(Бележки върху самостоятелната изложба „Вакуум“ на Моника Попова)
Лилия Трифонова
Това не е типичен отзив за столична изложба. Най-вече защото не е написан от изкуствовед, а е следствие от въздействието, провокацията и срещата с определен художествен свят.
27 февруари, събота. Слънчево време, рядко толкова топло за зимен месец. По улиците се усеща екзалтацията от наближаващия март, от приветливата топлина, а и от знанието, че след този ден идва неделя: време да се наспиш без аларма и да преосмислиш изминалата седмица.
С такова усещане се озовавам в галерия „Райко Алексиев“ на СБХ, където още от тунела, водещ към нейния вход, посреща плакатът на самостоятелната изложба „Вакуум“ на Моника Попова. Своеобразното „всмукване“ във вакуума се заражда именно в този тунел, така подходящо входно пространство спрямо заглавието на Моника Попова. Последен ден на изложбата. Отбелязвам наум, че трябва да спра да правя неща винаги накрая, но този път отлагането няма значение, защото е примесено с вълнението от ексклузивността на последните посетители. Когато знаеш, че на следващия ден галеристите ще свалят платната от стените, ще ги опаковат и приберат, продадените творби ще отпътуват към новите им собственици и може би никога повече няма да видиш някое произведение на живо, сегашният момент се струва сингуларен, дори леко откраднат. Нямам идея как се чувстват художниците в този последен ден. Би ми било интересно да разбера. Но вече по същество за „Вакуум“.
Ретроспективна по характер, изложбата събира в себе си 150 произведения на Моника Попова, създавани през последните 25 години. Още на влизане в „Райко Алексиев“ първата езикова асоциация е „колосалност“. От всяка стена биваш гледан от огромни платна, около 2 на 3 метра размер. Освен големите платна, в съседство можеше да се видят и по-малки рисунки на художничката, също толкова провокиращи, колкото и големите им сестри. Безспорно водещите теми на Моника Попова са обвързани с женското начало, утробата, космическото, семейството, болката, мъката, любовта, също и езика. Без да се спирам върху конкретни платна, в повечето от тях са втъкани женски тела, къде свързани с матерното начало, къде със сексуалното, но и не само. На пръв поглед най-отличителни платна са онези, в които Попова използва шева. Ярките конци, които се вплитат ведно с боята, обогатяват фактурата на картината. Създава се едно по-голямо навлизане в пространството на картината у гледащия, близко до физическо докосване и едновременно с това динамика. Попова играе силно с тази динамика на изображението, инкорпорирайки шева, плетката, но и не само.
Другите два отличителни белега в стила й са линеарността и езикът. Линейните очертания в картините карат гледащия да проследи началото на историята на отделното платно, когато окото е отблизо, опитваш се да намериш зародиша на историята. Когато гледаш огромните платна отдалеч, същата тази линеарност напомня естетиката на импресионистите, тъй като именно през тази физическа отдалеченост линиите добиват една нова, колосална история. Големите платна на художничката са характерни и с използването на ярки, наситени цветове. Червено, синьо и жълто, трите основни багри на цветовия спектър са като че ли най-използваните от нея. Тази основна гама на силни цветове говори по ударен начин за темите на Попова: майчинството, болката, раздялата, еротичното. Именно този разговор между тема, цвят и линия правят „Вакуум“ толкова засмукваща в себе си изложба.
Вплитането на словесни средства в творбите добавя още наситеност в историите, които Попова трансформира в платната си. Авторката инкорпорира в отделни творби езика, представен на места само с по една дума, подобно на дадаистите. Другаде езиковото има структурата на разказ най-отдолу на платното, а някъде ще го срещнем под формата на поезия. Тук ще отбележа една от централните картини на „Вакуум“: конкретен автопортрет. Голо, татуирано тяло с глава на куче. Под тялото четем следния откъс: „това е моето тяло в образа на кучката. това е нейната глава в образа на кучката. или аз в образа на гизда. или само кучката”. Този автопортрет, като че ли събира в себе си езика на себе(не)разбирането. Главата на куче пък, от своя страна, се обвързва със заниманията на художничката в сферата на египтологията и митологията (в изложбата можеха да се видят редица творби, посветени на любовта на Попова към Египет). Тази митология, която авторката вкарва в своята естетика, ме кара да се замисля за космогоничното, което присъства толкова ярко в творбите, част от „Вакуум“. Подобни творби бих нарекла „лекуващи творби“. Когато си пускам интервю с Моника Попова, качено в сайта на БНР, дочувам, че самата тя казва, че за нея „митът лекува“.
Умът ми все още не може да побере мащаба на „Вакуум“. Изложбата провокира да мислиш едро, същевременно болезнено детайлно; колосално и едновременно с това нежно и фино; и също за това, в кръга на шегата, разбира се (но и тайното любопитство), в какво ли ателие трябва да работиш, за да създаваш такива произведения. Сещам се за ателието на Джаксън Полък, който е окачал кофите с боя за тавана или сам се е люлял, за да рисува, и се усмихвам на изобретателността на художниците.
