Поздрав към Дьорд Сонди
Уважаеми д-р Сонди!
Драги Дьорд!
Скъпи Дюри!
Зная, че твоят 75-годишен юбилей е празник за цялата българо-унгарска литература. Зная, че и другите знаят. Но знанието не е достатъчно. Трябва да се говори за това, особено днес, когато празникът е в своя зенит. Защото именно чрез теб, чрез твоето всестранно присъствие на поет, преводач, изследовател, издател, редактор, директор на културен институт (последният да затвори вратата), ти си Добрият дух, Мостът на езика, Владетелят на изящната българо-унгарска взаимност.
Единици са личностите по света, които като теб толкова категорично отговарят на определението българист, т.е. отдаден на идеята българското да проговори на унгарски така, че да не престане да бъде българско, защото в този чужд език е улучило сърцето на разбирането. Струва ми се, че всичко това е предопределено от твоето битие на граничен човек – роден на австро-унгарската граница, пресякъл стотици пъти границите на държави и култури, но най-виртуозен в играта с езиковите граници, със самата природа на езика, в която ти сам си езиково чудо. Днес никой не може да те следва спокойно в твоите иронично-съдбовни слизания в подмолите и на унгарския, и на българския език.
Все пак ритуалът на юбилейното време изисква да припомня известното: че си превел над 11 000 страници проза, 20 000 стиха българска поезия от над 400 автори, че сред твоите преводи се открояват текстове на възрожденска проза от Паисий до Ботев, „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов, „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов, „Антихрист“ на Емилиян Станев, „Диви разкази“ на Николай Хайтов, стихосбирки от Блага Димитрова, Биньо Иванов, Николай Кънчев, Константин Павлов, Екатерина Йосифова, Иван Цанев и от много други поети.
Навсякъде, където си бил на работа (главен съветник в Националната библиотека за чужди езици в Будапеща, отговорен редактор за българска литература в издателство „Европа“, главен редактор на списание „Полис“, член на редколегията на двуезичното списание „Хемус“, собственик на списание „Напут“, директор на издателство „Напкут“ и пр.) погледът ти е наблюдавал чисто и професионално, проявявал си твоята прословута безкомпромисност на вкуса, която закриля стойностното и отминава незначителното. Никой просветен съвременен българин няма да забрави времето, в което ти оглавяваше Унгарския културен институт в София. Тогава унгарската и българската литература живееха под един покрив и не се страхуваха от „тайфуните с нежни имена“, които разнасяха прах и ужас по улица „Аксаков“.
Твоето съставителство стои в основата на антологии, сборници и авторски книги, между които трябва да се отличат антологията „Доземи” (със стихове от 38 съвременни унгарски поети), „Бронзови мигли. 125 години нова българска лирика” (2002), „Саморасляци и трохи. Къси писания на 168 български писатели от 1980 до 2006 г.” (2006), „Полковникът-птица. Съвременна българска драматургия“ (2009), „Ябълки. Антология на съвременната българска проза“ (2009), „Различна тишина. Двуезична антология на българското хайку“.
Двете ти авторски български стихосбирки „Припада диагоналът” (1992) и „За ек вам” (1996) могат да бъдат ползвани от мнозина български поети като учебник по смелост в експериментирането с лирическия почерк. Затова преводаческият ти интерес към българската поезия неизменно търси поетите на модернизма и постмодернизма, но и всички автентични автори, които носят нови идеи и нови езици.
Какво още помня?
Помня, че когато те попитах дали Биньо Иванов не ти е давал навремето стихотворението си за Пражката пролет и самозапалването на Ян Палах, докато си подготвял неговата книга на унгарски, ти не каза нищо, но след няколко седмици донесе машинописен екземпляр на текста – „Балада и за бензина ’69“. От твоя личен архив възкръсна едно от най-ярките алтернативни послания в българската лирика от междата на 60-те и 70-те години на ХХ век.
Помня как край Рилския манастир на 12 октомври 2008 г. направихме първия международен (българо-унгарски) поетически пленер с участието на шестима поети от Унгария и България. Помня (колко и какви!) общи акции и книги – двуезичният сборник на младата българска и унгарска поезия; премиерата на антологията с българска лирика „Бронзови мигли“ в Градската библиотека на Будапеща; конференцията „Погледи върху българската и унгарската литература през последните две десетилетия“, последвана от сборника „В курсив и под линия“; публични четения и представяния на книги Там и Тук; непрекъснато създаване на събития…
Тук ще открия само частица от вечната си благодарност за твоите жестове на лично съпричастие: преводът на книгата „Кафепоеми“; издаването в Будапеща на изследването за унгарското въстание от 1956 г. и българската литература; конкурсът за превод на унгарски на едно стихотворение в Националната библиотека за чужди езици край Дунава… Има и още. Но няма да прекалявам. Убеден съм, че много български писатели имат свои лични спомени на благодарността. Нека ги произнесат.
Българската литература дължи много на твоя талант и работоспособност, на онова само твое особено качество, че дори когато сякаш нищо не правиш, продължаваш да действаш. Защото ти си действащият унгаро-българин, българо-унгарец – вездесъщият Дьорд Сонди.
Бъди здрав и щастлив!
Все така обичащ и обичан!
Винаги достоен!
15 март 2021 г.
София – Будапеща
ПЛАМЕН ДОЙНОВ
Дьорд Сонди – идеалният български поет
Обикновено онези, които се интересуват как се ражда поезията, се делят на две групи. Едните смятат, че поезията не може да не е породена от преживяванията на поета – дори и ако той го отрича. Другите са убедени, че поезията може да се роди единствено от друга поезия и че моторът на поета може да заработи само ако е налична манивелата на прочетените от него книги. Ще изкажа едно рисковано предположение. Мисля, че като поет Дьорд Сонди е задвижван дори не от прочетени от него книги, не и от преживяване, което може да бъде описано като нормално чудо – преклонението пред природните феномени, скръб по загуба на близък, състрадание към несправедливо страдащи хора, най-сетне – еротична любов. Машината на неговата поезия е самият български език, към който той се отнася тъкмо като към невеста – постоянно преоткрива красотата и неизчерпаемите му възможности.
В този смисъл може да се каже, че Дьорд Сонди е идеалният български поет, идеалният поет на български език, тъй като езиковият механизъм при него работи на пълни обороти – със своята способност да съживява архаизми, да използва звукоподобието, създавайки звукови метафори и събирайки несъбираеми думи, да създава като машина за пуканки неологизми.
Дьорд Сонди не е просто преводач на поезията на няколкостотин български поети от български на унгарски, той е един постоянно изненадван от българския език поет. Поведението му в това отношение може да бъде сравнено единствено с влюбения и с новопосветения в някаква религия. Цялото му възхищение е показано нагледно в словото му „Моят Захари Стоянов“, прочетено в Пампорово на кръглата маса по повод 150-годишнината на Ив. Вазов и З. Стоянов през 2000 г. В него Дьорд Сонди припомня, че Захари Стоянов не е създател на „ароматични“ и увлекателни истории, каквито са се стремили да създават писателите, а истории на „препъващ“ се език, изобилстващ от архаизми и неологизми. За да стигне до обобщението: „Непоправен и неподправен език, бъбрив и стегнат. Недодялани изречения – колко често – и от това: покоряващ, рядък чар!“
Ама как да определим заглавието на съставената и преведена от Дьорд Сонди антология с преводи на 89 български поети, „Прелетни цветя“, освен като фойерверк? Или стихове като този: „Прошка от прашка“. Уж част от хайку. Ами самото заглавие на стихосбирката му „За ек вам“, в което акцентът при разделянето на глаголната форма на три отделни думи е върху самопораждането в езика сякаш от нищото, но също и върху това как архаизмите „спят“ в живия език и само трябва да имаш ухо, а също и как в заекването ехти екот, екот за някого, за вас, казва авторът.
На Михаил Неделчев принадлежи наблюдението: „И в своите две стихосбирки на български език „Припада диагоналът“ (1992) и „За ек вам“ (1996), и в множество свои слова и рецензии, той насища текстовете си с игрословици, с нонсенсови изрази, с дяволити деструкции.“ И още – Дьорд Сонди е определен като „едно играещо дете, един вечен унгарски Homo Ludens с българистична окраска, с прибалканско оперение“. И това – по повод 70-годишнината му преди пет години.
Аз бих добавил, че онези, които ще потърсят конкретните източници на поетическото вдъхновение на поета Дьорд Сонди в превеждани от него български автори – от хашлашките рими на Дебелянов и Подвързачов до анаколутите и дяволското заекване на Биньо Иванов, от модерното плетение словес на Блага Димитрова до остроумния минималистичен обрат на Петър Чухов – има какво да намерят. Но истината е, че Дьорд Сонди просто се възхищава просто – дали като дете, като осенен от нова вяра селянин или като влюбен – на възможностите на българския език. И ги пренапряга безогледно, сякаш иска да създаде творби, чрез които да се преподава фонетика, морфология, синтаксис или лексикология и фразеология на българския език. Защото чужд език трябва да се преподава не само с любов, но и с чувство за хумор. То и самата любов без смях е невъзможна, но нека не изглежда, че по повод юбилей на идеалния български поет съм тръгнал да правя и заключения за природата на любовта.
ЙОРДАН ЕФТИМОВ
Повече от половин столетие мина откак за пръв път видях Дюри край болничното легло на тогавашния български лектор Любен Бумбалов. С остро око моят приятел и известен критик предрече значителна роля в литературата на студента, който тогава с бърза стъпка напусна стаята. Предсказанието му се сбъдна напълно. Жалко, че Любчо може да види доказателството за своята правота вече единствено от небесните висини.
Дьорд Сонди е не само ненадминат преводач, отличен издател и редактор на вестник, но и добросърдечен, чувствителен мъж, който отглежда бодли, за да пази душата си, защото малцина допуска до себе си. Когато преди години четирима пътувахме до Секешфехервар, докато аз си бъбрех сладко с поета Пламен Дойнов в града на кралете, Дюри разказа на съпругата ми горестното си детство, нечакано се разкри. Докато говореше, старият, брадат таралеж внезапно се превърна в мило, невинно и откровено хлапе, в жадуващ обич и заслужаващ обич човек, защото той всъщност е такъв.
ТОШО ДОНЧЕВ
