Европа: страхове и копнежи
Представите за своето и чуждото предизвикват значителен интерес сред изследователите и широката публика. Представителите на „малките” народи много държат да знаят какво мислят другите за тях, склонни са да реагират гневно на неадекватни според тях представи, а и да се хвалят с положителни споменавания дори когато очевидно са доста повърхностни или проява на елементарна любезност, на личностни комплекси, а в някои случаи и на добре пресметнат интерес. Този кръг от явления отдавна е във фокуса на вниманието на изследователите. Проблематизирането на подобни образи и на националните стереотипи вече е практически задължително за сериозните наблюдения, които се насочват към изковаването и използването на подобни образи, към властовите, а и психологическите мотиви, които ги пораждат. Споровете са по-скоро за това доколко съществуват национални (регионални) специфики, дали те не могат да се обясняват с други причини (социални, културни, религиозни), в какви мрежи от други специфики (социални, полови, религиозни) попадат образите на националното, как взаимодействат с тях и т.н.
Имагологията (В. Тодоров дори предложи да се нарича „имагинистика”) има своето развитие в България, нещо повече, имагологичните вглеждания в отделни явления вероятно са сред най-четените научни текстове. Сигурен съм, че подобна завидна съдба ще има и респектиращият том „Нашата Европа. Български представи за своето и чуждото 1870-1945”, който включва изследвания на Петър Петров, Катерина Гел, Доротея Добрева, Клаус Рот и Габриеле Волф. Трудът е преработено и допълнено издание на книга със сходно заглавие (Fremdes Europa? Selbstbilder und Europa-Vorstellungen in Bulgarien, 1850-1945), публикувана в Берлин през 2007. Интересно е, че немското издание има съставители – П. Петров, К. Гел и Кл. Рот – а българското няма. Авторите са съмишленици, до голяма степен те споделят общи методологически основания, а и, бих казал, и общи ценности. На много места се подчертава етноложкият характер на наблюденията, струва ми се обаче, че те са по-скоро комплексни и надхвърлят специфичните за тази наука подходи. Сигурно е излишно, но да кажа и това, че сред споделените общи положения е и категоричното отхвърляне на снизходителна добронамереност спрямо тукашното. Да подчертая и респектиращия стремеж явленията да се разглеждат не просто от всички страни, но и с познаване на цялата литература върху тях – от теоретичните студии, през конкретните изследвания по близки проблеми до най-трудните за откриване реакции на съвременниците – интервюта и дописки в печата, споменавания в мемоари и пр. Често срещаните днес у нас лековати критики към „остарелия позитивизъм” като че ли доведоха до едно не особено плодотворно връщане към „есеизма” и изтъкване на „своето мнение”, гарнирано с позовавания на авторитети, доста слабо свързани с разглежданата проблематика.
Въвеждащата статия на Клаус Рот представя накратко развитието на понятието „европеизация” и разкрива различните му смисли и употреби, като акцентува върху преплитането на възхищение и страх. Авторът е водещ немски българист, неговите изследвания от последните десетилетия очертават своя територия, в която навлиза една вече утвърдена група изследователи, част от които участват и в този значим проект.
Пространна студия е посветена на широко коментираната пиеса на Б. Шоу с български сюжет „Оръжията и човекът”. Петър Петров и Катерина Гел анализират огромен корпус от документи, за да ни представят наистина увлекателната и не съвсем типична история на тази творба, интересна както в британски, така и в български контекст. Удивително е колко много недоразумения изскачат, когато се навлезе в дебрите на сухите факти – в началото авторът практически не се интересува от България, той отправя критики съм тенденции в културата и политическия живот в Англия, по-късно добавя някакъв местен колорит, но е убеден, че Русия е била на страната на България по време на Сръбско-българската война (1885); Шоу представя основния си информатор като „адмирал”, въпреки че той има доста по-нисък чин, самият информатор волно или неволно не е съвсем точен, по-късно обаче публикува спомени за същите събития и т.н. Българската рецепция на творбата пък започва в немски театри, в които наши студенти се противопоставят на „антибългарската” пиеса; следват разнопосочни, но предимно възмутени реакции и в България. Интересен и даващ възможност за осмисляне на друг тип явления, а и на някакви устойчиви тенденции е сюжетът с постановките на пиесата в последните години на ХХ в. (разгледани от П. Петров в отделна статия) и т.н.
П. Петров и К. Гел представят и един друг сюжет, за който поне аз нищо не знаех – аналогията между пиесите на „Журналисти” на Густав Фрайтаг и „Вестникар ли?” на Ив. Вазов. Връзката между двете творби е несъмнена, но изследователите далеч не се задоволяват с нея, а навлизат в дълбочината на рецепцията. Според наблюденията им немската пиеса, поставена в София през 1899 г., е посрещната хладно и остава недоразбрана. Творбата на Вазов, който не само познава немската пиеса, но и е писал за нея, всъщност представлява реплика в един задочен диалог, който държи сметка за възприемателския хоризонт на българската публика. Представянето на крайно интересния казус може да се разглежда и като разгърнато допълнение към наблюденията на К. Гел върху преводите на немски драми в България около 1900. Аргументираните й изводи се насочват върху адаптирането и неразбирането и разкриват доста проблематичните връзки между оригинали и преводи. Те (би трябвало да) въздействат отрезвяващо на традиционните компаративистични анализи, които нерядко са склонни да извеждат прибързани и ласкателни за възприемащата култура заключения от факта, че някой каноничен автор или текст е преведен или дори само обявен, че ще бъде преведен на български.
Към сходна проблематика се насочва и Габриеле Волф, когато разглежда театъра като гражданска и образователна институция в България от края на XIX и началото на XX в. Задълбочено е анализиран спорът за театъра и функциите, които се очаква той да изпълнява в обществото. Авторката основателно свърза този дебат с „различни концептуализации на „Европа”… [както и с различните гледни точки по въпроса] дали и коя „Европа” би трябвало да се представя на публиката”.
В неизследвани територии навлиза и студията на П. Петров и К. Гел „Оперението на българските „папагали”. Образи на Запада в политическата стенна карикатура (1915-1945)”. Вестниците, предназначени за залепване на стената (обикновено в кафенета, кръчми и бръснарници), не са нещо напълно непознато, но досега не са били обект на сериозен анализ. И тук огромната предварителна събираческа работа, допълнена с познаване на теоретическите погледи към популярната култура, дава възможност на изследователите да навлязат в дълбочината на проблема и да представят както историята на явлението, така и менталните нагласи, които стоят зад него. Втората част от заглавието не е съвсем точна – наблюденията са насочени и към балканските съседи на България, а анализът предполага да бъде продължен и по посока на Русия, която присъства в много от карикатурите. За мен би било интересно да разбера и доколко изображенията са преднамерено наивистични. Във всеки случай включените в тома илюстрации разкриват разлики в стила на Сава Жлъчкин (основният автор и издател на българските „папагали”) и, да кажем, Ал. Жендов, на когото жанрът също не е чужд.
Българското присъствие на световното изложение в Париж през 1900 г. е друг интересен казус, разгледан многостранно и вещо от Доротея Добрева. Тази алековска проблематика като че ли придобива нова актуалност през последните години, далеч не само у нас и далеч не само по отношение на Европа. Като тръгва от всевъзможните документи изследването се насочва към устойчивите ментални структури за себе си, реакциите срещу външните критики (реални, предполагаеми или въобразени) и се приближава до привличащите погледа на днешните изследователи проблеми, свързани с доброволното екзотизиране на своето, дори със „само-колонизирането” (Ал. Кьосев), които съвсем не са чужди на балканското изкуство и в наши дни.
Докато четях значимия и, убеден съм, много полезен труд, и с интерес следвах анализите на авторите за различните страхове и копнежи, които Европа поражда сред българите (и не само сред тях), за проявите на усещането (или предположението) за възможно отхвърляне на искрената любов и реакциите, до които води то, често се връщах към един традиционен въпрос, за който авторите на сборника очевидно си дават сметка. Имам предвид проблематичната хомогенност на всяка рецепция. Един тип отношение към някакво чуждо явление характеризира конкретния възприемател и някаква група около него. Очертаването на тази група е сложна задача, която е заредена с опасностите на генерализацията. Ако С. Жлъчкин има някакво отношение към, да кажем, германците, и това отношение е в двупосочни връзки с (някаква част от) аудиторията на „папагалите”, то как да се очертае тя. Очевидно други любители на „папагалите” имат друго отношение към германците, а немалко хора се отнасят снизходително към този тип карикатури, трети пък не знаели за тях и т.н. Оставяме настрани еволюцията, дори преобръщането на отношението към германците в рамките на жанра. Или един относително по-ясен пример.
С. С. Бобчев изказва някакво отношение към българското присъствие на Парижкото изложение. Някои предварително са съгласни с него, други охотно възприемат мнението му, трети сигурно виждат същото явление по друг начин, четвърти по принцип отхвърлят неговото мнение, пети така и не научават за него и т.н. Очертаването на подобни възприемателски групи е огромно предизвикателство пред изследователите на проблематиката, свързана с възприемането на чуждото, отношението към него и менталните структури, които го пораждат.
Николай Аретов
Петров, П. Гел, К., Добрева, Д., Рот, Кл., Волф, Г. „Нашата Европа. Български представи за своето и чуждото 1870-1945”, София: ИК „Сиела”, 2011.
