Разговор с проф. Александър Шурбанов по повод неговия 80-годишен юбилей
Първите си стихотворения публикувате като ученик през 1957 г. в сп. „Родна реч“? Кой Ви подкрепи, кой Ви помогна и насочи към тази публикация, как стана възможна тя?
Списание „Родна реч“ и вестник „Средношколско знаме“ се появиха почти едновременно през 1957 г., за да отговорят на естественото влечение на гимназистите към словото, това магическо средство за изразяване на напиращите в техните полудетски-полувъзрастни души мисли и чувства, възникващи от първите им тревожни и вълнуващи срещи с реалния живот. Бях вече шестнайсетгодишен, в последните класове на гимназията. В училище се изявявах със стихотворните си опити и в приятелски кръг, и от сцената на празничния салон, а и в неофициалния стенвестник, който издавахме по своя инициатива заедно с приятеля ми, прохождащия художник Ясен Васев и окачвахме в ъгъла на класната стая между прозорците и черната дъска. Понеже не беше поръчан и санкциониран от никого и говореше само от името на учениците, а и учителите-чужденци не можеха да разберат какво пише в него поради незнание на българския език, този вестник стана популярен в цялото училище и пред него през междучасията непрекъснато се тълпяха шумни читатели. Имах чувството, че чрез създаването и публикуването на текстове – стихчета, фейлетони и шаржове – общувам с връстниците си, и получавах удовлетворение от техните непосредствени реакции. Като че не чувствах нужда от по-широка публика.
Не помня как стигнах до редакциите на „Родна реч“ и „Средношколско знаме“, когато те се появиха, но там ме приеха с отворени обятия и скоро се превърнах в техен редовен сътрудник. Не ще и дума, стихотворчеството ми по онова време е било подражателно, но тогава не го съзнавах и ми се струваше, че всичко извира от мен. Това чувство беше опияняващо. Сега си давам сметка, че е имало разлика между списанието и вестника. Едното издание беше литературно, а другото – журналистическо, в едното ме насърчаваха да се стремя към естетически извисено творчество, в другото – към злободневието, а и към конюнктурата. Между тези два полюса щеше да протече и по-нататък животът ми на млад поет в социалистическа България. Пътеката беше хлъзгава и се искаха много вътрешни сили, за да не залитнеш натам, накъдето те теглят казионните вестници, да култивираш в себе си висок и независим вкус. Невинаги съм успявал, но усилията ми са били в тази посока – особено в самостоятелните ми поетични книги, за чието издаване съм се борил и чакал с години.
Да, много по-лесно днес се издават книги. Федя Филкова в едно свое интервю разказва, че е чакала 10 години, като периодично подменяла в депозирания ръкопис в издателството едни стихотворения с други. А Емилия Дворянова ми е казвала, че ако не била настъпила 1989 г. вероятно никога нямало да може да публикува. При вас как протече чакането и как устоявахте на него? Днес, ако чакаме повече от година, започваме да го преживяваме като трагедия.
Днес сме доста разглезени. Така живееха едно време само членовете на Писателския съюз. Първата си стихосбирка стъкмих още през 1963 г. – бях едва 22-годишен, студент в Софийския университет, току-що минал на задочно обучение и постъпил на работа като репортер в БТА. Занесох я в издателство „Народна младеж“, което се занимаваше с литературните прощъпулници. Прие ме поетът Добри Жотев, който беше щатен редактор там. Прочете ръкописа, хареса го, каза, че ще стане добра книга и оттам нататък се занизаха нашите срещи, които протичаха общо взето в приказки встрани от основната тема. Помня, че веднъж той ми разказа в най-големи подробности пиесата „Обличането на Венера“, която съчиняваше за Сатиричния театър. А аз слушах с едно ухо и все си мислех за неизяснената съдба на моята книга. Стори ми се, че разказът му продължава с часове. Навън постепенно се стъмваше… Седмица след седмица, месец след месец Добри Жотев очакваше да му нося нови стихотворения, да подменям старите и да ги допълвам – и не знам още какво. По едно време му казах, че се отказвам. Той се изненада и рече: „Да знаеш, че така съм работил само с първите книги на Левчев и Башев“. Но моето търпение явно е било по-кратко от тяхното. В някакъв момент реших, че няма смисъл да ходя повече в издателството и сложих кръст на стихосбирката. Може би е било за добро. Ако бях упорствал, сигурно поетичната ми кариера щеше да бъде по-успешна, но поезията ми щеше да бъде по-различна, такава, каквато не бих искал да бъде.
От друга страна, съзнавам, че сам затрудних живота си. Вторият ми опит – пак в „Народна младеж“ – беше близо десет години по-късно. Сега ръкописът ми отлежа в издателството поне две години, без никой да се занимае с него. Добри Жотев вече не работеше там, а кой му беше заел мястото, не помня. По едно време разбрах, че неиздадените първи книги, дузина на брой, ще излязат в силно съкратен вид в общ сборник. Подбрахме десет стихотворения от моя ръкопис и така бяха включени в него. Моят раздел беше озаглавен по едно от стихотворенията „На границата между времената“, а цялата книга нарекоха „Кръстопът на птиците“, но в литературните среди стана известна като „Братската могила“. Излезе от печат през 1974 г. и трябваше да бъде нещо като дебют, но разбира се, не беше. Някой си изми ръцете. След още година-две реших пак да пробвам – и пак там, къде другаде! Сега редактор беше Йордан Милев. Чакането с неясен край отново се проточи. Един ден ме поляха със студена вода: пак се готвел общ сборник вместо отделни книги. Казах, че не съм съгласен и оттеглям ръкописа си. Бях покрусен и на чашка споделях мъката си с приятели и познати. Подозирам, че някой от тях се е намесил, защото Милев се обади и ме повика да стягаме книгата за печат. Така излезе „Третата ръка“. Заглавието нямаше нищо общо с това, но тя наистина беше трети опит за първа книга. Годината беше 1977 г., аз бях вече на 36, от първия опит бяха минали кажи-речи петнайсет години. И нататък не беше много по-лесно, но паузите между книгите се съкратиха на по няколко години.
Руският авангардист, или както сам себе си той нарича „бъдеянин“ – Велимир Хлебников, в една своя публикация казва, че „Езикът е мъдър като природата“. Това негово изречение ми припомни връзката език – природа от вашето творчество и специалното място, което е отредено на тези два елемента. Струва ми се, че не само разсъждавате върху това „Каква ми е природата и какъв съм й аз на нея?“, но и по своеобразен начин я превеждате на нас, читателите? Какво ви казва езикът на природата днес?
Когато Адам в райската градина дава имена на животните, той полага основите на тяхното завладяване и поробване. Човешкият език има скритата коварна амбиция да овладее цялата природа чрез детайлното назоваване на всеки неин елемент, чрез инвентаризация на съществуващите неща. В тази си ипостаза езикът е прагматичен и агресивен. Той поглъща битието, за да го преработи за нуждите на човека. Поетът пристъпва към езика с противоположното намерение – да го накара да създаде повторно погълнатите неща, да ги пусне на свобода и да ги накара да заживеят своя истински пълнокръвен живот – не само какъвто е той поначало в природата, а и такъв, какъвто е заложен в нея като възможност и какъвто може да стане само във взаимодействието с човека. Природата е по-мъдра от нас, но тя може да говори единствено чрез нас, човеците, и смисълът на нашето идване в света е да станем неин глас.
Какво изпитва преводачът, когато чуе от сцената своя превод, на Шекспир например?
Трепет. Чуваш от сцената своите думи – тези, които са прозвучали първо в смълчаността на душата ти и продължават да се таят там. Очакваш да усетиш дали всяка от тях е на мястото си, дали са подредени така, че да откроят точните акценти на чувства и мисли, които си се помъчил да предадеш. Дали текстът тече естествено, непринудено, но не и с безизразна плавност. Дали откроява интенциите на автора, както ти си избрал да ги предадеш. Самият ти не си на сцената, а си като на изпит. Преживяването е и напрегнато, и празнично. Почувствах го с пълна сила, когато гледах в Народния театър „Хамлет“ в моя превод.
Младите преводачи допитват ли се често до Вас, от какво съдействие имат най-често нужда?
Все по-малко се допитват. Надявам се, че все по-малко имат нужда от помощ – във всеки случай от моята. Но когато до мен стигне някакъв неочакван въпрос, на който нямам готов отговор, съм най-благодарен. Заравям се във всички справочници, с които съм свикнал да живея, и рано или късно сам прониквам в тънкости на езика и културата, с които без тази подбуда никога нямаше да се срещна. Обръщането на друг за помощ към мен ми е помогнало да не спирам да търся.
Въпреки че съм си дал дума да не приемам редакторска работа, защото за мен тя често се оказва по-трудоемка от преводаческата, случва ми се да правя и това. Мисля, че мога да помогна с нещо от своя многогодишен опит, но винаги внимавам да не вземам решения вместо преводача. Ще ми се да вярвам, че в такова сътрудничество се предава щафетата между поколенията. А тази щафета е нужна – бягането в литературата, макар и да изглежда солово на пръв поглед, съвсем не е такова.
Неотдавна един млад преводач на „1984“ на Джордж Оруел настояваше върху решението си да осъвремени превода. Имаше доста полемика в социалната мрежа върху подхода му. Вие имате ли някаква формула за превод?
Вярвам в една максима: преводачът трябва да бъде възвърнатият глас на автора. Ако се отклони от този характерен глас по каквото и да е съображение, преводачът престава да бъде преводач и се превръща в нещо друго – адаптатор, пародист, или каквото решите да го наречете, но не и това, за което се представя. Ако не сме максимално честни към читателите, значи сме готови да ги подведем и по този начин разколебаваме и разклащаме градежа на националната култура.
Как мислите, какво е мястото на българската култура в Европа днес? Какво българската литература може да предложи на западния свят?
Светът е пренаситен от текстове, които се надпреварват за читателското внимание. Мнозинството от пазарно успешните книги са еднодневки, които са хванали „цаката“ на популярната актуалност. Натам ли се цели и днешната българска литература? А ако не е натам, накъде? Мисля, че това, което тя трябва да предложи на външните читатели, трябва да бъде нещо характерно за нашия регион, непознато и изненадващо за тях, но не екзотично, още по-малко стереотипно. Трябва да има локален аромат без тежък битовизъм, но да може да говори смислено на модерния човек, независимо от неговата националност. Когато се появят такива книги – едновременно ярко колоритни и дълбоки, те ще намерят начин да пробият.
Но много добри книги не успяват да пробият и в страната ни. Понякога си мисля, дали причината не е, че пазарът започна да диктува вкуса, а не писателите да възпитават публиката и се утвърждава нещо по средата. Или може би има нещо друго, което пропускаме, когато мислим за литературата у нас. Може би защото у нас тежкият битовизъм в произведенията се смята за важен?
Една от бедите е, че у нас липсва оперативна литературна критика, която да се издигне над евтината реклама, да си създаде авторитет чрез независимостта и компетентността си, чрез култивирания вкус и да насочва читателите към стойностното и трайното, а не към конюнктурното и ефимерното. Всичко е оставено на произвола на пазара, а неговата неограничена свобода е равносилна на произвол. Друга, донякъде свързана с това беда, е, че немалко иначе талантливи писатели са небрежни към езика, а то е като някой цигулар да е небрежен към тоновете, които произвежда. Защото литературата няма друг инструмент освен езика. А и няма кой да се грижи за състоянието на един национален език освен литературата.
В частта „Признания“ от книгата „Черната кутия“ разказвате увлекателно и затрогващо за дядо си, за една подчертана и издраскана от него книга и за книгата, която бихте написали заедно. Какво мислите, че вашият дядо – героят при Сливница – би ни казал днес – почти 140 години по-късно?
Името на дядо ми е записано в най-славните страници на новата българска история – и в Сливнишката епопея, и в обсадата и превземането на Одрин. У дома за него винаги се говореше с почит и възхищение. И досега в семейството се пазят знаците на неговата воинска доблест. Но ние с него сме толкова различни, че не съм сигурен дали бихме могли да имаме общ език. Vita activa срещу vita contemplativa – два противоположни избора на живот. Не знам дали дядо ми би одобрил и оценил моя избор. Макар че той сам се е изкушавал да съчинява патетични поеми, силата му е била не в перото, а в сабята. На сабята е залагал. Щеше ли да е доволен от днешна България, такава, каквато е сега, осемдесет години след смъртта му? Съмнявам се. В географско отношение сигурно щеше да му се стори безобразно орязана и смалена; в социално – несправедлива, проядена от вражди и конфликти; в политическо – все така покварена и несигурна. Битките си в нейно име той беше спечелил и носеше по цялото си тяло белезите от тях – повече на брой от ордените му за храброст и заслуги, но беше ли спечелил голямата война за Отечеството? Разказвали са ми, че едва завърнал се от балканските войни, е вървял с офицерската си униформа през покрусената столица, когато насреща му в отворена кола се е задал самият цар Фердинанд, виновникът за катастрофата. Дядо ми не е козирувал на монарха, поради което величеството е спряло автомобила и му е поискало обяснение. Вероятно го е и получило – дядо ми не е бил от тези, които си премълчават.
Над какво работите в момента? Подготвяте ли нова книга?
Вече предадох за печат поредната си, навярно последна книга със стихотворения и „приписки“ – текстове, които са писани през последните няколко години и за пръв път се събират в книга. Завършвам и първия български превод на късната метафизическа есеистика на Джон Дън. Надявам се и двете книги да излязат още тази година. Нека накрая споделя и радостта си, че в Италия току-що излезе стихосбирката ми „Дендрариум“ във вдъхновения превод на поетите Валентина Мелони и Франческо Томада, третият ми поетичен сборник, преведен и издаден зад граница.
Благодаря Ви за този разговор и с нетърпение очакваме новите Ви книги!
Разговора води Яница Радева
