Йовков модернист
Последната литературнокритическа книга на Светлозар Игов “Балканът, ханът и чифликът. Привидният реализъм на Йордан Йовков” възпроизвежда една специфична концепция, която авторът вече успешно наложи чрез книгите си за Пенчо Славейков (2006) и Алеко Константинов (2008). Очевидно навлязъл в годините на максимална творческа зрялост, известният литературен критик и историк пристъпва към окрупняване и едновременно с това концептуално окръгляне на творческото си дело.
Подобно на посочените предишни книги, и тази за Йовков има подобни окрупняващи, систематизиращи и концептуализиращи амбиции. Тя събира (и по този начин оцелостява – и като цялост, и като цел) различни текстове на проф. Игов – повечето публикувани, но някои не – за един от най-важните български писатели. Макар създавани в продължение на десетилетия, по различни поводи и дори в различни жанрови полета, тук те са структурирани по начин, който им придава ясна концептуална насоченост. Бих казал – начин, монументализиращ фрагменталното, случайното, поповодното.
Книгата се открива със сравнително обемен портретен очерк за писателя, маркиращ в относително подреден и изчерпателен вид различни аспекти от творческата му личност, от биографията и поетиката му. По-нататък следват отделни статии, които се фокусират върху някои по-частни проблеми от Йовковата поетика, четат отблизо отделни ключови за творчеството му творби, най-вече онези, които гарантират трайното му присъствие в общообразователния канон: сборниците “Старопланински легенди” и “Ако можеха да говорят”, разказите “Албена” и “По жицата”. На това равнище книгата би обслужила по перфектен начин непосредствените нужди на средното образование.
Игов е сред малцината останали днес елитни литературни критици (заедно с Милена Цанева, Симеон Янев и още само неколцина други), които успяват да се предпазят от модна “елитарност”, да съхранят една завидна яснота и достъпност на изказа, при това съчетани с ерудиция и завидна инвентивност на откритията. Точно с това текстовете му освен че обитават “високите” пространства на академичната научност, най-успешно обслужват всекидневните нужди на учителското съсловие, което все по-трудно успява да следва новопрестижните академични “дискурси”.
Но книгата работи и на далеч по-дълбоки равнища. Както е обичайно изобщо за стила на Игов – един от най-проницателните и ерудирани литературни изследователи днес, – се разгръщат широки хоризонтални и вертикални контексти, в които се полага прекият обект на изследването, чертаят се генеалогически и типологически сюжети, правят се значими обобщения – не само литературни, но и от историческо, митопоетическо и националнопсихологическо естество. Чрез изследване на такива централни за Йовков, а и за цялата българска литература (както и за балканската изобщо, на която Игов е отличен познавач) концепти, каквито са ханът, чифликът, пътят, планината, Йовковият модел на битието се разглежда като радикално преобръщане на конститутивните схеми от етноцентричния канон на Възраждането, на техните митопоетически енергии. (У Ботев например моделът е подчинен на императиви като въоръжаването на героя, борбата, възкачването в сакрално-героичното пространство на Балкана, отказа от любовта; в “Шибил”, обратно, се опоетизира разоръжаването, слизането, отказът от борбата в името на любовта.)
Но Йовковата поетика е съотнесена не само с тази на Ботев, Вазов, Елин Пелин. Неочаквани и провокативни инвенции изтеглят връзки и към автори като Емилиян Станев и Васил Попов, към Лилиев, Траянов, Далчев. Особено акцентирани са два от тези компаративистки сюжети – с романа “Иван Кондарев”, центриран около емблематичния топос на чифлика, и с поетиката на Иво Андрич, очертаващ мощни архетипни ядра в балканските литератури, в образа на света, който гради кръстопътният балкански човек (homo balcanicus, както самият автор го нарича).
Акцентиран е и друг изследователски сюжет, представляващ особен интерес за Игов изобщо – специфичната генеалогия на романовия жанр в българската литература. Генеалогия, в която Йовков има специална роля. Разгледана и анализирана е в жанрово-диахронен аспект заслугата на писателя за спонтанното възникване на романовия жанр в българската литература посредством циклизация на по-камерни жанрови форми (разказ, новела). Изследователят аргументирано защитава тезата си за особената стойност на циклизирания сборник с разкази като специфичен български “път към романа”. А един от най-силните си аргументи тезата открива тъкмо у Йовков. Не “типичният” роман “Чифликът край границата” е голямата романова сполука на писателя, а един друг негов роман за един друг чифлик – “Ако можеха да говорят”.
Така, изтегляйки различни разноредови сюжети от Йовковото творчество – в жанрово-генетически или митопоетически план, – изследването на Игов “пътем” поставя и разрешава и ред други проблеми. Паралелно с всичко отбелязано вече са обзрени например и различните етапи, през които българската критика е чела Йовков от момента на появата му до днес… Но специално трябва да бъде изтъкната една друга кауза, с която изследването се ангажира (и чиято значимост за него е ясно откроена в подзаглавието на книгата) – проблематизиране на твърде лековатото клише за реализма на Йовков в онзи силно стеснен смисъл, с който средношколският дискурс борави (и с това изследването, обслужвайки го, по един деликатен, ненатраплив, но достатъчно ефективен начин го трансформира, задълбочава, усложнява). Йовков настойчиво е полаган от Игов в модернистичния етап на българския литературен развой през ХХ век, а творчеството му – както с проблемите, които поставя, така и с начина, по който ги разрешава, но не на последно място и с формалните, структурно-композиционните си характеристики – е видяно като органична част от модернисткия хоризонт на 20-те–30-те години: “зад привидно традиционния селско-патриархален свят на Йовков – пише Игов – се крие една модерно-индивидуалистична концепция за човека”.
ПЛАМЕН АНТОВ
Светлозар Игов, “Балканът, ханът и чифликът. Привидният реализъм на Йордан Йовков”, изд. „Литературен форум”, София, 2011
