Амелия Личева
В продължение на около година МОН почти всеки ден излъчва предложения за реформи:
– да въведат повече математика;
– да намалят чуждоезиковото обучение;
– да налагат религията като задължителна, после добавиха добродетелите, защото се стреснаха от съпротивата срещу проруския патриарх;
– ще забраняват телефоните;
– ще забраняват достъпа до социални медии за деца до 15-годишна възраст;
– ще въвеждат детектори за метал на входовете.
Сигурно има и друго. Човек трябва да се въоръжи с внимание, за да не пропусне тази канонада от идеи, повечето в модуса на забраните. Ще рече човек, че сме се върнали във времето на Макаренко или че се състезаваме с Китай и днешна Русия по това как да ограничим свободата на достъп до интернет.
В същото време:
– Младежи убиват и се убиват по пътищата;
– Деца се убиват в моловете;
– Зачестяват случаите на насилие и сред момичета;
– Агресията сред децата расте. Расте и в домовете. Расте и в обществото.
Така погледнато, нещо трябва да се направи. Спешно. Но забраните и цензурата са оръжия на диктатурите. Оръжията на демократичните държави са знанието, култивирането на толерантност към другия, формирането на ценности, търпеливото обучение кое е фалшива новина, кое е конспиративна теория, как да се опазим от опасностите, които крие мрежата. Казвам отново: пътят е просветата, работата, стимулирането на интерес, доверие, екипност. Наказанията не правят децата по-добри. Забраните само провокират желание да се намери път към забраненото. Училището на днешния ден трябва да бъде място, което провокира любопитство, което е приятно, което провокира инициативност, отговорност, самостоятелност; което възпитава ценности чрез примери, а не чрез проповеди. И което прави децата читатели, защото литературата също е път за изграждане на емоционална зрялост.
Децата се нуждят от среда, в която учат чрез опит и дискусии, а не чрез зубрене. И не на последно място, децата трябва да бъдат уважавани и мотивирани, да се чува гласът им, а не да ги третираме като изпълнители. Училището трябва да е щастливо място, а не казарма, и колкото по-бързо го разберат управляващите, толкова по-голям шанс има да започне разговорът за истинска, дълбинна, всеобхватна реформа, която отговаря на темпа на живота в XXI век.
