Добрите намерения и пътят към ада
Без да е ‘пред скоби’ амбициозна в демонстрирането на повествователни техники, „Добрите намерения” на испанския писател Андрес Барба е книга на очевидно органичен разказвач и стилист – проза, изпъстрена от психологически тълкувания, които обаче не накъсват потока на действието и са белязани от отказ да полегнат до един просто психологически модус. Особената естетска мяра на това писане е детерминирана от наблюдателност, взираща се в детайла и съвсем нелишена от лиризъм. Впрочем с новелите в „Добрите намерения” се налага статутът на Барба като интригуващ Европа писател (преведен вече на осем езика), за когото се твърди, че в писането си успява да създаде „атмосфера между Луис Карол и Набоков”…
Четирите сюжета („Синовен дълг”, „Отслабване”, „Ноктюрно”, „Маратон”) въвеждат в комплексността все на „отклоняването” от смятаното за „норма” и „нормално” – съответно в рефлексиите на дъщерята, която трябва да прости на умиращата си майка; в историите на боледуващото от анорексия младо момиче, на застаряващия гей, на маратонеца. Избирайки да изследва темите „табу” и интимните емоции на персонажите в най-невралгичните точки на екзистенцията им, книгата въвлича в „хлъзгавата” проблематика на пола и комплекса за вина, гледа под лупа „свръхчовешките” тежнения за самодоказване и неспособността да се прощава своята (а и тази на другите) слабост. Описателността обаче е впечатляващо хуманизирана – без евтино морализиране, но и без сянка от воайорски упоения или „клинично” постнатуралистични вторачвания в „патологията” – различните проблемни линии в четирите сюжета, развиват една макроистория, надстроявайки внушенията на заглавието.
Фактически рефренната за книгата дума, появила се „като сол от плодове (…) от някакво скришно, много дълбоко място…” е „контрол”. Самоконтролът е идея фикс, и в името на самоконтрола всеки от героите в четирите новели отключва другото свое саморазрушително„аз”, отчуждено съзерцаващо „чуждото страдание, дори своето собствено” с „ мефистофелска ирония”: „Не й беше приятна болката, а това че може да я изтърпи…” (…) ”Контролът” беше безмълвен като понеделнишка нощ, даже повече, още по-безмълвен, като бавното плъзгане на очите по думите в някоя книга.” (из „Отслабване”) Различните лица на човешкия страх: затварянето в себе си, отчуждението, „умората да се чувстваш обичан”, са видени като най-първо „неразрешими въпроси пред хора, отказали да се опознаят”. Сюжетите улавят на фокус проявленията на различни „идеи фикс” и никъде не губят от око хоризонтите на абсурда, но извличайки гротескното в мотивациите на героите, правят това с мека ирония, сдържани тъга и чувственост (доколкото даже „фикс-идеята може да има „стръмни тесни пътеки, по които миризмата изчезва за миг…”). Живеенето се фрагментира на абсурдни измерения, на страхове, конфликтност и неудовлетворения: „Сексът не беше нещо сложно, него го измъчваше това, което стоеше зад секса” (из „Ноктюрно”); човешкото се „овеществява”: „…много повече Мама, отколкото самата Мама, бяха пердетата в болничната стая, елегантното кресло за посетители, разцъфналата роза във вазата, едновременно красива и анонимна, каквато е елегантността в луксозен хотел.” (из „Синовен дълг”)
Мъчно доловимото, невидимо почти поболяване на човешкостта е естественият фон в прозата на Барба. Едрите, прозрачни метафори на бягането и бягствата (не само в „Маратон”) – желанието на героите да са извън „рамката на семейната снимка”, отвъд „прозореца на дома”, отвъд собствените си тела, отвъд нормативно пред-положеното и натрапено като „реалност” смислово се затварят „в собствената си еротика на съвършена машина”. А финалът на четвъртата от тези модерни „притчи” за съвремието (с неговите дефицити на комуникация, страх от вина, страх от близост) е многозначителен с меланхолно ироничната препратка към Лайбниц: „Свечеряваше се (…) в най-добрия от възможните светове” (…) понеже „да бяга(ш) беше единственият и най-чистият, и най-абсурдният избор.”
Ваня Стефанова
Андрес Барба. „Добрите намерения”, прев. от испански Стефка Кожухарова, София: Ерго, 2012
