Уловени в потока на времето

В новото си есе Маргарет Атууд споделя мисли за хода на времето и разсъждава върху въпроса за непреходността на изкуството в един бързо променящ се свят бр.7/2021 Мога да кажа донякъде уверено, че стихотворението ми „Скъпи“ беше написано през втората половина на август 2017 г. на една тиха улица в Стратфорд, Онтарио, Канада с молив или химикалка (трябва да проверя това) на парче хартия от стар плик за писмо или на лист от бележник със списък за пазаруване; ще трябва да проверя и това, но мисля, че беше на лист от бележник. Езикът е канадски английски от началото на XXI век. След това листът беше изваден от едно чекмедже, написаното на ръка беше дешифрирано повече или по-малко и набрано на компютър през декември 2017 г. Това го зная от информацията към файла.  Вървях по тротоара, твърде бавно. Коленете ме боляха, защото преди това седях свита на задната седалка на кола с дете на година и половина и купчина багаж върху себе си в продължение на пет часа. Всъщност държах в ръката си и половин чаша кафе, купено без да слизам от колата, за жалост с пластмасова капачка (сега вече има по-добри варианти благодарение на оправданата врява срещу замърсяването с пластмаса). Бавното ходене води до размишления, а те – към поезията. Пейките в парка бяха мои приятели, не валеше дъжд. Последваха набързо нахвълените редове върху листа хартия. Защо се разхождах сама, а не с Греъм Гибсън, с когото съм изминала стотици мили, от 1971 г. насам, на различни места като Шотландия, Оркни, Куба, Норфолк, централните северни части на Канада със смесени гори, Южна Франция, канадските арктически места и северозападните територии? Ходенето беше наше основно удоволствие – както и карането на кану, – докато неговите колене не го предадоха, по-рано от моите. Така че в онзи момент той си почиваше в хотела в Стратфорд, място, което посещавахме през последните няколко години, а аз излязох, накуцвайки, за да купя продукти, зареждайки се с горивото на кофеина. Тази година бяхме дошли в Стратфорд, за да станем свидетели на разнообразие от събития – Шекспир, мюзикъли и други изненади. Дали дадох интервю? Вероятно, тъй като наскоро беше излязла книгата Hag-Seed, моят модерен джазов рефрен върху „Бурята” на Шекспир; това стана преди година и съвпадна, неслучайно, с провеждането на фестивал, който напомняше на събитието в Стратфорд – фестивалът в Онтарио. Да гледаш Шекспир, да изследваш Шекспир, да пишеш за Шекспир – това е малък скок към съзерцанието на остарели думи, думи, които чезнат, да наблюдаваш изменчивостта на езика, езика като цяло –  думата „гей” е означавала „щастлив”, а в един момент се отнасяла към жени със съмнително поведение – след това е отнесена от попътната струя на времето. Уловени сме в потока на времето. Той тече и изоставя неща след себе си. Това бяха събитията на преден план. Наскоро преди това, през 2012 г., Греъм беше диагностициран с деменция – вече пет години живеехме с тази диагноза. „Каква е прогнозата?”, питаше той тогава. „Или ще се развива бавно, или бързо, или нещата няма да се променят, или просто не можем да кажем как ще се развие”, отговаряше докторът. През август 2017 г. болестта се развиваше бавно, но часовникът тиктакаше неумолимо. Знаехме какво ще се случи, но не знаехме кога. Греъм почина след две години – през септември 2019 г., два дни след като в Англия излезе книгата „Заветите”. Получи масивен хеморагичен инсулт, типичен за васкуларната деменция – бе благодарен за момента и начина, по който това се случи. Стана бързо, сравнително безболезнено и той все още беше самият себе си. Разговаряхме дълго за това. Опитвахме се да не прекарваме твърде дълго време под покрова на мрачното настроение. Успяхме да направим много от нещата, които искахме, и да извлечем достатъчно радост от всеки един момент. Греъм беше оплакан приживе: всички стихотворения, които бяха посветени на него, в стихосбирката „Скъпи“, бяха написани преди неговата смърт. По това време работехме върху телевизионния сериал по „Разказът на прислужницата” – той се появи на екран през април 2017 г. Множеството награди „Еми” предстояха в бъдещето, както и отличният минисериал по книгата „Наричаха я Грейс”, но и двете екранизации бяха постоянно в мислите ми. Те се оформяха в съзнанието ми на фона на зловещите отблясъци от президентските избори през 2016 г., които възприех като кошмар, в който очакваш от тортата да излезе момиче, а вместо това оттам изскача Жокера. При тези обстоятелства аудиторията на сериала бе не само зашеметена, но и ужасена. Все пак малко бяха хората, които в този момент мислеха, че опитите за подриване устоите на американската демокрация – независими медии и съдебна власт, уважение към Конституцията и военни, лоялни към страната си, както това е посочено в тази Конституция, а не на някой крал, хунта или диктатор – ще стигнат толкова далеч до ноември 2020 г. „Наричаха я Грейс”, базиран върху действително двойно убийство от средата на XIX век, също щеше да придобие зловещи тонове не само заради сексизма и вулгарността на Тръмп, но и заради възхода на движението „Животът на чернокожите има значение”. Минисериалът излезе на екран през септември, а обвиненията в сексуални посегателства срещу Харви Уайнстийн се появиха в общественото пространство през октомври. Какво друго правех през август 2017 г.? Бях започнала романа „Заветите“ преди около година – преди изборите, но в разгара на предизборната кампания. 30 години бях повтаряла, че няма да напиша продължение на „Разказът на прислужницата”; мислех, че през 90-те след края на Студената война светът ще отхвърли диктатурите, но видях как след атентатите от 11 септември правим крачка назад. Във време на хаос, страх и недоволство на сцената се появяват успешни продукции – до август 2016 г. станахме свидетели на много такива произведения не само в САЩ, но и по света. Вече знаехме, че светът на Гилеад ще се срути – в противен случай той нямаше да стане обект на изследване на академичен симпозиум след около 200 години, – но не знаехме как ще стане това. През този месец бях започнала да проучвам възможностите за развитие, но не изпратих нищо на своите издатели до февруари 2017 г. И тогава се появи „Скъпи“: стихотворение, което беше част от духа на времето, докато претендираше, че не е това. То не бе точно memento mori, а по-скоро memento vita. Урсула ле Гуин казва: „Само в мрака е светлината. Единствено в загиващия живот“. Стихотворенията – като всичко друго – се създават в определено време (2000 години пр. Хр., през VIII в., XIV в., 1858 г., Първата световна война и т.н.). Също така са написани на определено място (Месопотамия, Британия, Франция, Япония, Русия) и там, където се оказва поетът (в кабинета, на моравата, в леглото, в окопа, в кафенето или в самолета). В началото често са само в ума ни и след това се записват (на глина, папирус, пергамент, хартия, на екрана на компютъра) и на определен език (древноегипетски, староанглийски, каталонски, китайски, испански, хайда). Какво е предназначението на поезията – прослава на боговете, поклон пред прелестта на любимите, възхваляване на войнския героизъм, величаене на херцози и херцогини, заклеймяване на овластения елит, съзерцание на природата и нейните създания, призиви за бунт и за Голям Скок Напред, недвусмислени послания към твоя бивш и/или патриархата – убежденията за това варират в широки граници. Как стихотворението трябва да изпълни своята задача (с възвишен език, с музикален акомпанимент, в рима, свободен стих, сонети, с тропи от натрупания запас в езика, на диалект, с жаргонен език или ругатни, с импровизация при представянето им на живо) е въпрос, който също получава много отговори и е подвластен на модите на времето. Желаната публика може да се простира от богове, жреци и царе с техните дворцови свити до твоя приятелски интелектуален кръг, събратя трубадури, светско общество, близки битници, членове на група по творческо писане, онлайн фенове и – както казва Емили Дикинсън – неизвестни никому твои приятели. Така е с всяко стихотворение: поезията е вписана в своето време и място. Но с малко късмет е способна да ги надхвърли. Тогава читателите, които ще се срещнат с нея по-късно, ще могат да я оценят, макар и не по начина, който първоначално е очакван. Химните, посветени на Великата и Страшна богиня Инана в Месопотамия, са възхитителни – поне за мен, – но не предизвикват ефекта, който вероятно са имали за древния слушател: не смятам, че Инана би могла да се появи и да изравни със земята няколко планини, макар и да е възможно да не съм права. Романтиците възприемат идеята за вечната слава и писането за вечността, но за тези неща не съществува думата „завинаги“. Известността и стиловете преживяват възходи и спадове, книги са отхвърляни презрително и изгаряни, по-късно са откривани и търсени отново. Това предупреждение вече е отправяно към нас. Ще цитирам пощальона от едноименния филм, който си приписва стихотворения на Неруда, за да впечатли своята любима. „Поезията не принадлежи на тези, които я пишат”, казва той. „Тя принадлежи на тези, които имат нужда от нея.” След като стихотворението е написано и авторът му напусне нашия свят, на кого друг би могло да принадлежи? За кого бие камбаната? За теб, драги читателю. За кого е стихотворението? Също за теб? Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА Източник: „Гардиън“, 7 ноември 2020 г.