Разговор с Михаил Неделчев

Преди юбилея

ЛВ, бр. 21, 0.05-5.06.2012
Разговор с Михаил Неделчев две седмици преди 70-та му годишнина

Николай Трайков: Остават ви петнадесет дни до юбилея, как се чувствате преди него?

Михаил Неделчев: Чувствам се раздвоен. От една страна съм в голям подем, както физически, така и интелектуален. От друга страна, разбира се, човек е твърде респектиран от самият факт, че е достигнал такава възраст. И освен това, някак си според всички правила на астрологията, би трябвало да съм в дупка. По тази причина се чувствам раздвоен. Имам някакви очаквания към себе си, които са абсолютно неясни, немотивирани, несвързани с някаква конкретна задача, конкретна идея. Някакво усещане, не точно за праг, но усещане за това как нещо трябва да ми се случи.

Н. Т.: Чувствате ли се удовлетворен?

М. Н.: Отново се чувствам раздвоен – и по отношение на удовлетвореността. От една страна, разбира се, че съм удовлетворен за това, че в някаква много голяма степен се осъществих като литератор, от друга страна като знам колко много текстове са останали ненаписани. В моите архиви има десетки и десетки, ако не и стотици разработки – моите колеги и приятели знаят това. Разработки за книги, за монографии, за антологии, за студии, за статии, които така и така са си останали в някакъв абсолютно неразгърнат вид. Или най-общо скицирани, дори записани само като заглавия, а други просто са и разработени – стоят в папки и очакват мига, в който да се случат. Разбира се, аз много добре знам – междувпрочем съм го знаел винаги, още когато съм скицирал тези идеи – че огромната част от тях ще останат неосъществени. Но в последна сметка аз мисля, че те също са, макар да са останали в потенция, те също са мои книги, не само идеи, но и мои книги, само че в един идеален вид. Така да се каже, съществуват в света на моите идеи.

Н. Т.: Кое е най-голямото ви достижение?

М. Н.: Аз мисля, че някак си, дори само от това какви мои текстове се цитират, четат и така нататък, мисля, че литературният персонализъм е най-голямото ми достижение. Разбира се, тази идея през всичките години е обраствала с нови разработки. Пренасяла се е, идеята е показала, че работи и за по-нови периоди, не само за началото на XX век, така както беше създадена. Включително се оказа, че работи за времената на късния социализъм. Така че тази идея за мен е нещо изключително важно, защото тя ми помогна да преодолея това противоречие, което съществуваше в съзнанието на колегите от моето поколение. От една страна, ние бяхме твърде критично настроени към старата психологическа школа, към стария психологизъм по отношение на разглеждането на биографиите. От друга страна, бяхме увлечени от идеите на структурно-системният подход, от това, което много общо се нарича структурализъм и което, разбира се, има много различни форми и варианти. От друга страна, именно на фона на това отрицание на личността, което съществуваше независимо от култа и така да се каже, почитането на някакви личности от социалният революционен календар. На фона на това отношение към личността – че няма незаменима личност и прочие – всички ние носихме култа към личностите на кръга “Мисъл”, към личностите от високият български модернизъм и това влизаше в противоречие с нашата, сякаш антиперсоналистична нагласа като системно-структурно мислещи хора. Именно идеята за литературният персонализъм, вече в целия му усложнен вид, ми помогна да преодолея това противоречие, което продължава да работи в моето съзнание. Но то се преодолява благодарение на възможността да се оразличи публичната личност, респективно литературната личност от реалната биографическа личност, да се видят те в цялата сложност на взаимоотношенията им.

Също така, изключително много ценя идеята си за националния мито-поетически текст. Смятам, че тя е много важна, макар някои колеги да не я разбират. Може би не съм я разгърнал в истинския й вид все още докрай, защото тя е развита в една студия и отчасти в много други мои съчинения.

Разбира се, изключително съм удовлетворен, че бях един от тези литератори, след нашия колега Илия Тодоров, които се посветиха задълго на проблемите на текстологията. Надявам се, че колегите оценяват, че имам постижения в тази зона.

Естествено бих прибавил идеите си за литературно-историческата реконструкция, идеите си въобще за литературната история. За разгръщането на литературно-историческите форми на утвърждаване и прочие. Неща, които съм разработил в моята последна книга “Литературно-историческата реконструкция”. Ако трябва вече по-конкретно, в по-конкретна социална сфера, смятам за много важна моя идея и идеята за двете противоборстващи култури от късната социалистическа епоха. Всъщност идеи от книгата ми, която предстои да излезе, да сме живи и здрави, на 15-ти юли.

Н. Т.: На колко години изобретихте идеята за персонализма?

М. Н.: Сравнително късно. Тази идея се раждаше стъпка по стъпка, но окончателно се оформи, когато написах, мисля, че беше 1979-а или 1980-а, студията си “Проблемът на автобиографизма в творчеството на Яворов”.

Н. Т.: А откъде дойде?

М. Н.: От заниманията ми с Яворов. Значи тази идея се хранеше от идеи на Юрий Тинянов и на други литературоведи, но тя се роди именно по време на работата ми към бележките на том 1-ви на съчиненията на Яворов.

Н. Т.: Можете ли да кажете, че най-вече работата ви върху Яворов ви е изградила като литературовед?

М. Н.: Разбира се. Разбира се. В някаква степен моите занимания с Яворов са сакрални, разбира се, не в религиозния смисъл. А така да се каже – в сакралните пластове на литературоведското занимание. И това занимание също има своите сакрални пластове. Аз се чувствам длъжен на всеки цикъл от 10-12 години да пиша нещо ново за Яворов.

Н. Т.: Тези граници умишлено ли са поставени?

М. Н.: Така се случва, съвсем естествено. Ето например този цикъл се повтори през 2010-2011, когато написах малката книжка за сюжетите на 1910-а година, където са Яворов-Мина, трагическите сюжети, където открих начина, по който Яворов ритуално се отказва от поезията. А след това към тези текстове се прибави и текстът за множественото битие на “В полите на Витоша”. Те са в един цикъл от четири-пет текста.

Н. Т.: Нека поговорим за най-важните ви теми?

М. Н.: Аз изброих някои от тях. Особено важна тема за мен е, че литературната история е колективно дело и е почти невъзможно за един литературовед, дори когато е убеден, че много неща не са казани, не са се случили, несправедливи утвърждавания и прочие. Един литературовед е почти безсилен пред всичко това, но трябва да направи усилия, тоест трябва да направи, както аз ги нарекох – литературно-исторически реконструкции. Мисля, че тази идея е важна.

Разбира се, има и други, които са се трупали и са имали различни разработки през годините. Например идеите ми за социалните стилове. Включително социалните стилове в културата, в литературата, не само във всекидневния бит. Начина, по който си взаимодействат – тази идея има най-различни конкретизации, включително моите занимания с градовете, заниманията ми със социалния стил на национално-освободителното движение за освобождаването на българите от Македония и Одринско. Разбира се, всичките ми занимания с любовта, любовните текстове, любовните етюди. Любовта, разбира се, в един вече много висок смисъл – като раждаща социални стилове. Всяка двойка си създава такъв социален стил, един бит който е охудожествен в един висок смисъл.

Напоследък ме занимават щастливите хетеротопии в културата. Надграждането над един град, над едно пространство, над един топос, надграждането на култура и литература. Както е при световните градове и световните места на културна памет. Ще дам пример с едно мое съчинение – “Швейцария като щастлива хетеротопия на българската литература”. Всъщност, ето сега точно заминавам за Бретан, за където написах именно за Бретан като една такава щастлива хетеротопия. Чия е тя? Има ли я наистина или аз си я въобразявам? Това е още една поредица от най-различни типове изследвания, които са базирани на идеите за социалните стилове.

Н. Т.: Кои са вашите предпочитани критически жанрове?

М. Н.: Аз обичам да пиша, не само обичам, а явно така съм устроен, култивиран и дисциплиниран, ако това е дисциплина. Някои колеги биха го сметнали за слабост, но аз обичам да пиша текстове, които някак си са обозрими в моето съзнание. Тоест статия между десет страници или студия, като много държа и статията и студията да имат силни енергии, да са плътни, да са мощни като текстове, да са адски гъсти, включително да има много недоизказани неща, да има подхванати литературоведски мотиви. Много държа в моите текстове да има една особена множественост на тематиката, на литературоведската тематика. Тоест да има една полифоничност на тази тематика. Основната тема е поставена в множество други, не подтеми – те са потенциални, така да се каже равностойни – и това придава и друго звучене на този текст. Освен това, много държа всеки литературоведски текст да има свои реторични хватки, да има свой стил, да има своя магия на излъчването, внушения.

Н. Т.: Да поговорим за отношенията ви с писателите. Какви стратегии развива един литературовед при такива взаимоотношения?

М. Н.: Много е деликатно и трудно да бъдеш допуснат до света на поета, даже до бита на поета. Тоест да бъдеш допуснат като равен, защото… аз казвам, че големите поети имат едни особени братства. Тези братства могат да бъдат от двама души, могат да бъдат от един поет и един критик, като критикът замества цялата аудитория, обаче разбира се този критик е избран, той е допуснат. Това е голяма магия. Много е деликатно, защото дългото общуване с един поет, което е прекрасно само по себе си, защото няма по-голяма школа за литературоведа от това да общува с писателя, с поета. Поне за мен е така, защото литературознанието, което аз съм се опитал да правя, е, така да се каже, вдадено, въвлечено литературознание – въвлечено в самата литература. Тази въвлеченост се получава от общуването с писателите, с поетите. Но от друга страна, като общуваш с писател и поет, ти започваш да се притесняваш от своите собствени текстове, които биха се появили, за да материализират тази въвлеченост в света на писателя. Много често се получава така, че ти пишеш за други писатели, но не и за този, с когото общуваш, който ти е близък и с когото разговаряте за литература и така нататък. При мен се получи така, че важните си текстове и за Николай Кънчев, и за Биньо Иванов, и за Христо Фотев, и за Константин Павлов написах, когато вече нямах възможност да общувам с тях. Слава Богу, написах текстовете си за други двама поети, с които също съм бил близък през годините – това са Иван Цанев и Екатерина Йосифова. Ето, за Владимир Зарев, с когото съм общувал толкова години и съм чел повечето му романи в ръкопис, все не успявам. И смятам, че е адски несправедливо, че все още не съм написал истинския си текст за него. Същото се отнася и до Емилия Дворянова.

Н. Т.: Смятате ли, че политическите ви пристрастия се отразяват на текстовете ви?

М. Н.: Разбира се, и аз не го крия. Аз смятам, че литературната критика и литературознанието – наред с всичко останало – са и форма на правене на културна политика. Мисля, че това словосъчетание не е само комунистическо. Ето например последната ми книга, която предстои да излезе, тя е и политическа – не в смисъла на политическа политика, а политиката, пречупена през призмата на литературоведа. Но тъй като там има и автобиографични моменти, има и свидетелства за драматични сюжети от късната социалистическа епоха. Мисля, че не съм прекалил с политиката, но поначало аз не се гнуся от нея. Истинското правене на политика е много висока и сложна дейност. И не само че не съжалявам, че участвах в политическите занимания, но те ме научиха страшно много и по отношение на историята на литературата.

Например цялата ми поредица текстове, които са свързани с големият проект на Департамент “Нова българистика” в НБУ – “Годините на литературата” – просто не бих ги написал в този вид, ако не бях се занимавал с политика. Както и бих казал, че политиката ме е вълнувала още от юноша, още в гимназиалните ми години. И то точно в тези ретроспективни сюжети, сюжетите от историята, още оттогава обикнах завинаги 1907 година. Аз я обичам не само като исторически феномен, а и като политически феномен, който може да бъде пренасян, да ни поучава, който може да бъде материализиран днес.

Н. Т.: Кажете няколко думи за Никола Георгиев – много хора го наричат учител.

М. Н.: Аз неизменно го наричам свой учител. Всичко, което той пише, аз го чета страстно и веднага. Писал съм за него къси текстове, които са като обяснение, не само в признателност, не само че съм му задължен, но и в най-високия смисъл на думата… точно като ученик към учител. И не смятам, че е унизително, макар да си на преклонна възраст и да имаш собствени реализации, да продължаваш да имаш свои учител. Аз съм щастлив от този факт и се учудвам от редица колеги, които пожелаха да се еманципират и то много категорично от Никола Георгиев. Аз никога не съм бил в някакви ежедневни контакти с него, както някои колеги, които бяха в малки групи и които след това яростно пожелаха да се разграничат от него – това е странно.

02.07.2012