Разговор с Владислав Баяц
Силвия Чолева: Томас Бернхард откровено признава, че не харесва наградите, а само паричната им стойност. Какво мислите вие – току-що получихте „Рамонда сербика”[1]?
Владислав Баяц: Надявам се да не разочаровам хората, които ме отличиха с тази награда, само че аз принципно не съм любител на наградите, макар човек да не трябва да ги отказва, защото те са знак на уважение и признание за направеното от него. По природа съм скромен човек, макар някои сигурно да не мислят така, но всеки път, щом получа награда, аз се питам дали съм я заслужил, наистина ли пиша добре? Факт е, че не е достатъчно само да обичаш онова, което правиш.Силвия Чолева: Чувствате се писател от света или от Балканите? Проблем ли е да си „балкански писател”, да живееш и пишеш тук?
Владислав Баяц: Никога не съм обичал националистите заради тесния им мироглед, поглед към живота и личното им битие. Не обичам и надъханите космополити – онези, които се бият в гърдите, че светът е един за всички. Това са празни приказки. Затова, като компромис, приех идеята, че Балканите са нашата златна среда. Те са истинската ми родина. Това, че съм сърбин е факт, с който не се гордея особено, по-точно не се гордея с кръвопролитията от миналото. Иначе много пътувам и представата ми за света не е черно-бяла. Мисля, че съм един от първите писатели, които тръгнаха да обикалят света след войните в бивша Югославия и винаги и навсякъде повтарях едно и също: Аз се гордея с Балканите, не ме е срам от тях. Приказките за балканизацията, общоприетите преувеличени гадости, които ние тук уж сътворяваме и в които виреем, за мен са обидни, защото историята сама по себе си е груба, но ако анализираме историята на която и да било нация и държава, царство или империя, ще открием едни и същи неща, които могат в равна степен да се приписват и на българите, и на сърбите, и на всеки балкански народ. Така че мисля, че светът е сбор от удивителни индивиди, сред които се срещат и бандити, най-много сред политиците, а останалото е животът и хората, от които се уча всеки ден. Затова бих искал да живея двеста години – не защото толкова се обичам, а за да науча още нещо, защото има толкова много хубави неща. Дори ми е хубаво в днешна Сърбия, където всички като че страдат от някаква форма на полудепресия, защото не виждам да ни се пише нещо много добро след толкова години чакане, но въпреки всичко, аз и в това откривам оптимизъм. Как? Казвам си, че съм глупав и след като съм глупав, значи не мога да изпадна в депресия, вярвам в утопиите и така, глупав, вървя напред и тествам живота около мен.
Силвия Чолева: Смята се, че днес читателите се отдръпват от стойностната литература, а самата литература изпитва глад за идеи.
Владислав Баяц: Не обичам големите думи, не обичам да генерализирам – това е опасно. В качеството си на издател следя какво се публикува по света и виждам, че най-лошата литература идва от САЩ и Франция. Какво всъщност представлява тази „най-лоша литература“? Определението даже не е обидно – аз дори обичам да попадам на лоши книги – това са книгите, които не оставят никакво впечатление, т.нар. средно ниво книги, които се пишат като на циклостил, книги, които след като ги прочетете, се чудите защо са написани, безсмислици. По-лошото е, че културната общественост, например френската, венцехвали тези книги, които нищо не струват. Издателство „Галимар“ – фабрика за книги и мечта на всеки писател (да вметна, че аз имах късмета, а може би нещастието моя книга да бъде издадена там) произвежда подобни писатели, а „високата“ критика на Франция ги поддържа като някакви безтегловни трупове. Знам, че съм изключително строг в думите си, но вярвам в тях. Затова на Запад вече говорят за книгите като за индустрия, а не като за изкуство. А за американците какво да говорим – това е страната на големите цифри, които са окупирали и литературата, и издателската дейност. Колкото по-малък е коефициентът на глупостта, толкова по-голям е коефициентът на книгите, продуцирани от хора с подобен коефициент на мисълта, за съжаление. Има една миниатюрна прослойка от прекрасни интелектуалци, т.нар. „независими издатели“ или, както те ги наричат – непечеливши, при които се появяват божествени неща, но бързо биват затрупвани от боклука на конвейера. Аз имам щастието да сътруднича и с такива. А новото е зараждането на класата на литературните агенти, които се превръщат в истински алигатори и в моменти на рецесия и криза се явяват като куриери и агенти на паниката в главите на западните издатели да не изгубят реномето си. За нас, балканците, това изобщо не е страшно, защото ние буквално сме минали през ада. Спомням си, когато преди няколко години бях включен като единствен представител на балканските издатели в една делегация на хора от бранша от цял свят, на обиколка в Италия по покана на италианското правителство на среща с писатели, издатели и книжари. Та щом стигнахме до Юга – онези опасни земи, където Савиано е писал книгите си, имахме един свободен следобед и ме видяха, че излизам. Веднага ме попитаха „Къде си тръгнал?“, а аз казах „Да се поразходя“. „Да се поразходиш? Тук? В този град?“ „Да – отговорих им. – Аз съм сърбин. От нищо не ме е страх.“ Те изведнъж разбраха иронията в думите ми и взеха, че тръгнаха с мен и видяха истинската Италия, не онази Италия на Милано и Берлускони, развитата и еротичната, а неореализма през 2008/09, „Веспите“ по улицата, прането по балконите, крещящите съседки. Така че съществуват едни паралелни светове, които са животът и вдъхновението на литературата.
Силвия Чолева: А къде е читателят, той не се ли обърква от комерсиалността на издателите, от многотията от заглавия, в която често е трудно да се „разпознае” добрата книга?
Владислав Баяц: И у нас, и у вас, и навсякъде е така. Политиката на затъпяване работи успешно и много читатели затъпяват с годините. Това не е някаква завера, а факт, тенденция. Като бях на 6 години учех английски и си спомням един урок, наречен „Вярното куче“ – мисля, че читателите, а тях все още ги има по света, са точно това вярно куче, което никога няма да предаде „господаря си“. В кавички, защото ние, писателите, не сме истински „господари“, но сме „господари“ на позитивните манипулации, ние можем да очароваме, да заинтригуваме, да манипулираме в хубавия смисъл на думата и да вкараме читателя в един свят, на който той вярва. Сещам се за думите на Орхан Памук по повод книгата му „Името ми е Червен“, която за мен е най-очарователната книга на нашия век: Създадох един отрицателен герой, когото после трябваше да разхубавявам, та поне малко от малко да ми бъде симпатичен. Тоест, писателят може да води читателите и да ги накара да му простят за лошите неща, които описва. Това е магията. Това е литературата. Тя може всичко.
Силвия Чолева: Пишете ли сега нов роман?
Владислав Баяц: В главата ми е. Винаги чакам да се насъберат 70-80% в главата ми, и чак тогава сядам да пиша. Събирам много материали, изследвам детайлите. Цял живот все събирам нещо, събирам, събирам. Не знам дали ще използвам всичко, но съм такъв – трябва да знам всичко. Темата е любовта, но любовта в древни времена, както и демистификацията на историята. Разказвам за един храбър хет, победил египтяните по времето на Тутанкамон, който изгубил една от най-важните си битки, докато историята днес ни лъже, че не е така. А в основата на всичко е един неизвестен хет и любовта. Още не знам как да вържа историята със съвремието, но сигурно ще направя някакъв паралел. Макар да има подобен паралел в средновековната сръбска литература, но аз не искам да трупам старо върху старо. Посланията на писателя не трябва да са бягство от действителността, особено когато става дума за исторически сюжет, напротив. Аз често надзъртам в миналото, за да разбера настоящето и за мен това е ужасно важно. После разбрах, че и читателите ме разбират правилно, че не става дума за бягство от действителността, а за съвест и желание да се научи нещо повече. Преди месец издадох книга с разкази. Като издател съм активен и изведнъж изпитах нужда да си спомня, че все още съм и писател и публикувах една концептуална книжка, озаглавена „Гастрономадски истории“, която беше и първият ми опит да бъда духовит в литературата, да се отнеса шеговито към сериозните теми. Опитах се, ще видим доколко съм успял. Казвам всичко това, за да разберете, че човек и на стари години трябва да се променя. Не трябва да бъдем цял живот еднакви. Не е хубаво. Трябва да опазим принципите си, но да вървим напред, да експериментираме, съзнавайки риска да се провалим. Това е животът!
Преведе от сръбски АЛЕКСАНДРА ЛИВЕН
Интервюто е излъчено по БНР, програма „Христо Ботев”
[1] „Рамонда сербика” е награда, връчвана от писателската колония, провеждана в Сичево.