„Място до прозореца“, проект на Катержина Шеда за квартал „Манастирски ливади – запад“, изложба в галерия „Васка Емануилова“, фотограф Радостин Седевчев
Владия, разкажете за дейността на галерия „Васка Емануилова“ през изминалата година – как се справихте с проблемите около пандемията, какви алтернативни решения намерихте за работата на галерията при ограниченията за достъп на публика?
Ситуацията на пандемия се отрази на динамиката и програмата на галерията. Успяхме да реализираме много по-малко изложби от обикновено заради удължаващите се срокове и несигурността при планирането. Общо решение за Софийска градска художествена галерия бе да се работи за създаването на видеа, които да показват изложбите и да се инвестира повече в тяхното представяне. Галерия „Васка Емануилова“ като филиал следваше същата стратегия. Успяхме да покажем историческата изложба „Първи художествен салон в София. 110 години от създаването на Тръпковата галерия“ с куратор Благовеста Иванова и да реализираме в продължение на месеци проекта „Място до прозореца“ на чешката художничка Катержина Шеда. Първата част от този проект се случи в градската среда, което позволяваше да се спазват изискванията за социална дистанция.
Разкажете малко повече за „Място до прозореца“ – това всъщност е един дългосрочен проект за намеса на изкуството в градската среда.
Катержина Шеда разработи проект специално за квартал „Манастирски ливади – запад“ в София. Макар и намиращ се в един от скъпите, нови и бързо развиващи се райони на столицата, този квартал е лош пример за последиците от презастрояването, отразени в лошата или отсъстваща инфраструктура. Най-видимият обект в пространството са колите, паркирани навсякъде и преминаващи по тесните улици без тротоари. Именно върху това се фокусира авторката, която има изключително богат международен опит в работата с общности. Тя разви идеята за градска игра, в която хората рисуваха от вътрешната страна на стъклата на своите автомобили какво искат да добавят или променят в гледката, която виждат; реално, това бе игра, в която те споделяха с нас в каква среда искат да живеят. Желанията им са простички, истински и универсални – да имат зелени пространства, осветление, тротоари, пространства между блоковете, детски площадки, училища… Нещата, които са важни, за да се поддържа качеството на живот. Те съвсем не предполагат лукс, напротив, елементарни са. Хората искат всъщност правото си на град и правото си на гледка към Витоша, доколкото кварталът се намира в непосредствена близост до планината. Искат да се чувстват сигурни. Всичко това би могло да се получи, ако се балансират публичните и частните интереси в това място или в което и да било друго подобно място. Трябва да има политическа воля и инвестиции да се гарантира публичността, вместо да се толерират на всяка цена частните интереси. Ние, като общество, си даваме сметка за това, но по-често негодуваме тихичко или по-шумно във фейсбук или на маса, отколкото да вземем нещата в свои ръце и да действаме с оглед на общото. Да направим заедно със съседите си градинка например; да сме активни като граждани. Не че това не се случва, но все още отрицателните реакции доминират над конструктивността. Проектът на Катержина Шеда показа един възможен начин за активиране на хората чрез тяхното въображение. Макар и с маркер в ръка, за двата дни, в които градската игра се проведе в квартала на ул. „Казбек“, именно хората бяха творци и „архитекти“ на самото място.
До 31 януари в галерия „Васка Емануилова“ бяха показани техните идеи, както и гледната точка на художничката към мястото.
Дългосрочните планове са много условни в момента, но какво предвиждате за настоящата година?
Предстои да се открие изложбата „Срещи в Париж“, курирана от моята колежка Галина Декова, която ще разкаже за периода на престой на Васка Емануилова в европейската столица през 1939 г. и влиянието, което то оказва върху творчеството й. След това ще покажем изложба на албанско съвременно изкуство, курирана от Адела Деметя. Изложбата е част от платформата NEXT Balkan, по която галерията е партньор на Арт Фондация ДОМА. Нашата програма продължава да следва три направления – исторически изложби, които контекстуализират колекцията с произведения на Васка Емануилова и разширяват знанието и архива за българската история на изкуството; както и представяне на съвременното изкуство с акцент върху съвременната скулптура. Планирали сме годината до края, като се надяваме да можем да реализираме и покажем и изложба на Венцислав Занков през ноември.
Смятате ли, че ситуацията с пандемията ще промени трайно тенденциите във визуалните изкуства или в общуването между изкуството и публиката?
По време на пандемията с колеги – художници се шегувахме, че за разлика от другите хора, в живота им малко неща се променят, защото те по принцип работят сами и някои от тях прекарват дълго време в „изолация“, фокусирани върху конкретна работа. Това, разбира се, е в кръга на шегата. Мисля, че всяко значително събитие във времето оказва влияние и променя като цяло начина на живеене. В този смисъл няма как пандемията да не повлияе на изкуството. Дали ще можем да говорим за изменение на тенденции, предстои да видим. Сигурно е обаче, че всички сме изправени пред необходимостта да владеем онлайн комуникацията и организацията на събития. Това никак не е лесно и е нова територия на опит, поне за България. Самата аз си дадох сметка колко още неща трябва да науча, за да съм удовлетворена от дигиталното, онлайн представяне на събитията. Те трябва да се мислят изцяло по различен начин, защото простият „превод“ от физическото в дигиталното пространство не винаги е удачен и сполучлив. Има и неща, които изобщо не могат да се случат без живото общуване. Вярвам, че то липсва на много хора. Някак като че ли преосмислихме важността на аурата на произведението. Изключителността на това да присъстваш с всичките си сетива и с тялото си в близост до изкуството.
Мисля си, че това важи както за самите творци, така и за публиката.
Имахте участие в усилията за подкрепа на независимата културна сцена по време на пандемията. Какво е мнението Ви за ефекта от предприетите мерки?
Предприетите мерки увеличиха многократно бюджета специално за визуални изкуства. Създадоха се нови програми и се повдигнаха въпроси, които с години чакат потънали в нафталин. Например колко важно е да има грантове за откупки и как липсата на редовно попълване на фондовете на галериите ги разделя не само с публиката, но и с авторите, които създават своите произведения днес. За първи път се създаде и програма за едногодишна подкрепа на организации. Независимо от факта, че предстои огромна работа по изчистване на критериите, по гарантиране на прозрачността и аргументацията на процедурите, по стратегическото планиране на самите програми, мисля, че за всички нас това бе крачка напред. Надявам се повече хора да осъзнават това и да подкрепят процеса, като коментират и работят за подобряването на програмите.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
