„Вълчи вой – кучи лай“ – унгарската българска книга
Това е важна книга за българското литературно пространство. „Вълчи вой – кучи лай“ – разкази от Тошо Дончев, българин от Унгария. Но не етно-националната принадлежност на автора е важното на книгата. Не е и езикът в нея, нито начинът на разказване, макар че си личи – разказите са на човек, който знае как да работи с езика, да го накара да му служи, да го употребява в най-добрия смисъл на думата; разказите са и на човек, който знае как да разказва, как да нагнетява напрежението през привидно безразлични, напълно неутрални изречения, да държи читателя в очакване и да го изненадва по най-непредсказуем начин. Всички тези неща впрочем са задължителни за всяка истинска литература, без тях тя не може да мине, тъй че дори смятам, че май не е и много необходимо до ги отбелязвам. Но трябва да се отбележи друго – онова, за което се разказва, случките в книгата. А през тези случки – макар на пръв поглед битови, прозира голямата история и слонският й ход в живота на малкия човек.
Макар че и това не е онези черта, която прави книгата важна за българската литература. Имаме достатъчно примери за това как тук през малкото, битовото прозира голямото, историческото – като тръгнем от „Под игото“, минем през „Антихрист“ и стигнем до „Възвишение“. Различното, особеното, важното за писането на български в книгата на Тошо Дончев „Вълчи вой – кучи лай“ е друго – това е книга, която се занимава с Другия, с близкия Друг и с това колко е мъчно и трудно той да оцелява и да бъде човек в едно време, което иска от него съвсем различно поведение. Прочетете например разказа „Чичо Лайош мери мармалад“ – това е такъв потрес от човешката жестокост и наглост, че човек го побиват тръпки. Тошо Дончев, бидейки представител на едно малцинство, е чувствителен именно към тези дребнички прояви на (не)способността да си малко сред многото. Българската литература по принцип се занимава повече със собствените си (етно)представители – тя се вглежда силно и взискателно в себе си и много по-малко в другите. Най-много да стигне до някой „Другоселец“, докато във „Вълчи вой – кучи лай“ в центъра стоят другите, различните, особените, чуждите, ако щете. Евреи, цигани, българи в едно унгарско общество, преминало през националистическия и класовия тоталитаризъм и демонстриращо този свой характер тъкмо върху чуждите и различните. Нещо, което е особено важно да бъде изявено и в българската литература – има моменти в нашето държавно развитие, когато тъкмо в челото на Другите е бил прицелен пистолетът на историята: масовите преселения и изселвания на турци след Освободителната война през 1877-78, македонистките изстъпления на ВМРО срещу сърби и гърци, депортирането на евреите от Беломорска Тракия и Македония през Втората световна война, преименуванията на помаците през
70-те и на турците през 80-те години на ХХ век, днешните дискриминации срещу циганите, които се оказват едва ли не за всичко и на всеки виновни… Към тези проблеми българската литература все още е сляпа или – ако не сляпа, поне е твърде срамежлива. Да, има две книги, занимаващи се с т.нар. възродителен процес – на Димитър Коруджиев „1989“ и на Златко Енев „Реквием за никого“, но извън този им принос към българския художествен почерк друг е трудно да бъде открит. При Тошо Дончев точно литературните достойнства на книгата я правят така значима – Другият там не е само плакатно изведен, Другият там е жив и непосредствен…
„Вълчи вой – кучи лай“ – книга, писана на унгарски, но необходима за писането на български…
Митко Новков
Тошо Дончев „Вълчи вой-кучи лай“, превод от унгарски Адриана Петкова, Светла Кьосева, Юлия Крумова, ИК „Жанет 45“, Пловдив 2012
