Мирела Иванова
Вече месеци наред живея с мисълта за Федя, като че ли все още и със самата Федя. Препрочитам стиховете ѝ, „даже смъртта не разделя така, както разделя животът“, от колко ли години знам наизуст „Сприя“, случва се да си го повтарям наум за кураж; разглеждам снимките, толкова ѝ отива с дългата, разделена на път и прибрана отзад коса, с откритото лице, магическа е хубостта ѝ, откакто съм я видяла за първи път, всъщност всякак ѝ отива на Федя; вървя по нашите места, застоявам се тук и там, изминавам маршрутите, по които с часове се изпращахме, разговарям наум с нея, моля я за съвет и подкрепа и си припомням едно или друго, важните събития и ведрите ни случки и случици от протяжното време, повече от четиридесет години, в което се познавахме, бяхме близки или отдалечени, свързани с всевъзможните нишки на поезията, приятелството, работата, обичта и красивите одухотворени предмети. Федя е наоколо: до леглото ми на купчина още стоят някои от последните разменени книги, а също и нейната последна книга с посветеното стихотворение „Пламтящо въже над смрачаващия се свят“, зад гърба в кабинета ми е иконката на Св. св. Кирил и Методий, която тя ми донесе от панаира на занаятите в Ботеврад, в кутията на нощното ми шкафче са пръстените, в чекмеджето – часовникът от муранско стъкло за юбилея ми, на който не можеше да присъства. Има думи, които свързвам само, само с нея. Ремички – кой друг още я знае и усеща умилителността ѝ, „много харесвам обувки с ремички, Мирелче“. Stulpen – вид ръкавици без пръсти, които открихме при единственото ни общо поетично пътуване до Магдебург.
Не мога да разкажа много, до плач е съкровено, несподелимо, само между нас.
Завали ли сняг, приемам го като знак от Федя. Толкова сняг, снежинки, заскреженост в стихотворенията ѝ, тя обичаше снега, обожаваше бялото, белотата – струва ми се, че пристрастието ѝ към бялото извираше от нейната вътрешна, озарена чистота и почтеност. Казвам си: неслучайно Николай Кънчев ѝ посвети книгата си „Бялата акация от Бяла черква“. Харесваше ѝ тази многоказваща светлина на бялото, често обличаше бели блузи. Дори със смях си спомням как с часове обикаляхме да търсим бяла блуза, защото тя си бе наумила, че непременно трябва да отиде с нея на някакво важно събитие. Придружавах я като „гласът на здравомислието“, отхвърлях изборите ѝ и накрая се разделихме без Федя да успее да се сдобие с нова бяла блуза. Обади ми се час или два по-късно, за да ми благодари за „консултантския ми инат да не харесам нищо“ и да ми съобщи, че е открила у дома си поне три подходящи за случая бели блузи. Федя обичаше и белия хляб, по този повод често се връщахме в дните на детството си, бяхме отраснали на село в ясната простота на онази бедност, когато една филия бял дъхав хляб, намазан с масло и поръсен със захар, бе сред големите лакомства. Тя съхраняваше във всекидневния си свят много от онези детски знаци и ритуали и то бе част от нейната уникалност, аристократичния ѝ артистизъм, озаряващ трайните, консервативни пунктири на изборите ѝ – от храната през дрехите до възгледите и железните ѝ, ненарушими принципи. Понякога се питам мога ли да опиша, да изразя Федя с една дума – мисля, че да. Думата е достойнство. То бе вътрешният ѝ център, но го и излъчваше, естествено и красиво при това.
Представям си друг на нейно място, обрисуван в стотици доноси, някои писани от най-доверените ѝ приятели, или от уважавани колеги и хора, на които безрезервно е помагала: би озвучил и опищял медиите, би се закичил с мъченически ореол или популярност. Не и тя: със сдържана болка превърна в художествен разказ един от ужасяващите случаи, даде едно сдържано интервю в „Литературен вестник“ и толкова. Не позволи на злото да се вкопчи в живота ѝ, да се занокти за осанката ѝ, не. Веднъж само почти се разплака, когато ми разказа как на публично място и сред много хора срещнала един от доносниците и в стъписването си му кимнала, вместо да го зашлеви. Рядко си позволяваше да прояви слабост сред върволицата от големите изпитания, които я сполитаха, да оголи отчаянието си, да се разплаче – умееше да се отстрани, да се оттегли и да постави точка дори на дългогодишни приятелства след преживяно дълбоко огорчение или разочарование.
Но да се върна на цветовете, на бялото: помня, че когато работеше във Външно министерство и имаше съвсем мъничко, преброено време в обедната си почивка, аз отивах дотам, за да обядваме заедно в близкия китайски ресторант и така да успеем да се видим и да си поговорим. Винаги си поръчваше само най-простичкия бял ориз. Също и на нашата сватба – беше ни кума, дойде в гражданското, а после се върна на работа, закъсня за обяда, а когато се появи с цялата си достолепна прелест в железната барачка на ресторант „Азия“, си взе само купичка бял ориз. Веднъж, в последната си много тежка година, през смях ми разказа колко непредвидимо е човешкото съзнание, колко неочаквани могат да са копнежите, до абсурд – и как тя всъщност се е натъжила при мисълта, че може и никога да не облече бялото си палто, подарък за юбилейния ѝ рожден ден от скъпа приятелка. Облече го, сияеше с него на 1 ноември, когато получи наградата на Портал „Култура“.
Федя много обичаше и червения цвят, затова не спря да ме убеждава: „Мирелче, червеното е като черното, върви на всичко“.
Да кажа и какво не обичаше, дори ненавиждаше: циничните думи, разхайтения език.
През годините много разговаряхме за поезия, имахме и един много специален ритуал, да четем заедно книги със стихове – точно така, заедно. Сядахме на припека на есенното слънце в градинката „Кристал“ и вадехме книги от торбата, поставена помежду ни на пейката. Или в музея на Иван Вазов. Или в театъра. Тя идваше, настаняваше се на диванчето или на креслото отсреща и в особено, съзаклятническо мълчание разгръщахме стихосбирките. Нарушавахме мълчанието спонтанно, когато нещо ни възхити, досегне, развълнува. Федя много, много четеше, четенето винаги бе неин същностен, смислен живот, препоръчвахме си и си разменяхме книги, какви ли не книги, обсъждахме ги или ги премълчавахме, но обичахме и пазехме приятелството си и през хилядите прочетени страници.
Посветена перфекционистка, Федя превърна „Поетичния Никулден“ в изискан, висок празник, какъвто и поезията, и Николай Кънчев, и самата тя заслужават. Зная колко огорчения, но и колко възхитена, съучастническа обич и подкрепа ѝ донесе „отглеждането“, организацията и провеждането на празника. Сама купуваше всички новоизлезли книги, сама финансираше наградата, за да опази независимостта си, съгласието с разбиранията и вкуса си, не търпеше компромиси. Свидетел съм с какво промислено вълнение избираше номинираните книги, без да се влияе от лични взаимоотношения, от ласкателства или приятелства.
Да не пропусна и нейната щедрост: духовната ѝ щедрост на първо място. И после вниманието ѝ към всеки подарък, обмислен и избран специално за кого ли не – за племенниците, за лекарите, за приятелите. Понякога донасяше пакет от своите прекрасни дрехи, които ѝ се струваха прекалено екстравагантни, за да ги носи дъщеря ми Зорница, владееше ги общата слабост към червеното и черното. Зорница всеки път прегръщаше и вдъхваше подаръка с думите: „Ухаят на леля Федя!“. А Федя сякаш ухаеше на светлина, на душевна чистота, на добронамереност. Всеки път подхождаше с доброжелателство към нова книга, премиера в театъра, в операта, към литературно събитие или изложба. Умееше да бъде и много критична, да споделя аргументирано несъгласието си, да изрича категорично и безапелационно оценките си. Никога – лицемерна! „Недвойнствена жена“, тя винаги крепеше в равновесие облагороденото естество на живота. Четем го и в стиховете ѝ, облъхнати от толкова много вятър, „вятър, отвсякъде вятър“, но успокоени, светли в сумрака си, изящни в болката, прояснени в мъглите, красиви като цветя и пеперуди, изваяни. Много обичам стиховете на Федя, разпознаваеми и различни, изящни и дълбоки, необикновени като самата нея. Много обичам Федя.
