ да бият. А в пиесата на всичкото отгоре чужденец, при това враг, намира убежище и закрила в дома на заможно българско семейство, което има библиотека, чете Байрон и Пушкин и ходи на опера във Виена. Питам се дали сега изглеждаме така?!? Приютяваме чужденци, четем книги, ходим на опера…
3. Бих му пожелала млади хора, вдъхновени, с ум и сърце, с идеи и познания, с талант и дисциплина! Театърът в частност, но и цялата ни държава има нужда от тях! Дано не сме ги изгонили завинаги…
Михаил Байков, театровед, театрален критик
1. Сред театралните спектакли, като събитие, както за театъра, в който е създаден, така и за българския репертоарен театър като цяло, бих извел постановката на Зафир Раджаб „Племе“ в Театър „Българска армия“. Рядко съчетание на силен текст, мощна актьорска игра, смела режисура, оригинално сценографско решение и не на последно място – продуцентски риск от страна на театъра, който в крайна сметка остава оправдан. Навярно театралната общност започва да привиква с имената на големите имена от световния театър, и все пак е важно да отбележим работата на Деклан Донелан с актьорите на Народния театър. Отново там, през отиващата си година, се даде началото и на проекта „Дигитална библиотека“, който дигитализира голяма част от архива на театъра, което е важна стъпка в опазването на театралната ни памет. Сред по-важните книги в полето на театрознанието се нареждат тези на проф. Николай Йорданов „Българският драматургичен канон. Формиране, пренареждане, препрочитане“ и на проф. Калина Стефанова и проф. Марвин Карлсън „20 режисьори-първопроходци от Източна Европа“.
2. Две събития ще останат с отрицателен знак в родния ни театрален ландшафт през отиващата си година. Едното е случилото се пред Народния театър „Иван Вазов“ на 7 ноември 2024 г., когато зрителите на спектакъла „Оръжията и човекът“ от Б. Шоу, реж. Джон Малкович, не само че не можаха да влязат в салона на театъра, а бяха публично линчувани и обругавани от група „патриоти“, дошли пред театъра под диктовка. Второто изключително неприятно събитие, хвърлило петно върху цялата гилдия, работеща в сектор сценични изкуства, са установените схеми за източване на бюджета за култура от два от държавните културни институти към МК.
3. Винаги е приятно, когато можем да видим две неща: по-консолидирана театрална общност, която работи заедно в общата система на сценичните изкуства. Повече международни събития – както вътре, в самите театрални организми, така и гостуващи отвън. И не на последно място – по-добре работещи финансиращи програми за подкрепа на независимия сектор.
Михаил Тазев, театровед, театрален критик
1. Театралните премиери през 2024 г. провокират интересни дебати в различни посоки. Не мога да посоча едно заглавие, което да определя като театралното събитие на годината, но мисля, че не са малко поводите, които заслужават внимание. Oт страна на театрите и театралните ръководители се наблюдава посягане към нова българска и чуждестранна драматургия и литература. Също така станахме свидетели на смели творчески проекти, които имат за цел да провокират публиката, а не да угодят на нейните нужди и интереси. Примери за това са заглавията: „Лисабон“ от Захари Карабашлиев и „Рожденият ден на Рупърт“ от Кен Дженкинс в Младежкия театър, „Съзвездия“ от Ник Пейн в Народния театър, „Майка Кураж и нейните деца“ от Бертолт Брехт и „Чумата“ от Джордже Кокош в Сатиричния театър, „П.О.Р.Н.О.“ по Ханох Левин в Yalta Art Room, както и „О(т)бвързан“ от Ханох Левин в Театър „Възраждане“. Прави впечатление, че така зададеното темпо и смелост набират все по-голяма скорост, което, надявам се, е повод да очакваме една интересна 2025 г. откъм театрални събития и премиери.
2. За жалост, Народен театър „Иван Вазов“ отново прикова вниманието към себе си и успя да предизвика крайно полярни настроения в зрителите и обществото с премиерата си по текста на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“. Съсредоточавайки се върху художествените качества на представлението, не успявам да намеря поводи за дебат, а също и мотивация за неговото реализиране от страна на театъра. Една от задачите на театъра и изкуството само по себе си е да провокира и да търси крайности по различни поводи, но в това няма място за самоцели проявления.
3. Пожелавам на театъра през 2025 г. да не губи събраната инерция от 2024 г. и да продължава с новите търсения по отношение на съвременна драматургия, чиято реализация да провокира, предизвиква и вълнува публиката.
Анита Ангелова, театровед, театрален критик
1. Театралният живот по българските сцени кипи от нови спектакли. Като че ли с всяка изминала година продукцията нараства, което създава трудност на зрителите да разпределят вниманието си навсякъде, което доста често означава, че залагат на нещо сигурно. По този начин интересни и експериментални представления спират да съществуват, а театрите се обръщат към по-леки, по-сигурни теми, за да привлекат вниманието към себе си. Именно поради тази причина е трудно да се определи едно събитие за изминалия сезон. Спектаклите, които несъмнено оставиха отпечатък и бих отличила, са „Племе“ от Нина Рейн на младия актьор и режисьор Зафир Раджаб – Театър „Българска армия“, и моноспектакълът на Елена Телбис „Prima Facie” от Сузи Милър – РЦСИ „Топлоцентрала“. Двете представления залагат първо на сериозна драматургия и второ, на основополагащи теми, които резонират в обществото ни и създават повод за осмисляне, съпреживяване и взимане на отношение. Огромен интерес имаше и към моноспектакъла на Димитър Ангелов „Докато смъртта ме раздели“ от Дъг Райт с режисьор Надя Панчева – Сцена „Дерида“. Разказвайки историята на Шарлоте фон Малсдорф, младият екип показва необходимостта от примери на реални личности, които да събудят осезаемостта в хората. През изминалия сезон се забеляза силен фокус върху моноспектаклите. По този повод бих отличила и като събитие, което се осъществи благодарение на платформата „Световен театър в София“, моноспектакъла на Андрю Скот „Вуйчо Ваньо“ от А. Чехов – NT LIVE. Това за мен е един от най-Чеховите спектакли, които съм гледала.
2. Да се стигне дотам, че за да протече спокойно един спектакъл, е необходимо пред театъра да са наредени полицаи. Да се стигне дотам, че хората да наричат творците крадци.
3. Смелост, повече публики и по-малко кризи.
Петър Денчев, режисьор, театрален изследовател, писател
1. За съжаление, мисля, че тази година вече трудно можем да отделим едно събитие, което да изпъква като изключително за средата ни. Да, появиха се много представления и не само представления (фестивални прояви, книги и др.), някои, от които добре рекламирани и професионално замислени, които обаче не могат по никакъв начин да надхвърлят ограниченията на средата. Тя все повече стагнира и е доминирана от депрофесионализацията, готовите формули, повърхностния поглед, административното и творческото невежество; както и нежеланието театърът да се върна в руслото на социалната реакция. Вече почти петнадесет години това дава и своя социален резултат върху публиката – тя е деформирана да вижда театралното събитие спрямо свои предварителни очаквания за продукт, чиято цена плаща; а не за уникално артистично събитие.
2. Театралното антисъбитие е, че за пореден път не се формира остър и критичен дискурс спрямо финансирането на държавните театри. След няколко откровени скандала това показва залинялост на мисленето, липса на съдържателно отношение към театъра, както и отсъствието на критично младо поколение, което да върви срещу статуквото. Дори заявките за нещо подобно обикновено изпадат в еснафските формули за „добрия вкус”, какъвто и да е той, където и да се открива.
3. Зъбатост, устойчивост, превратност. Все неща, които реално бележат художествените обрати в историята на театъра.
Анкетата подготви КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
