Навлизане във вселената на яйцето
Тя е един укрит свят. Свят, в който проникването е възможно само посредством причудливи приспособления, които да го открехнат и да видиш „с кристална яснота цялата му озарена вътрешност”. На яйцето. Но не само. Ако Иван Теофилов поставя в пролога на новата си книга „Вселената на яйцето” откъс от част със същото наименование, включен в предходната му мемоарна книга „Монолози” (2001), читателят би трябвало да бъде нащрек. Поне по две причини. Яйцето в творческата вселена на Иван Теофилов, макар назовано като реално, извадено от реалния спомен за еврейския квартал Ортамезар, отдавна е престанало да бъде яйце. То е нещо много повече. Каквото е и градът в поезията му. Яйцето е тайнственият свят, в който читателят бива поканен, а чрез словото на един поет, приобщен. И втората причина, поради която читателят трябва да чете внимателно – заради Пролога. Както в предходната книга на Иван Теофилов с избрани стихотворения, и тук прологът е повече от въведение – той е осветление към вътрешния свят. Там вселената е на човека, пазещ своята вярност към значението на нещата, тук осенява пишещ и четящ и „изпъква с радостта на изградените човешки добродетели”. Защото е именно книга за отстояването. За начините да се живее въпреки всичко, да отстояваш човешкото и да побеждаваш, но не с цената на всичко, а с цената на търпеливостта, оставането самия себе си независимо от обстоятелствата. Затова не е случаен и епиграфът от Елиас Канети, поставен в началото на книгата: „Защото моралната квадратура на кръга е в това, как да продължаваш да живееш и да не си победител в един свят, където за победените няма място…” В този смисъл „Вселената на яйцето” допълва „Монолози” (2001). Защото и „Монолози” разказва за оцеляването, за разминаването между творческите стремежи и реалните обстоятелства, и тя също е „затворен свят”, както поетът перифразира Набоков в началото на тази книга, и тя също е визия за многостранните „криволици” и пътищата на своя автор. Всъщност част от текстовете, съставящи книжното тяло на „Вселената на яйцето”, читателят вече познава от „Монолози”. Книгата се гради от хронологичната нехомогенност на написването им и задава различни, наслагващи се представи за времето. Онова, което е ново – прибавянето на още събития, най-вече в първата част на книгата, навлизането на други лица или обогатяване чертите на описаните в предходната книга чрез разрастване, допълнително детайлиране на спомените за тях. Така онова, което Теофилов е решил да „дешифрира” пред читателя си, са наситените багри на един свят, в който „приключението” със старото пардесю се преплита със „спомените” на кръвта, погледът на едно дете от военните години 1943–1944 поглежда през очите на един помъдрял през пътя си в живота човек. Говорещият глас в първата част „Момчето, което бях” е гласът на прошката. И този глас е втора отлика – тонът на гласа на разказващия тук се откроява от предходната мемоарна книга на поета, ерго и от гласа от следващите части. Помирението с времето, или по-скоро с времената, тук звучи особено силно, обагрено с ярките цветове на обаянието, което според Бланшо в „Литературното пространство” е свят на омагьосващо привличане, светлина, статичност и замайване.
Втората част на книгата – „Предизвикани записки” – прави впечатление с ясно изразената си структурираност, която редува фрагментите на припомнящия си глас с афоризмите за поезията. Така редом до спомените за личности като Иван Динков и Цветан Тодоров, за случайните „зървания” на поети, принадлежащи на други темпорални пластове не само днес, но също така и тогава, през 50-те години, израстват и собствените мисли на поета. Каноничните фигури от литературата ни са описани в книгата и метафорично, и живописно и в същото време тези описания свидетелстват по сходен начин, както спомените на Кирил Кръстев в небезизвестната му книга „Спомени за културния живот между двете световни войни”. Ето вижте: Трифон Кунев крачи „пружиниращо, досущ като щъркел”, Николай Лилиев се отбива в Театралното училище (сега НАТФИЗ) с „несъответната на името си масивна фигура, с едро, но благородно лице”. В тази част на книгата, както стана дума, значително количество от фрагментите са откровения за поезията, за „идването” на стихотворението, за писането и вдъхновението. Но всъщност Иван Теофилов не говори за вдъхновение, а за провокация: „Най-често ме провокира да пиша онова, което липсва в живота”. Думата не е случайна – при Иван Теофилов няма случайни думи. Може би защото животът го е научил на устойчивост в изпитанията – принуден да живее, потънал в „непрогледността на абсурда”, по-скоро наблюдател на „културния ФРОНТ”, отколкото участник в литературния живот, в неговото трудно, със сизифовски усилия реализиране на всяка от книгите му до 80-те години – показателни спомени читателят ще прочете във „Вселената на яйцето”. А именно от 80-те години са някои от интригуващите спомени за времето, за приемането на поета в СБП, което той възприема като „нов вариант на принуда и подчинение”, както и за младите автори, които поетът „среща” като редактор в отдел „Поезия” на сп. „Пламък”. И в тази нова ситуация на 80-те, в това следващо изпитание за него е жизненоважно да покаже непромененото си поведение. Моралната страна на битието е нишката на Ариадна в лабиринта на живота. Иван Теофилов го показва не само чрез спомените си, не само чрез поезията си, но и чрез човешките жестове на помощ към младите тогава поети, които са не просто „помощ”, както поетът от скромност се е случвало да казва, а заемане на естетическа позиция за литературата, измерване на българската литература чрез ръста на световноизвестните автори (Бунин, Северянин, Бродски), чиито текстове превежда. Този висок критерий за литература той продължава да отстоява и през 90-те, когато неговото име и творчество, както и това на Николай Кънчев и Константин Павлов, окончателно излизат от сянката на принудителната маргинализация и заемат полагаемото им се място в литературното поле.
Мислите на Иван Теофилов за поезията, изразени в книгата, са допълнение – код към собственото му творчество, причините и обстоятелствата за написването на някои от тях той живописно споделя с читателя. Чрез записките заявява поезията си като съпротива, истинското писане като съпротива на режима и като противопоставяне на неистинско писане: „Поезията за мен винаги е била отдушник и нещо като терапия в условията на цензура и автоцензура, за да изразя, макар и насаме, личния си опит и преживявания, да ги направя сходни на моите личностни и идейни антени. Защото имах нужда на кажа неща на друг език – повече или по-малко кодиран, идиоматичен – самия език на поезията.”
В цялата книга се налага усещането за едно специфично световъзприемане – поетично, което изгражда стихотворенията на Иван Теофилов. Спецификата на това световъзприемане е вниманието към предметите, вещите като изразители на живота се открояват в един от фрагментите (№ 10) в първата част на книгата, в който паметта за приятелите от детството е пренесена върху къщите, в които те са живели, дори нещо повече – физическите характеристики на момчетата от някога са заличени за сметка на открояващото се пищно откъм детайли впечатление описание на техните домове: „В ранното си детство имах двама приятели – Исмаил и Киркор… Замисля ли се за Исо, единственото, което си спомням, е един натрапчив белег… А Кико… него изобщо не си го спомням. Но помня една старовремска арменска къща. Някъде към Чифте баня. Разклонена от стълбища и веранди, с разкошна резба на двойната входна врата, магично озарена от сини, зелени и червени стъкла, с вестибюл, озвучен от непрекъснати арии на пъстро подхвъркващи в телени клетки канарчета…”
Творческата памет на Иван Теофилов, като че ли има особената способност да помни живота чрез подредбата на къщи и улици, чрез разположението им и по този начин да изгражда неоспорима наличност на живот, която другата неустоима наличност на настоящето с вечното му пренареждане на нещата не успява да изличи – тази неизличимост на живота прозира и дори бих казала – е целта на всеки стих, написан от Иван Теофилов. И четейки точно този фрагмент, пред мен, а вярвам и в съзнанието на читателя „оживява” стихотворението „Синигери” от стихосбирката на поета „Амфитеатър” (1968).
Третата част на „Вселената на яйцето”, освен споменатите по-горе „и други страници”, разкрива и още една страна от творческата биография на поета, за която той говори не толкова често, но затова пък с много болка и обич. Или по-точно първо е обичта, а болката – тя е по-късно. Последните страници на книгата са разказ за театъра. Те са навлизане отново в щастливия спомен да бъде част от трупата на Бургаския експериментален театър, любопитното запознанство с Леон Даниел, общуването с Пейчев, Юлия Огнянова, Ицко Финци. Те са и тъжната радост от одисеите и победите около и на пиесите му „Часовникарят”, „Крали Марко”, „Индже”, които променят облика на българския куклен театър, спечелват му международно име, а лично за автора си – след 18 години работа – донасят разочарование от „тоталитарната куклонияда”. И все пак – както казах в началото – „Вселената на яйцето” е книга за прошката. Важно е какво си дал. Защото всичко, което си дал, по един или друг начин се връща при теб, остава с теб и пълни сърцето ти. Въпреки страниците на разочарование от режима цялото усещане от книгата е за светлина, извираща от множеството предмети и детайли, чиято мозаечност и наситеност рецензентите на поезията му забелязват през 80-те години. Тази светлина струи от редовете на „Момчето, което бях” и се допълва с впечатлението за достойнството на личността, което се усеща в „Предизвикани записки”, и с предчувствието, че има още какво да бъде разказано и което може би ще открием в „и другите страници” на следващата книга на Иван Теофилов. Защото без съмнение той има да ни каже още много.
ЯНИЦА РАДЕВА
Иван Теофилов, „Вселената на яйцето”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2011.