Амелия Личева
Не е пресилено да кажем, че една от най-обсъжданите книги в последните месеци беше „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов. Дискусията отвори и един по-широк дебат – не просто за това как пишем за смъртта на близък човек, но и как скърбим, как понасяме загубата. На български, както се видя, нямаме традиция в този тип писане и говорене, затова и романът на Георги Господинов запълни една много важна ниша. Нещо повече, нямаме дори много преводи в тази посока, като изключим миналата без особено внимание „Годината на магическото мислене“ на Джоун Дидиън. По-скоро в преводната хуманитаристика присъстват подобни теми – в книгите на Сюзан Зонтаг, на Ролан Барт в неговия „Дневник на скръбта“, но това все пак са текстове, четени от малцина. Дали случайно или не обаче, 2024 г. завършваме с появата на художествен текст, вписващ се в тази традиция, при това с българска следа в себе си – става дума за романа на израелската писателка Нога Албалах „Сбогуване“.
Нога Албалах е издателка и писателка, носителка е на престижни израелски награди. Както отбелязват критиците, „Сбогуване“, който излиза през 2018 г., има особено място сред останалите й произведения заради своята автобиографичност. За него тя получава наградата „Бренер“, а в своето решение журито определя творбата като „сдържана и минималистична, но изключително оригинална както в избора на сюжет, така и в боравенето с изразните средства, без нито за миг да прекалява с банални сантиментални излияния“.
Започнахме тази рецензия с думи за „Градинарят и смъртта“, защото този роман и романът на Албалах няма как да не влязат във връзка – заради фрагментарността на структурата си, заради дневниковото, заради фокусирането върху свиването на телесното по пътя към смъртта, заради описанието на опитите за живот след. „Сбогуване“ влиза в диалог и с друга обсесивна за Господинов тема – отслабването на паметта, изчезването на думите. И ако скандинавските автори предпочитат да говорят за възможностите, които се отварят пред възрастните в последния етап от живота им, а авторки като Елизабет Страут през романите си за Олив Китридж балансира между намерената на финала на живота мотивация за смисъл и щастие, но и пораженията на възрастта, Албалах избира да види живота през призмата на изтляването му. През погледа на дъщерята, която се грижи за своя баща в неговите последни месеци, се открояват разрухата, безпомощността. Затова и централен става въпросът, който всеки, сблъскал се със смъртта, задава – защо? Защо човешката съдба е в уязвимостта и крайността? Защо е тази цикличност, която приравнява остарелите към децата – краката им започват да не допират пода, когато седнат, килограмите намаляват, сферата на незнанието и неориентираността се увеличава… За да се стигне до повторената два пъти констатация, че жанрът на живота е абсурдният реализъм.
Два са акцентите, които „Сбогуване“ много ясно поставя – първият е фокусирането върху невидимото достойнство, което човек пази дори когато вече няма нито думи, нито сили. Тези размисли са насочени по-скоро към другите, които е редно да отгатват, че това достойнство го има, за да спестят срама и унижението на човека в разпад. Защото – внушава „Сбогуване“ – чувствата са там, вътре, и те си отиват едва със смъртта. Вторият е многократно изведеното послание, че не толкова професията, хобитата, а това какъв човек си, е най-важното, онова, което остава, следата. След смъртта, ако паметта е за човек, творил добро, тогава идва безсмъртието. То се полага на всеки, колкото и анонимен да е той, стига да е бил сред посветилите се на другите.
Споменахме, че книгата е по особен начин важна за българската публика. Това е така и защото бащата е български евреин, преселник. Сред фрагментите става ясно, че е учил във френско католическо училище в България, появяват се Чирпан, описания на живота на състоятелните еврейски семейства в България преди Втората световна война, намеква се за Закона за защита на нацията, четем името на Димитър Пешев, благодарността за спасяването на българските евреи, но и споменаването за неспасените, за което няма прошка… На този фон този кратичък, сведен до изречения сентенции роман, изгражда и по-цялостната история на един век на войни и конфликти, на идеологии, вяра и разочарование, на промяна, която обаче е все така пропита с опасности и страх (споменаване на терористични актове), което прави много двояко сбогуването на бащата със света. На пръв поглед той напуска един променен свят, но всъщност светът, в който го няма, може би си е същият, само конкретният човек липсва. И оттук тази рефренност на абсурда, за която се спомена, и идеята, че загубата е винаги лична.
И накрая, радостно е, че преводът е от иврит (дело на Емилия Юлзари), а не се минава през друг език – защото второто е непрофесионална практика, която напоследък има своите прояви у нас.
Нога Албалах, „Сбогуване“, прев. от иврит Емилия Юлзари, изд. „Жанет 45”, Пловдив, 2024
