БИТЕФ’2012 (12-22 септември, Белград)
46-ото издание на БИТЕФ – един от най-старите и утвърдени международни театрални фестивали в Европа (основан през 1967 г.), започна ударно с два много силни спектакъла. На 12 септември авторитетният форум беше открит с новата продукция на Ромео Кастелучи “Ресторант „Четирите сезона”/Черното покривало на пастора”, а на следващия ден публиката и гостите на фестивала видяха и широко нашумялата напоследък в Европа американска компания „Nature Theatre of Oklahoma” c “Житие и битие – епизод 1”. Останалата част от афиша включваше още „Мразя истината” на драматурга и режисьора Оливър Ерлич, Театър &TD, Хърватия; “Великата и невероятна история на търговията” на режисьора Жоел Померо, Cie Louis Brouillard, Париж, Франция; „Пиршеството” на режисьора Примож Екарт, Институт за културни дейности, Любляна, Словения; „Хенри VI” на режисьора Никита Миливоевич, копродукция на Националния театър, Белград и Театър „Глоуб”, Лондон; „Носферату” на Саша Божич, Театър &TD, Хърватия; „Упражнения по хореография на вниманието”, Station-Service for Contemporary dance, Сърбия; „Те живеят (в търсене на нулевия почерк)”, Мая Пелевич & Милан Маркович, Сърбия; „Кучета и наркотици”, Суботица, Сърбия; „Кървава сватба” от Лорка на режисьора Милош Лолич, Munchner Volkstheater, Мюнхен, Германия и „Деца на слънцето” от Максим Горки на Иво ван Хове, Toneelgroep, Амстердам, Холандия.
Тази година основната програма на фестивала, съставена от изброените 13 заглавия обединяваше две линии – международна селекция от чужди спектакли (6), сред които и три от най-нашумелите на големите европейски сцени и фестивали, и програмата „Регионът на фокус”, представяща откроилите се през последната година интересни представления от страната и от близкия регион (4 – от Сърбия, 2 – от Хърватска и 1 – от Словения). Освен на разнообразния основен афиш БИТЕФ’2012 залагаше и на няколко важни прояви от съпътстващата програма. В рамките на фестивала се проведе срещата „Театроскоп”, организирана от Френския институт в Сърбия и предназначена да събере представители на театрални трупи, директори на значими фестивали, театрални мениджъри, режисьори и програматори от Франция и страните от Югоизточна Европа, които да обменят идеи за бъдещо сътрудничество. Другият акцент беше шоукейсът на Танцовата компания на фестивалния театър „БИТЕФ”, която предложи на чуждите гости и селекционери един добър „танцов уикенд”, през който те можаха да се запознаят с трупата и да видят спектаклите й „Божествена комедия”, „Алфа бойс” и „Сонетите”.
От десетдневната програма успях да гледам повече от половината заглавия от основния афиш, показани през първата седмица на БИТЕФ’2012, както и да проследя танцовия шоукейс. Сред множеството фестивални прояви като безспорни събития се откроиха двата известни спектакъла, за които стана дума в началото на този текст – “Ресторант „Четирите сезона”/Черното покривало на пастора” на Ромео Кастелучи и “Житие и битие – епизод 1” на Nature Theatre of Oklahoma. Силно впечатление направи и едно представление от програмата “Регионът на фокус” – “Мразя истината” на Оливър Ерлич и Театър &TD, Загреб, както и танцовото шоу “Алфа бойс” на танцовата компания на театър “БИТЕФ”.
“Житие и битие – епизод 1” на Nature Theatre of Oklahoma
Гледах за първи път на живо тази компания и нейния обиколил почти всички големи европейски фестивали спектакъл, след като вече знаех много за тях. Интересуващите се театрали и театромани в България също добре ги познават, тъй като в последния брой на сп. “Homo Ludens” Асен Терзиев написа една увлекателна и задълбочена статия, представяща трупата и нейната работа (А. Терзиев. Големият театър на Nature Theatre of Oklahoma.“Homo Ludens”, 2011, бр. 15, стр. 316-327). Бързам да кажа, че видяното не само потвърди, но далече надскочи или по-точно надгради първоначалните ми очаквания, хипотези и догадки.
Преди всичко “Житие и битие – епизод 1” е дръзко теоретично предизвикателство. Спокойно можем да кажем, че с него в безкрайния спектър на съвременните театрални форми се появява и жанрът документален (или verbatim) мюзикъл. Създадената през 2002 г. в Ню Йорк от емигриралия в края на 80-те години на миналия век от тогавашната Чехословакия и завършил театрална режисура в Щатите Павол Лиска и неговата съпруга и професионален партньор драматуржката Кели Копър театрална трупа веднага е забелязана от американската преса. Истинският й успех обаче идва през 2008 г. с наградата за млади режисьори OBIE от фестивала в Залцбург за спектаклите “Без зарчета”(2007) и “Ромео и Жулиета” (2008), последвана от множество покани от най-престижните европейски фестивали. “Nature Theatre of Oklahoma” се утвърждава като ярко експериментална компания със своите необичайни документални спектакли, създадени с разнообразни театрални средства върху непосредствено взет от живота автентичен материал. В първия им спектакъл “Поетика: суров балет” (2005) това са обикновени жестове, пози и движения, които човек ежедневно прави на улицата, в офиса или пред телевизора, трансформирани в оригинална (реалити)хореография. В следващите им работи като документална основа се налагат предварително проведените и записани телефонни разговори. “Житие и битие – епизод 1” (2009) е последният спектакъл от тази серия. Той използва за свое либрето 16-часов телефонен разговор, проведен с една от участничките в екипа. Всъщност представлението е само първа част (епизод 1) от замислена голяма сага за живота на младата жена. През 2010 г. се появява “Житие и битие – епизод 2”, а през настоящата година трупата завършва и третия епизод. Първият от тях обхваща историята на ранното детство на разказващата – от раждането до края на детската градина, вторият – училищните години и т.н. Всички епизоди на огромния документален мюзикъл (епизод 1 е с продължителност три часа и половина, а идеята е завършената продукция да трае 24 часа) са финансирани от Бургтеатър, Виена, а копродуценти са няколко големи европейски фестивала.
Не по-малко предизвикателна, новаторска и максимално адекватна на днешните духовни нагласи от решението да се създаде документален мюзикъл е и (ново)откритата от екипа естетика на сценичното произведение. Сам по себе си изборът на документален материал (при това под формата на безкраен телефонен разговор за обикновения живот на едно обикновено момиче) като либрето на мюзикъл е най-малкото необичаен. Още по-необичаен е начинът, по който двамата режисьори го използват в спектакъла. Началната част от записа на телефонния разговор, превърнат в основа на „Житие и битие – епизод 1” е пренесена буквално на сцената. Актьорите изпяват всички думи от нея без никаква предварителна редакция и в ежедневния разговорен словоред, в който са изказани. Но това далеч не е всичко – те с шокираща и артистична педантичност изпяват и всички паразитни изрази и междуметия, вмъкнати от разказващата. Така на подиума наистина е поставена цялата история на детството й. Освен че взривява с един замах всички конвенции и зрителски очаквания от едно либрето, а и въобще от присъствието на словесния текст в спектакъла, този свръхдокументален (или буквално буквален) постановъчен подход неочаквано, но удивително свежо и ненатрапчиво разгръща както споделените, така и съзнателно скрити или несъзнателно присъстващи в спомените на младата жена събития, преживявания, обрати, настроения, интуиции … Изненадващата безбрежност и вариативност на представлението, в които всеки неволно разпознава забравени моменти и емоции от собственото си детство е една от най-притегателните страни на „Житие и битие – епизод 1”.
Много провокативен и дързък новаторски жест е и езикът на представлението. На пръв поглед изглежда, че спектакълът е радикална пародия на класическия американски мюзикъл. Безспорно в него има елементи на такава пародия, но като цяло естетическата му стратегия е друга. По-скоро става дума за богата и майсторски подбрана палитра от цитати – на познати мелодийни структури, гласови фигури и хореографски комбинации, емблематични за традиционния мюзикъл, изненадващо смесени с приповдигнатата веселост и неизтощимост на движения и жестове от соцманифестациите и соцспартакиадите. Подбраните клишета са оставени да работят в двоен режим. От една страна, те „документално” възпроизвеждат хаотичния цветен калейдоскоп от уникални визуални отпечатъци и образи-икони от детството, а от друга, ги преобръщат и емоционализират, трансформирайки ги в непосредствена жива енергия, която заразява изпълнителите и залата. И която превръща спектакъла в незабравимо преживяване.
Ромео Кастелучи и новият му спектакъл „Ресторант „Четирите сезона”/Черното покривало на пастора”
Както обикновено най-новият спектакъл на Ромео Кастелучи и трупата му „Socмetas Raffaello Sanzio”, който веднага след фестивалната си премиера през юли тази година на Авиньон’2012 беше показан и на БИТЕФ, е много различен от предишните му спектакли и в същото време отново категорично демонстрира неговия уникален театрален почерк.
В сравнение с нашумелите през последните години грандиозни мегапродукции на известния режисьор и художник, „Ресторант „Четирите сезона” е по-скоро „камерен” спектакъл. В него Кастелучи отново се занимава с постоянната си тема – темата за съвременния човек, който броди в заобикалящото го море от образи в търсене на своята постоянно изплъзваща се идентичност. Сега обаче той поглежда към този много актуален днес проблем от строго определен ъгъл. „Ресторант „Четирите сезона” е спектакъл за изтезанието на образите; за човека, който в стремежа си да постигне някакво устойчиво знание (за себе си и света) е измъчван от непрекъснато нахлуващите, обсебващи, трансформиращи се и разкъсващи съзнанието му образи. Както сам каза в разговора с публиката след представлението, Кастелучи достига до идеята за спектакъла, подтикнат от два основни източника – разказа „Черното покривало на пастора” на американския писател Натаниъл Хоторн (1804-1864) и отказа на американския художник от руски произход Марк Ротко (1903-1970), ярък представител на абстрактния експресионизъм, да изложи картините си, създадени по поръчка на реално съществуващ в Ню Йорк ресторант „Четирите сезона” в залите му, тъй като докато ги рисува и се опитва да излее върху платното раздиращите съзнанието му образи, той все повече се отвращава от мисълта те да стимулират апетита на повърхностните заможни клиенти. (Днес тези картини са в колекцията на Tate Modern.)
Двете истории, станали причина за създаването на спектакъла остават директно само в заглавието му. Те не присъстват никъде в него на наративно ниво, нито пък има по-конкретни препратки към тях. Както обикновено при Кастелучи първоизточниците са трансформирани в мощна енергийна вълна, завихряща в движението си потоци от образи и асоциации. Режисьорът открива в двамата автори ярки прояви на собственото си драматично прозрение на художник, че човекът е орисан да живее в постоянен глад – глад за достигане до някакви трайни и достоверни знания и истини, който колкото повече се стреми да насити, толкова повече нараства и го изтощава до смърт. И ако абстрактният експресионист Марк Ротко се опитва да очертае „орбитата” на това отсъствие на устойчиви истини с геометрични петна в мрачни тъмни тонове, а Хоторн го представя като изстрадан опит на личността да се спаси от тегнещото усещане за него чрез черното покривало пред лицето й, избавящо я от съблазънта да тълкува света, Кастелучи го асоциира с „тъмните дупки” във вселената и додекафоничния трясък в тях, съпътстващ безкрайния сблъсък на материята сама със себе си.
Хипотезата си за страданието на човешкото същество, измъчвано от неустойчиви, трансформиращи се с шизофренна бързина образи по самотния му път в тъмния лабиринт без изход към невъзможното устойчиво знание Кастелучи изказва на сцената неочаквано спокойно, с ритуална прецизност и бавност. Разбира се, и сега присъстват някои от изразните средства, превърнали се в запазена марка на неговия театър. В началото и края на постановката залата е пронизана от оглушителен и режещ непознат звук – многократно увеличение на тътнещия вой от „тъмните дупки”, а традиционното живо куче събира спокойно от сцената няколко (само)отрязани преди това езика на ученички. Особено находчив и майсторски направен е почти директният цитат от „Одисей’69” на Ричард Шехнер с раждането от група сплетени тела на нови индивиди/образи. Цялостното решение обаче залага на статичните гледки и ритуалните движения, въздействащи едновременно на емоционалното и на интелектуалното зрителско възприятие.
“Мразя истината” на Оливър Ерлич и Театър &TD
Спектакълът на много награждавания през последните няколко години хърватски режисьор Оливър Ерлич „Мразя истината” се превърна в безспорния фаворит на публиката. Освен препълнената зала и продължителните ръкопляскания доказателство за това е и най-високата оценка (4.64 по петобалната система), дадена му от зрителите в анкетата, провеждана след края на представленията. Създадена в съвместна работа с актьорите върху спомени и документи за собственото му нерадостно детство, накарало го да напусне семейството си на 16 години, постановката изкусно балансира между добрия реалистично-психологически театър и естетиката на съвременния сценичен автентизъм.
Наградите
Традиционно присъжданите в края на фестивала награди убедително откроиха най-добрите постижения в афиша на тазгодишното издание. Петчленното жури с председател Горан Иняк (Сърбия/Полша) даде Голямата награда „Мира Трайлович” на една от трите доказани продукции от международната програма – „Деца на слънцето” от Максим Горки на Иво ван Хове, Toneelgroep, Амстердам, Холандия и Специалната награда – на “Мразя истината” на Оливър Ерлич, Театър &TD, Хърватска. Наградата на в. „Политика” за най-добър режисьор получи Милош Лолич за „Кървава сватба” от Лорка, Munchner Volkstheate, Германия.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
