Непремълчаното в „Премълчаните гласове”
Книгата на Роман Хаджикосев „Премълчаните гласове (Румънската литература и Йордан Йовков)” иде, за да запълни една празнина в изучаването на Йовков – културни и литературни влияния върху българския разказвач от страна на румънската литература. Този тип писане – взаимоотношенията на български автори с чуждата литература и култура – все повече се налага от съвременните обществено-политически аспекти. Тяхното начало е положено назад във времето, но идеята за Обединена Европа изтласква на преден план тези присъствия, влияния, взаимоотношения…
Отношението Йовков – румънска литература е поставяно в дискусии, но не е било обект на самостоятелна интерпретация. В това отношение Р. Хаджикосев е принуден да се пребори с множество стереотипи в литературата ни – премълчаваните, недоизказвани и непризнавани истини. В същото време неговият труд решително се оттласква от „жълтото” звучене, от клюкарските шушукания, от злъчните сензационно-сантиментални „открития”. Изследването е положено на достатъчно добра научна база – разгледани са историческата обстановка в Румъния, културната ситуация преди и по времето на Йовковото пребиваване там, както и културните влияния Йовков–Садовяну.
Историческата канава на „историята Йовков” помага не само на научното мислене, но и предпоставя литературния въпрос в историческа перспектива. Не е тайна, че българската литература до 1944 г. в голямата си част е плод на рецепция и влияния, на културни диалози и взаимосвързаност с чуждата литература. Отдавна са коментирани влиянията върху стиловите и тематични диапазони, възникнали вследствие на обучение или културно пребиваване в дадена страна. Съществуват изследвания върху влиянието на една или друга „голяма” литература в творческия натюрел на определен български творец. Но липсва изследване, което се интересува от възникналия обмен в сферата на изкуството като следствие от дипломатическата мисия на твореца общественик. Неочаквано читателят започва да се пита какво ли би изскочило от проучването на културните и литературни взаимоотношения на други български творци, съчетавали писателската си страст с дипломатическа мисия? Примерите никак не са малко – К. Величков (Белград), Мих. Георгиев (Виена и Белград), Т. Траянов (Виена, Вроцлав), Н. Фурнаджиев (Цариград), Ем. Попдимитров (Женева), Дим. Шишманов (Атина), Сим. Радев (Лондон), Св. Минков (Токио). Защото такава задача се поверява на дадена личност, когато е достигнала период на осъзнати вече обществени и политически отношения. В творческия път на автора това е момент на осъзнати и утвърдени литературни търсения, най-често наричани „зрял” период.
В главата „Румънската литература такава, каквато Йовков е можел да я чете” са представени любимите на Йовков писатели, чието творчество той не само е чел, но е познавал добре. Йон Крянга, авторът на „Спомени от детството”, Йон Ал. Брътеску-Войнещи, на когото Йовков превежда разказ, в чиито творби, по предположение на Р. Хаджикосев, „Йовков се е оглеждал като в огледало”. Списъкът с румънски автори продължава с Емил Гърлеану, Джордже Бръеску, Ливиу Ребряну и разбира се, Михаил Садовяну, на когото е посветена цяла глава – „Михаил Садовяну – оформяне, кръгове, интереси до средата на 20-те години на ХХ век”.
Подход към „разкритията” в изследването са главите „Йовков vs Садовяну” и „Садовяну vs Йовков”. Така зададени, двата аспекта обглеждат въпроса от двете му противоположности. Полагат проблема в непрекъсната дискусия между литература и критика, между литература и литература, между критика и критика.
В частта „Йовков vs Садовяну” Р. Хаджикосев представя гледната точка на българската критика в периода от публикуването на Йовковите творби до най-ново време. Още тук е намерена и сполучливата формула за разчитане на множеството литературни текстове за Йовков, като ги свежда до списъка на онези, които коментират отношението Йовков–Садовяну. Българските критици, според степента им на ангажираност и пристрастност към влиянието на румънския класик върху българския, са разделени на „радикални” и „умерени”. Към първите причислява критици, подчинили критиката на националния идеологизъм – С. Султанов, Ив. Сарандев, Сн. Николова. Те са „защитници на автономността на Йовковото творчество от румънската литература” (с. 153). Към вторите, т.е. „умерените”, спадат онези, които приемат факта за „текстологическото сходство” (с.161) – Ив. Станков, П. Бояджиев, както и работата на Г. Стратиева по превода на „Анкуциният хан”. Тук изследователят не предоставя свободното движение на идеите от една или друга гледна точка, а ги съсредоточава около интерпретацията, от една страна, на почти скандалния текст на Лаура Баз-Фотиаде (така и не видял български превод, 30-ината странички са литературен факт на румънски), от друга страна, отношението – примиряващо се или ожесточаващо се – на тази интерпретация към литературния факт, а от трета страна, тези два компонента, съотнасящи се към нещо трето, най-важното – текста-Йовков и текста-Садовяну.
Прави впечатление усърдността на Хаджикосев в преследването на литературните факти, анализа и съполагането им. Чрез съпоставки както в критическите постановки на български критици, така и на текстове на Садовяну и Йовков, Р. Хаджикосев постулира нов модел на разчитане на Йовковото творчество – през призмата на литературния факт. Възможност за това му дава и владеенето на румънски език, а следователно и ползването на румънска литература по въпроса – както произведения на самия Садовяну, така и критическа и друга художествена литература. В този смисъл е респектиращ наборът от румънскоезична литература, свързана или подпомагаща изследвания проблем.
Интересно е да се отбележи, че Р. Хаджикосев не се държи като „баща” над читателя, не го обгрижва, не го води за ръчичка, а предоставяйки му фактите, го оставя сам да открие пътя към Йовков, Садовяну и литературата. Така например от главите, посветени на отношението Йовков – Садовяну, читателят сам разбира, че всъщност онези критици, които владеят на високо преводаческо ниво румънски език и имат достъп до оригиналния текст на Садовяну, са всъщност „умерените” защитници на Йовков, т.е. онези, които по някакъв начин допускат и пропускат идеята за влияние.
Изследователят Р. Хаджикосев не само предлага на читателя възможността в известна степен да бъде съавтор и да съпреживява откритията на твореца, но и му поднася различни изненади. Една от тях е преводът на статията на Лаура Баз-Фотиаде „Йордан Йовков и Михаил Садовяну – литературни сходства и интерференции”. Напълно оправдано е и самото й присъствие, както и мястото й в композицията на изследването – поместена е след представените критически постановки в българската и румънската литератури и преди личните постановки на изследователя. Нещо повече, статията звучи като „глас” от румънска позиция, тя е част от главата „Садовяну vs Йовков”. Всички, отбелязани по-рано загадки, въпроси, получават конкретен отговор, и то именно от най-коментираната статия в Йовкововедението.
Друг съществен аспект, който се оказва определящ за говоренето-Йовков, е отношението водеща–малка литература. Според Хаджикосев, докато разпознаването на образци на водещи литератури е представително, то при припознаването на образци от малките литератури „сякаш има нещо нередно и унизително” (с. 196).
Голямото обобщение-„хипотеза” (с. 189) е поднесено от Р. Хаджикосев едва в последната, седма глава „Садовяну и Йовков: в огледалото на възможните сравнения”. И това е съвсем уместно, имайки предвид компаративистичния характер на изследването. „…по време на своя седемгодишен период в Букурещ българският писател внимателно е проучвал, чел и в по-късен етап адаптирал или ползвал отделни мотиви, образи и теми от литературни произведения, които са му били близки по творчески натюрел и светоусещане” (с. 189).
Компаративисткият модел, който прилага Р. Хаджикосев с невероятна вещина, баланс между злободневно и научно и стремеж към всеобхватност на фактите и интерпретациите им, довежда изследването до няколко отговора:
1. Влияние между творчеството на Йовков след 1920 година и това на Садовяну безспорно съществува.
2. То е в посока на творческо надграждане, а не плагиатство.
3. „Йовков всъщност се приучва да прави голяма литература, следвайки художествените насоки и идеи основно на Михаил Садовяну” (с. 203).
4. Йовков ползва текстовете на Садовяну по „принципът на колажното съчленяване” (с. 225).
5. Адаптацията на Йовков обхваща и женски образи, особено успешно интерпретирани по отношение на функционалните си белези.
Същевременно текстът не оставя читателя да скучае нито за момент. Четенето дотолкова увлича, че е невъзможно да се прескочи дори страничка. Научната материя не натежава, защото стилът на писане е ясен, прецизиран и богато семантизиран. „Високото” научно говорене е разтопено от публицистично-есеистичните разсъждения, чрез които авторът на научното изследване подчертава не само своята пристрастност към проблема, но и своята позиция. Тези есеистични бележки бихме могли с пълно право да ги наречем „пътни” – подобно на Алековите в „До Чикаго и назад” те рисуват картата на съвременните Балкани, на някогашните Балкани и именно срещата между миналото и съвремието е специфичната нотка на изследователя. Защо СЕГА четем ТАКА Йовков? Защото ТОГАВА не са чели ТАКА разказите му? Въпросите, които поставя книгата на Хаджикосев са много, но най-общо се свеждат до въпросите за идентичността – на текст, на идея, на битие… На Балканите.
Елена Азманова
Роман Хаджикосев „Премълчаните гласове (Румънската литература и Йордан Йовков)”, Благоевград: ЮЗУ “Неофит Рилски”, 2011
